— Виждам, че носиш колието, което ти подарих — каза Данте, без да я пуска от прегръдките си, и докосна висулката на врата й.
— Разбира се — усмихна се Джилиън. — Какво друго бих могла да нося, милорд?
— Туй нещо, дето го носите на врата си, е много хубавичко, лейди Джилиън — каза личната камериерка на Джилиън, Абигейл, вдигна от пода роклята, която господарката й току-що беше съблякла, и я постави на един стол. — Да не би да ви е годежен подарък от Гарик?
— Не, Аби.
Камериерката започна да маха фибите от косата й. Джилиън опря брадичка на дланта си и се загледа в отражението си в огледалото. Вечерта беше пълен провал. След като танцуваха с Данте и се целуваха на балкона, той си отиде. Всъщност тъкмо се прехвърли през парапета, когато братята и баща й връхлетяха на балкона, готови да го убият. Оттам нататък вечерта бе взела решително мрачен обрат.
Джилиън не постигна никакъв успех в разследването си. Цяла вечер понася с мъка всеки танц с мъже, които ако не я настъпваха по обувките, гледаха влюбено гърдите й, сякаш бяха зрели плодове, или пък мачкаха полите й, докато се опитваха да я притиснат по-близо до себе си.
В крайна сметка не успя да усети особената лютива миризма на похитителя си. В прибавка към мъките й беше неприятното откритие, че повечето от тях миришеха така, сякаш рядко се къпеха, и половината от тях несъмнено си мислеха, че търси флирт.
Какво щеше да прави сега? Джилиън погледна малкия часовник на масичката, за да си потвърди наум, че времето й изтича бързо. Трябваше да намери истинския си похитител. Трябваше да докаже невинността на Данте, иначе…
— Бях много изненадана, когато разбрах, че сте се съгласили да се омъжите за такъв като Гарик Фицуилям, госпожице — каза Аби, като прокара четката през косите на Джилиън и я откъсна от мислите й за вечерта.
Джилиън погледна камериерката в огледалото.
— Защо, Аби?
— Винаги ми се е струвало, че преди не го харесвахте, това е всичко.
Джилиън се обърна и погледна Аби право в очите.
— Какво искаш да кажеш с това, Аби? Баща ми каза, че съм била силно привързана към Гарик.
— Ако наричате привързаност това да му викате лорд Противяга, което значи, че и него сте го сложили в списъка.
— Какъв списък?
— Постоянно си водехте списък на всичките млади господа, дето не щете да се омъжите за тях, по една или друга причина. Повечето бяха включени там просто щото не бяха достатъчно умни за вас, госпожице. Други биваха прибавяни, след като направеха нещо, дето да ви обиди. Нали се сещате, нещо като да се опитат да си откраднат целувчица или от този род… Не помня за какво точно го турихте в списъка, госпожице, ама съм сигурна, че беше там.
Джилиън се замисли. Списък. Списък, който очевидно съдържаше отхвърлените й ухажори. Този списък би бил много полезен в издирването на похитителя й, наистина много полезен; защото той със сигурност я беше познавал. Може би именно по тази причина я бе отвлякъл. Вероятно го бе разгневила, отблъсквайки ухажванията му. Това беше една възможност. Поне някакво начало.
— Знаеш ли къде е този дневник, Аби?
— Да, госпожице. Държите всичките си дневници в оня сандък, дето са личните ви вещи.
Джилиън коленичи до малкия орехов сандък в долната част на леглото. Отпред, на светлината на камината, проблясваше малка пиринчена заключалка.
— Заключен е.
— Да, госпожице. Винаги го държите заключен, да не могат малките да бъркат из личните ви неща.
Джилиън се намръщи.
— И не си спомням къде държа ключа.
Аби отвори малка сребърна кутийка върху тоалетката.
— Тука е, госпожице. — Тя подаде ключа на Джилиън. — Надявам се да не ми се сърдите, ама когато изчезнахте и никой не знаеше какво е станало с вас, лейди Клер ме попита къде държите дневника си. Казах й и тя ме помоли да й дам ключа, че да отворела сандъка. Рече, че това щяло да помогне да ви открият, затуй й го дадох. Ужасно съжалявам, госпожице.
Джилиън беше съсредоточена върху пъхането на ключа в ключалката и едва я чу.
— Няма нищо, Аби. Зная, че си се опитвала да помогнеш. — Тя отключи и вдигна капака на сандъка. Вътре имаше най-различни неща — панделки за коса; писма, завързани с шнур; малка оловна чашка, пълна с цветни мидички…
Почакай, Марс!
Стой настрана, Джили. Мама няма да бъде доволна, ако види, че си си намокрила и изцапала с пясък полите.
Но аз никога преди не съм виждала океана! Толкова е син и безкраен…
— Госпожице? Лошо ли ви е?
Джилиън отвори очи. Загриженото лице на Аби беше надвесено над нея. Седеше на пода пред отворения сандък и държеше чашката с раковините до гърдите си.
— Не, Аби, нищо ми няма, благодаря. Просто си мислех за океана.
— О, да, вие винаги много сте обичали океана, госпожице. Разправяхте, че ще се омъжите за моряк, който ще ви отведе далеч. Баща ви не се радваше много на това. Той искаше да се омъжите за някой господин с титла и, изглежда, желанието му ще се сбъдне, когато се венчаете с Гарик Фицуилям. Е, може би. Когато баща му на Гарик хвърли топа, пред господин Гарик има толкоз много братя. Ама и по-странни неща са се случвали, та може и да станете контеса.
— Аби!
Аби се изкикоти.
— Може пък господин Гарик да ви заведе на сватбено пътешествие някъде далече от Англия, за да видите пак океана. Затуй искахте тая стая, когато дойдохте да живеете тука, защото гледала към реката. Нищо, че не се вижда, вие казвахте, че знаете, че е там и че води към океана, затуй искахте да сте по- близо до нея.
— Да, може и да ме заведе.
Настроението на Джилиън се развали от споменаването на предстоящата й сватба с Гарик Фицуилям. Предполагаемата й предстояща сватба. Тя си го представи с всичките му труфила и потрепера от отвращение. Само трябваше да открие похитителя си. Бръкна в сандъка и започна да рови из нещата. На дъното, подредени в спретната редица, се намираха малки тетрадки. Дневниците й. Макар и да не си спомняше много за живота си, можеше поне да го прочете. Тя вдигна тетрадката най-вляво, отвори я на първата страница и зачете.
Когато свърши и последния от дневниците си, вече беше късно, а Аби отдавна се бе оттеглила. Свещите догаряха. Джилиън седеше на пода до леглото, подпряла гръб на високата, покрита с резба табла.
Макар и прочитането на дневниците да не й бе помогнало в откриването самоличността на нейния похитител, беше получила представа какъв човек е била, преди да загуби паметта си.
Джилиън понечи да затвори тетрадката, за да я постави обратно при другите в сандъка. Едва тогава забеляза датата на последната страница. Беше цели две седмици преди отвличането й. А беше писала всеки ден в продължение почти на шест месеца. Трябваше да има още един дневник, започващ от следващия ден. Погледна в сандъка. Не, нямаше друг. И списъкът на отхвърлените й ухажори не беше там. Аби беше казала, че го е държала в дневника, който пише в момента. Но защо не беше там? Някой сигурно го бе взел. Но кой?
Едва тогава Джилиън си спомни признанието на Аби за това, че е дала ключа на Клер с надеждата да помогне за откриването й.
