ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
— Утре е великият ден — внезапно обяви Дори с колеблива усмивка по време на закуска. — Ще бъде прекрасно, нали, Клер?
Джилиън вдигна поглед от книгата си, но това бе цялото внимание, което отдели на разговора. Предпочиташе да я оставят сама, за да чете на спокойствие и да си хапва кифлички с масло, докато пие шоколад. Именно по тази причина беше дошла да закуси в солариума, а не в трапезарията. И все пак, макар да ставаше доста рано по тази причина, след като бе прочела само три страници, Дори дойде в стаята. След прочитането на още половин страница пристигна и Клер.
— За какво чудесно нещо говориш, Доротея? — попита Клер и отпи незаинтересовано от кафето си.
— Нима не си чула? — отвърна услужливо Дори. — Утре сутринта Джилиън ще се омъжи за Гарик Фицуилям.
Клер едва не се задави с кафето, закашля се и очите й се насълзиха.
— И кога се реши това?
Джилиън поклати глава:
— Зная, че Гарик е говорил наскоро с маркиза, но, изглежда, Дори греши за датата на сватбата. Няма да е утре. Имената ни трябва да бъдат публикувани. Ще минат поне два месеца, преди…
— Не, Джилиън, Марселъс каза, че сватбата ще е утре, а той сигурно знае, след като е уредил сам специалното разрешение. Направил го е по молба на баща ти, разбира се, но ми каза, че ти знаеш за това и си съгласна. Щяло да бъде тиха церемония в кабинета на маркиза. Свидетели ще бъдат само маркизът, Джоанна и бащата на Гарик, разбира се. След това ще бъде съобщено на обществото и отпразнувано, както подобава.
Първият порив на Джилиън беше да намери баща си и да му каже какво точно мисли за плана му, но осъзна, че с това само ще удвоят усилията си да я държат далеч от Данте. Не, трябваше да се преструва, че е съгласна, докато измисли какво да направи, за да го спре.
— Е, предполагам, че колкото по-скоро, толкова по-добре — каза тя. — Защо да чакаме, когато наистина няма нужда?
Клер се обърна към Джилиън:
— Но аз винаги съм имала впечатлението, че не харесваш особено Гарик.
Джилиън се запита дали Клер не е получила това впечатление от дневника й, но запази тази мисъл за себе си. С малко късмет скоро щеше да разбере. Сега се престори, че не знае за такова нещо.
— Наистина не си спомням Гарик с добро или лошо, но татко ме увери, че съм го харесвала много, преди да загубя паметта си.
Клер присви очи.
— Ами лорд Морган? Ти толкова го защитаваше. Човек би си помислил…
— Реших, че си права за Данте, Клер. Той е мошеник. Дори ми призна за деянията си, когато го попитах.
Джилиън не каза нищо повече. Не искаше да бъде прекалено критична към Данте. Можеше да предизвика подозрения и да направи намеренията си прозрачни. Краткостта бе най-доброто решение. Клер я наблюдава още малко, след това каза:
— Е, предполагам, че тогава трябва да бъдеш поздравена, Джилиън.
После се изправи. Джилиън забеляза, че изобщо не си направи труда да я поздрави.
— Излизаш ли? — попита тя.
— Да — отвърна Клер, която вече се беше отправила към вратата. — Имам среща, за която просто не бива да закъснявам.
— В този час?
— Да. Всъщност едва сега се сетих. Кажи на Алек, че няма да мога да го взема с мен.
— О — каза Дори, — той ще бъде толкова разочарован!
— Е, да, някои неща просто не можем да избегнем. Животът е пълен е разочарования и е добре Алек да използва случая, за да научи този урок. Ще му предадеш, нали, скъпа Доротея?
Джилиън и Дори я наблюдаваха как си отива.
— Е — каза Дори, когато останаха сами, и отпи от шоколада си. — Клер като че ли бърза, а? — Усмихна се. — Дали не е заради нещо, което казах?
Джилиън едва чу думите й. В момента си мислеше, че отсъствието на Клер ще й даде възможност да потърси липсващия дневник.
Тя изчака, докато Дори довърши шоколада в каничката, и се изправи.
— Ще ме извиниш ли, Дори. Имам да свърша някои неща преди утрешния ден.
— Джилиън?
Тя се обърна. Дори я гледаше със странна светлина в нежните си очи.
— Сигурна съм, че с Гарик ще се обикнете много. Когато се омъжих за брат ти, почти не го познавах, а сега не мога да си представя живота без него. Надявам се и ти да намериш същото щастие.
Джилиън се усмихна.
— Твърдо съм решена да го направя, Дори.
Същата мисъл се появи в главата й малко по-късно, докато бавно отваряше вратата на стаята на Клер. След като се увери, че вътре няма никой, Джилиън влезе и я затвори тихо зад гърба си.
Стаята приличаше на Клер — строга, внушителна, изрядна. Завесите на балдахиненото легло и прозорците бяха от тъмнозелено кадифе и златен брокат. Мебелите бяха изработени от хубаво акациево дърво е изящна инкрустация. По гипсовия таван имаше орнаменти с формата на лаврови листа и детелини, което повече подхождаше на палат, а полираният дървен под беше покрит с турски килим с изкусни шарки. Всичко си беше на мястото и никъде не личеше, че тук живее човек.
Джилиън започна да търси дневника. Чекмеджетата на писалището не съдържаха нищо освен празни листове пергамент и няколко резервни пера. Кристалната мастилница приличаше повече на украшение, отколкото на принадлежност за ежедневно ползване. Джилиън претърси всичко — скрина, гардероба, дори и тоалетката на Клер. Дневника просто го нямаше. Накрая, точно преди да си тръгне, помисли и реши да види какво има в чекмеджето на малката масичка до леглото.
Тя издърпа чекмеджето. Беше празно. Джилиън се намръщи на неуспеха си, но когато бутна обратно чекмеджето, чу някакъв звук; нещо, което се търкаляше вътре. В празното чекмедже. Джилиън отново го отвори и затвори — и отново чу същия звук.
Опита се да го извади, но то спря на половината път, отказвайки да се помръдне повече. Джилиън бутна задната му част. То се размърда, сякаш не беше наместено както трябва. Тя го повдигна леко и то излезе.
Отдолу имаше малка кухина, скрита зад лицето на масичката. Двете отделения бяха разделени от фалшива стена. В по-малкото имаше стъклена бутилка. Джилиън я вдигна и я огледа. Зрението й се замъгли.
— Търсиш ли нещо, Джилиън?
Джилиън се обърна. Клер стоеше на вратата.
— Аз… ъ-ъ… търсех някое излишно перо. Моите свършиха. Надявам се, че нямаш нищо против…
Клер влезе в стаята.
— Разбира се, че не, Джилиън. Намери ли това, което търсеше?
— Още не съм потърсила. Аз…
Клер приближи и се спря пред Джилиън.
— Какво е това в ръката ти, Джилиън?
Джилиън сведе поглед към бутилката, която държеше.
— Току-що намерих това в чекмеджето ти.
— О, да — каза Клер и го грабна от ръката й. — Това е — парфюм. Специална смес, която си приготвих.
— Никога не съм виждала парфюм в такава бутилка. Прилича повече на аптекарско шише.
Клер се втренчи в нея.
