оголените улици, чиито пръсти отчаяно сграбчваха малкото бледи часове на прецеждаща се водниста светлина. През зимните нощи той, който никога не беше спал под повече от един чаршаф, лежеше под планини от вълна и се чувстваше като образ от древен мит, осъден от боговете гърдите му да бъдат притискани от морена; но както и да е, той ще стане англичанин, дори ако съучениците му се кикотеха на неговия глас и го изключваха от своите тайни, защото това изключване само засилваше неговата решимост, и тогава започна да играе, да открива маски, които съучениците щяха да признаят, бледолики маски, клоунски маски, докато не ги изигра да мислят, че той е о’кей, че е хора-като-нас. Той ги измами по начина, по който чувствително човешко същество убеждава горили да го приемат в своето семейство, да го галят и милват и да тъпчат банани в устата му.

(След като беше уредил последната сметка и портфейлът, намерен някога на края на една дъга, беше изпразнен, баща му каза: „Видя ли? Плащаш собствените си разноски, без да задлъжнееш. Направих мъж от теб.“ Но какъв мъж? Това е, което бащите никога не знаят. Никога предварително; никога преди да е станало твърде късно.)

Един ден, скоро след като беше започнал в училището, той слезе долу за закуска, за да открие пушена херинга в чинията си. Седеше втренчен в нея, без да знае откъде да започне. След това я сряза и получи хапка, пълна с малки костици. И след като издърпа всичките, отново хапка и още кости. Неговите съученици в мълчание го наблюдаваха как страда; нито един от тях не каза, виж, нека ти покажа, яде се по този начин. Отне му деветдесет минути, докато изяде рибата, и не му беше разрешено да стане от масата, докато не свърши. По това време той трепереше и ако беше способен да плаче, щеше да го направи. Тогава му хрумна мисълта, че му беше даден важен урок. Англия беше странна на вкус пушена риба, пълна с шипове и кости, и никой никога няма да му каже как да я яде. Той откри, че е невъзможна личност. „На всички ще им покажа — закле се той. — Ще видите дали няма.“ Изядената пушена херинга беше първата му победа, първата му стъпка в завладяването на Англия.

Говори се, че Уилям Завоевателят е започнал, изяждайки хапка английски пясък.

* * *

Пет години по-късно си беше у дома, след като беше завършил училището, чакайки да започне английският университетски семестър, и неговата трансмутация във вилаетлия беше доста напреднала.

— Виж колко добре се оплаква — дразнеше го Насрийн пред баща му. — За всичко има готова голяма, голяма критика, вентилаторите са закрепени твърде хлабаво към таваните и ще паднат, за да ни отрежат главите, докато спим, казва той, и храната е твърде тлъста, защо не готвим някои неща без пържене, иска да знае той, балконите на горния етаж са несигурни и боята се е олющила, защо не можем да се гордеем с нашата обстановка, нали, градината е обрасла, ние сме просто хора от джунглата, мисли той, и виж колко груби са филмите ни, как не им се наслаждава, и толкова много болести, че дори не можеш да пиеш вода от чешмата, боже мой, той наистина се образова, съпруже, нашият малък Салу, върнал се от Англия и говори толкова хубаво, и така нататък.

Вечерта те се разхождаха по поляната, гледайки как слънцето се гмурка в морето, крачейки под сянката на тези големи разклонени дървета, някои извиващи се, други брадати, които Салахудин (който сега се наричаше Саладин по модата в английското училище, но щеше да остане за още известно време Чамчауала, докато един театрален агент не скъси името му по комерсиални причини) беше започнал отново да назовава: джекфрут, индийска смокиня, джакаранда, горски пламък, платани. Малки чоои-моои-не-ме- пипайте насаждения49 растяха в основата на неговото дърво на живота, ореха, който Ченгиз беше засадил със собствените си ръце в деня на идването на сина. И двамата, баща и син, бяха сковани пред рожденото дърво и не можеха да отговарят както трябва на нежните закачки на Насрийн. Саладин беше обхванат от меланхоличната представа, че градината е била по-приятно място, преди да знае имената там, че е изгубено нещо, което той няма да може никога да си върне. И Ченгиз Чамчауала откри, че не може повече да гледа сина си в очите, защото горчивината, която видя, почти смрази сърцето му. Когато проговори, извръщайки се рязко настрана от осемнадесетгодишния орех, в който от време на време през техните дълги раздели си представяше, че пребивава душата на сина му, думите излязоха неправилно и го накараха да звучи като скованата хладна фигура, която се надяваше никога да не стане и която се страхуваше, че не може да избегне.

— Кажи на сина си — избоботи Ченгиз към Насрийн, — че ако е заминал в чужбина да научи презрение към собствения си род, тогава неговият род не може да чувства нищо друго освен презрение към него. Какво е той? Някой Фаунтлерой, кръгъл глупак? Това ли е съдбата ми: да изгубя син и да намеря особняк?

— Каквото и да съм, скъпи татко — каза Саладин на по-възрастния човек, — всичко дължа на теб.

Това беше последното им семейно бъбрене. През цялото това лято страстите продължаваха да се нагорещяват въпреки всички опити на Насрийн за посредничество, трябва да се извиниш на баща си, скъпи, бедният човек страда като дявол, но гордостта му няма да му позволи да те прегърне. Дори ая Кастурба и старият носач Валаб, нейният съпруг, се опитаха да посредничат, но нито баща, нито син искаха да отстъпят.

— Проблемът е в същия материал — каза Кастурба на Насрийн. — Татенце и синче, същият материал, единият като другия.

Когато започна войната с Пакистан, през този септември Насрийн реши с един вид предизвикателство, че няма да отложи петъчните си приеми, „да покаже, че индийските мюсюлмани могат да обичат толкова добре, колкото и да мразят“, изтъкна тя. Ченгиз видя едно особено изражение в очите й и не направи опит да спори, но вместо това накара прислужниците да сложат непропускащи светлина пердета на всички прозорци. Тази нощ за последен път Саладин Чамчауала изигра старата си роля на портиер, облечен в английско вечерно сако, и когато гостите пристигаха — същите стари гости, напрашени от сивата пудра на възрастта, но иначе същите, — те го даряваха със същите стари потупвания и целувки, носталгичните благословии от неговата младост.

— Виж колко е пораснал — казваха те. — Нямам думи какво сладурче.

Те всички се опитваха да крият страха си от войната, опасност от въздушни нападения, каза радиото, и когато рошеха косата на Саладин, ръцете на едни бяха малко по-треперливи, а на други малко по- груби.

Късно тази вечер сирените пропяха и гостите се затичаха за прикритие, криейки се под легла, в долапи, където и да е. Насрийн Чамчауала се намери сама край претрупаната с храна маса и се опита да успокои компанията, стоейки там в новото си сари с вестникарски щампи, дъвчейки парче риба, сякаш нищо не се бе случило. Затова, когато започна да се задавя от рибената кост на своята смърт, нямаше кой да й помогне, всички се бяха свили в ъглите със затворени очи; дори Саладин, завоевателят на пушените херинги, Саладин от завърналите се от Англия недоволници беше изгубил присъствие на духа. Насрийн Чамчауала падна, потрепери, спря да диша и умря и когато гостите, озвучени от „всичко е спокойно“, се появиха като овце, те откриха своята домакиня изгаснала в средата на трапезарията, открадната от ангела-унищожител, кали-пили калаас50, както е на бомбайски, безпричинно свършена, отишла си за добро.

* * *

По-малко от година след смъртта на Насрийн Чамчауала заради неумението й да триумфира над рибешки кости като образования й в чужбина син, Ченгиз се ожени наново без дума предупреждение към когото и да било. В колежа си в Англия Саладин получи писмо от баща си, нареждащо му с дразнещата надута и остаряла фразеология, която Ченгиз винаги използваше в кореспонденцията си, да бъде щастлив. „Възрадвай се — казваше писмото, — защото онова, което е изгубено, е родено наново.“ Обяснението на това малко загадъчно изречение следваше по-долу в телеграмата и когато Саладин научи, че новата му мащеха също се казва Насрийн, нещо се разбърка в главата му и той написа писмо на баща си, пълно с жестокост и ярост, чиято несдържаност беше от вида, съществуващ само между бащи и синове, и различаваща се от тази между дъщери и майки и зад която прозира възможността от истинско трошащо зъби сбиване. Ченгиз отговори със следващата поща; кратко писмо, четири реда от архаични оскърбления, мръсник негодник невъзпитан човек нехранимайко измамник курвенски син мошеник. „От сърце смятай

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату