сме нищо друго освен плът, кости и празнота, а никой не бива да бъде осъждан на такова съществуване.
Касия премести кралицата до белия крал.
— В това отношение трябва да се съглася с вас, Ваше Величество.
— Нещата намират начин да се оправят сами — каза Чарлз и придвижи кралицата си срещу нейната. — Разбира се, малко помощ за истинската любов няма да навреди…
Касия спря с ръка върху кралицата, като се опитваше да разгадае намека на краля. Джилиън бе уверила Данте, че държи положението в ръцете си. Макар и да не беше отказала да се омъжи за Гарик Фицуилям, всъщност нямаше намерение да го прави. Очевидно бе подценила решителността на баща си. Трябваше да се действа бързо. И щеше да им е необходима всичката помощ, която можеха да получат.
Касия отново премести кралицата си.
— Благодаря Ви, Ваше Величество. Това бе изключително просветляваща партия.
Чарлз се усмихна.
— Не трябва да благодарите на мъж, лейди Касия, особено когато е на път да ви победи.
Касия се върна към играта. Пресметна възможните ходове на фигурите, останали на дъската. След това вдигна поглед към краля. Той се усмихваше.
— Смея да кажа, че ще ви матирам след около шест хода, скъпа моя.
— Смея да кажа, че сте прав, Ваше Величество. Може би дори след пет.
ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
Данте сграбчи парапета на балкона е две ръце. Краката му увиснаха във въздуха, той се надигна, прехвърли се през парапета и падна на пода на балкона. После стана, обърна се и замръзна. На вратата стоеше някой.
— Вече се чудех кога ще дойдеш. — Джилиън излезе от сянката. — Почти се бях отказала, милорд.
Данте я погледна слисано.
— Откъде знаеше, че ще дойда да те взема?
— Наистина, милорд, имайте в мен толкова вяра, колкото и аз във вас. Знаех, че никога няма да позволите да се омъжа за Гарик Фицуилям. Нали го видяхте как изглежда? Значи осъзнавате, че не мога да бъда съпруга на такъв човек. А и Касия ми изпрати бележка, с която ме поздравяваше по случай сватбата. Предположих, че тази вечер ще става нещо.
Данте й се усмихна. Беше облечена подходящо, в проста тъмна рокля. Косата й бе прибрана назад, а в ръката си държеше малък куфар.
— Тогава трябва да знаеш, че никога не бива да се отказваш от мен. Никога.
Той погледна през балкона и подсвирна тихичко. Ролф излезе от прикритието на дърветата, хвърли въжето нагоре и Данте го завърза за парапета. След това прекрачи, завърза въжето около кръста си, постави Джилиън пред себе си, като я придържаше с крака, и двамата бавно се спуснаха.
— Преди да тръгнем — рече Данте, когато стигнаха земята, — искам да направиш нещо за мен.
— Милорд?
— Искам да изкрещиш.
— Не разбирам…
— Знам, че разбираш, Джилиън. Това е нещо съвсем обичайно за жените. Направи го — просто отвори уста и изкрещи така, че да събудиш мъртвите или поне тези, които спят дълбоко.
Джилиън го погледна така, сякаш си беше загубил ума.
— Искаш да изкрещя?
— Няма за какво да се тревожиш. Владея положението.
Джилиън го погледна още веднъж, след това се обърна към балкона, отвори уста и нададе писък, който можеше да събуди и мъртвец.
— А да се надяваме, че Адриан е успял да счупи катинара — каза Данте, хвана я за ръката и се затичаха към портала за слугите.
Адриан бе изпълнил задачата си и ги чакаше.
— Тъкмо започвах да се чудя дали не са ви хванали.
— Още не, приятелю, но се надяваме.
Данте се обърна. Почти зад всеки прозорец на къщата гореше свещ. Маркизът се появи на балкона с изкривена нощна шапчица и ги видя в тъмнината.
— Хванал я е. По дяволите, Морган отново отвлече Джилиън!
Реджиналд, който се бе показал зад баща си, се обърна към разбудената къща:
— След тях!
— Точно това ни трябваше — каза Данте и тримата излязоха на улицата.
Когато завиха зад ъгъла, Джилиън забеляза три карети, паркирани една след друга пред Адамли Хаус. До едната от тях стоеше Мара, а до другата — Касия. Ролф и Адриан отидоха при жените си и влязоха в каретите. Данте поведе Джилиън към третата.
— Колесницата ви, милейди — каза той и й помогна да се качи вътре. После влезе след нея и затвори вратата. — Стъбс, тръгвай, човече! Колкото можеш по-бързо!
Когато каретата потегли, Джилиън погледна през прозореца и видя, че другите две поемат в различни посоки. Едната се отправи на юг, другата — на север. Тяхната пое на запад.
Данте се отпусна назад.
— Това със сигурност ще обърка преследвачите ни.
— Затова ли ме помоли да изкрещя, за да видят как тръгват каретите? Така хората от семейството ми няма да знаят коя да следват. — Джилиън му се усмихна. — Много умно, милорд. Всъщност къде ме водиш?
— В Уайлдууд.
— Но не е ли това първото място, където ще ни потърсят?
— Не, защото мога да се обзаложа, че смятат това за последното място, където бих те отвел, точно по същата причина. Когато накрая пристигнат в Дърбишир, след като проверят навсякъде, очаквам вече всичко да бъде готово, Фийби ще остане в града с Мара и Адриан, докато опасността отмине.
— Значи си открил кой ме е отвлякъл?
— Очаквам потвърждение, но имам някои подозрения.
— Клер ли е?
Данте я погледна учудено.
— Снаха ти ли? Какво те кара да мислиш така?
— Научих, че е откраднала дневника ми, след като съм била отвлечена. Вчера вечерта моята камериерка Абигейл ми каза. Днес бях в стаята на Клер да го търся, но вместо него намерих нещо друго в тайно отделение на нощната й масичка. Отначало не знаех какво е, но след това си спомних нещо. Подозирам, че преди това вече съм намирала бутилката и съм питала Клер какво е. Прочетох в дневника си, че Реджиналд е бил много болен. Може би съм открила, че шишето има нещо общо със загадъчната му болест.
— Каква е тя?
— Все още не съм сигурна. Разпитах няколко души, между които Дори и Абигейл. Реджиналд започнал да боледува малко след като той и братята ми се завърнали в Лондон след чумата. Отначало се уплашили да не се е заразил с чума, но лекарят отхвърлил това. По главоболието и коремните оплаквания решили, че става дума за стомашна треска, а след това, когато състоянието му се влошило, дори помислили, че може да е жълтеница. Както и да е, лекарят никога не успял да разбере със сигурност какво му е. Малко след изчезването ми започнал да се подобрява.
Данте я слушаше внимателно.
— Жълтеница, казваш? Стомашна треска? В теб ли е онази бутилка?
Джилиън поклати глава.
— Оставих я в нощната масичка на Клер, защото не исках да събуждам подозрения, преди да разбера точно какво е намислила.
