алпинистка, победителка на Еверест, руса яхуди39, ледена кралица. На нейното предизвикателство:
— Ти и твоите глупости с прераждането — ласкаеше го Реха. — Глава, пълна с глупости. Излизаш от болница, връщаш: се от вратата на смъртта и ти влиза в главата, лудо момче, че веднага трябва да направиш някаква лудория и ето я нея, хей, presto, русата мем40. Не мисли, че не зная какво искаш, Гибо, и какво сега, искаш да ти простя или нещо друго?
— Няма нужда — каза той.
Джебраил напусна апартамента на Реха (любовницата му плачеше на пода с лице надолу) и никога повече не стъпи в него.
Три дни, след като го срещна с уста, пълна с нечисто месо, Али се качи на един самолет и замина. Три дни бяха извън времето зад табелка „Не смущавайте“, но накрая се съгласиха, че светът е действителен, че каквото е възможно, е възможно, и каквото е невъзможно, не е, кратка среща, кораби, които се разминават, любов в транзитна зала. След като тя замина, Джебраил почиваше, опитваше се да запуши ушите си за нейното предизвикателство и реши да върне живота си към нормалното. Това, че беше загубил вярата си, не означаваше, че не може да върши работата си, и въпреки скандала заради неговите снимки с яденето на пушен бут, първия скандал изобщо, свързан с неговото име, той подписа договори за филми и се върна на работа.
И след това една сутрин един стол на колела се оказа празен, а той си беше отишъл. Един брадат пътник, един Исмаил Наджмудин се качи на полет А 1–420 за Лондон. Боингът 747 беше кръстен на една от райските градини, не Гюлистан, а Бостан.
— За да бъдеш роден отново — каза много по-късно Джебраил Фаришта на Саладин Чамча, — първо трябва да умреш. Аз, аз само наполовина умрях, но го направих два пъти, болница и самолет, това се трупа и има значение. А сега, Спуно, приятелю мой, ето ме, стоя пред теб в самия Лондон вилает, прероден, нов човек с нов живот. Спуно, не е ли това нещо ужасно прекрасно?
Защо замина той?
Заради нея, нейното предизвикателство, новостта, пламенността на двамата, когато са заедно, неумолимостта на едно невъзможно нещо, което настоява на правото си да се осъществи.
И или може би: защото, щом изяде свинете, започна възмездието, едно нощно възмездие, едно наказание със сънища.
— 3 —
Щом самолетът за Лондон излетя, благодарение на магическия си номер да кръстосва два чифта пръсти и да върти палците си, тесногръдият тип на четиридесетина години, който седеше на място за непушачи до прозореца и гледаше как родният му град пада от него като стара змийска кожа, си позволи за кратко облекчено изражение на лицето си. Това лице беше красиво по един донякъде кисел, патрициански начин, с дълги, дебели, извити надолу устни, подобни на тези на отвратен калкан, тънки вежди, образуващи заострени сводове над очите, които гледаха на света с един вид бдително презрение. Мистър Саладин Чамча беше конструирал това лице грижливо — беше му отнело няколко години само за да го нагласи както трябва — и вече много години мислеше за него просто като за свое — наистина беше забравил как изглеждаше преди това. Освен това си беше оформил и глас, който да отива на лицето, глас, чиито провлачени, почти мързеливи гласни объркващо контрастираха с орязаната сякаш с трион рязкост на съгласните. Съчетанието на лице и глас беше силно; но при скорошното му посещение в родния град, първото подобно посещение след петнадесет години (трябва да отбележа, че това беше точно звездният период на Джебраил Фаришта) настъпи едно странно и тревожно развитие. За съжаление стана така, че гласът му (първият, който си тръгна) и след това самото му лице започнаха да го изоставят.
Това започна — Чамча, позволявайки на пръстите и палците си да починат и надявайки се с известно неудобство, че последното останало му суеверие е минало незабелязано от спътниците му, затвори очите си и си спомни с леки тръпки на ужас за полета си на Изток преди няколко седмици. Той беше заспал мъртвешки сън високо над пустинните пясъци на Персийския залив и бе посетен в съня от странен непознат, човек със стъклена кожа, който тъжно почукваше със ставите на пръстите си по тънката, чуплива мембрана, която покриваше цялото му тяло, и молеше Саладин да му помогне, да го освободи от затвора на собствената му кожа. Чамча вдигна един камък и започна да удря по стъклото. Изведнъж решетка от кръв се просмука през напуканата повърхност на тялото на непознатия и когато Чамча се опита да извади счупените парчета, другият започна да пищи, защото късове от плътта му се отделяха заедно със стъклото. В този момент стюардесата се наведе над спящия Чамча и попита с безжалостната любезност на нейното племе:
— Нещо за пиене, сър? Едно питие? — и Саладин, изплувайки от съня, откри говора си необяснимо преобразен в бомбайски ритъм, който той толкова прилежно (и толкова отдавна!) беше премахнал:
— Ача41, к’во искате? — измънка той.
— Алкохолни напитки или нещо друго? — И когато стюардесата го увери: — Каквото пожелаете, сър, всички напитки са безплатни — той отново чу предателския си глас:
— Тогава, о’кей, биби, дай само е’но уиски’сода.
Каква неприятна изненада! Той се събуди в шок и седеше сковано на седалката си, без да обръща внимание на алкохола и фъстъците. Как бе избликнало миналото в превъплътени гласни и речник? Какво ли още може да очаква човек? Ще започне ли да маже косата си с кокосово масло? Ще започне ли да стиска ноздрите си между показалеца и палеца, да духа шумно и да изхвърля лепкава сребърна дъга от мръсотия? Ще стане ли поклонник на професионалната борба? Още какви други дяволски унижения го очакваха? Трябваше да се сети, че е грешка да се върне у дома след толкова време и какво друго би могло да бъде освен регресия; това беше неестествено пътуване; отрицание на времето; бунт срещу историята; всичко това непременно ще свърши с беда.
Аз не съм аз, мислеше си той, докато едно усещане за плахо трепкане започна в околността на сърцето му. Но какво означава това, както и да е, добави той с горчивина. В края на краищата les acteurs ne sont pas des gens42, както великият актьор Фредерик обясни в Les Enfants du Paradis. Маска под маска, докато не се появи изведнъж безкръвният череп.
Появи се сигналът за затягане на коланите, гласът на капитана предупреди за въздушна буря, те падаха и изскачаха от въздушни ями. Пустинята под тях се накланяше и гастарбайтерът, който се качи на самолета в Катар, се вкопчи в гигантския си транзистор и започна да повръща. Чамча забеляза, че човекът не си беше сложил колана, и се стегна, връщайки гласа си до неговия най-високомерен английски.
— Вижте, защо не… — посочи той, но мъжът, на който му беше лошо, между напъните за повръщане в хартиената торбичка, която Саладин му подаде точно навреме, поклати глава, вдигна рамене и отговори:
— За какво, сахиб? Ако Аллах желае да умра, аз ще умра. Ако не желае, няма да умра. За какво ми е тогава този колан?
Проклета да си, Индия, тихичко изруга Саладин, отпускайки се обратно в седалката си. По дяволите с теб, аз отдавна се измъкнах от лапите ти, няма да ме пипнеш отново, не можеш да ме завлечеш назад.
Имало едно време —
