Чамча реши да се ухили и след това да отвърне на удара.
— Зини — каза той, — земята е пълна с индийци, знаеш това, ние сме навсякъде, грижим се за изхвърляне на гърнетата в Австралия и нашите глави свършват в хладилника на Иди Амин. Колумб може би беше прав: светът се състои от Индии: Източна, Западна, Северна. По дяволите, би трябвало да се гордееш с нас, с нашата предприемчивост, с начина, по който прескачаме границите. Единственото е, че не сме индийци като теб. По-добре е да свикнеш с нас. Как беше името на книгата, която си написала?
— Чуйте — Зини го хвана под ръка. — Чуйте го моя Салад. Внезапно иска да бъде индиец, след като е прекарал живота си в опити да стане бял. Виждате, че не всичко е загубено. Все още там вътре има нещо живо. — Чамча почувства, че се изчервява, почувства как нараства объркването. Индия; тя разбърква нещата.
— За Бога — добави тя, пронизвайки го с целувка. — Чамча. Исках да кажа, майната му. Ти сам се наричаш мистър Блюдолизеца и очакваш от нас да не се смеем.
В очукания „Индустан“ на Зини, кола, направена за една слугинска култура, със задна седалка, по-добре тапицирана от предната, той почувства нощта да се спуска около него като тълпа. Индия, премервайки го със забравената й необятност, с абсолютното си присъствие, със стария презрян безпорядък. Една подобна на амазонка хижра58, изправена като индийска Супержена59, в комплект със сребърен тризъбец, спираше движението с повелителна ръка, разтакавайки се пред тях. Чамча се втренчи в нейнонеговите блеснали очи. Джебраил Фаришта, филмовата звезда, който необяснимо беше изчезнал от погледите, изгниваше по рекламните табла. Купчини отломки, мръсотия, шум. Реклами за цигари, пушещи миналото: НОЖИЦИ — УДОВЛЕТВОРЕНИЕ ЗА МЪЖА НА ДЕЙСТВИЕТО. И още по-невероятна: ПАНАМА — ЧАСТ ОТ ВЕЛИКАТА ИНДИЙСКА ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ.
— Къде отиваме?
Нощта беше придобила качеството на зелена неонова светлина. Зини паркира колата.
— Ти си се изгубил — обвини го тя. — Какво знаеш за Бомбай? Твоят собствен град, само че никога не е бил такъв. За теб това е сън от детството. Да израснеш на Скендъл Пойнт е като да живееш на луната. Там нямаше бустии60, сърчо, само слугински квартири. Идваха ли там типове от Шив Сена61 да предизвикват безредици? Съседите ти умираха ли от глад по време на текстилната стачка? Датта Самант62 провеждал ли е събрание пред вашите вили? На колко години беше, когато за пръв път срещна профсъюзен активист? На колко, когато за пръв път се качи на местен влак, вместо на кола с шофьор? Извини ме, скъпи, но това не е бил Бомбай. Това е била Страната на чудесата, Перистан, Никога-Никога, Оз.
— А ти? — припомни й Саладин. — Къде беше ти тогава?
— На същото място — каза тя яростно. — С всички останали тъпи лапачи.
Задни улици. Боядисваше се един джайнистки63 храм и всички светци бяха в найлонови чували, за да бъдат предпазени от капките. Един уличен продавач на вестници беше изложил издания, пълни с ужаси: железопътна катастрофа. Бупен Ганди започна да говори с благия си шепот. След произшествието, каза той, оцелелите пътници изплували до брега (влакът паднал от мост) и били посрещнати от местни селяни, които ги блъскали под водата, докато се удавели, за да ограбят телата.
— Затваряй си устата — кресна му Зейни. — Защо му разказваш такива неща? Той и така си мисли, че сме диваци, по-нисш вид.
Един магазин продаваше сандалово дърво за изгаряне в близкия храм на Кришна и комплекти от емайлирани розово-бели очи на Кришна, които виждат всичко.
— Прекалено много за виждане, по дяволите — каза Булен. — Това е положението.
В един претъпкан даба64, който Джордж бил започнал често да посещава, докато установявал контакти за филмови цели с дада или босовете, които движат градската търговия с плът, се поглъщаше тъмен ром на алуминиеви маси и Джордж и Булен, малко подпийнали, започнаха да се карат. Зини пиеше „Тумс ъп кола“ и започна да предава приятелите си пред Чамча.
— И двамата имат проблеми с пиенето, джобовете им са празни като пукнати гърнета, и двамата тормозят жените си, киснат по вертепите, прахосват смрадливите си животи. Не е за чудене, че си паднах по теб, захарче, когато местните произведения са толкова нискокачествени, започваш да харесваш вносните.
Джордж беше ходил със Зейни в Бопал и започна да вдига шум по въпроса за катастрофата, тълкувайки я идеологически.
— Какво е Америка, за нас? — попита той. — Недействително място. Сила в най-чистата си форма, безтелесна, невидима. Ние не можем да я видим, но тя ни притиска изцяло, няма измъкване. — Той сравни „Юниън Карбайд“ с Троянския кон. — Ние поканихме копелетата да дойдат. Било като историята за четиридесетте разбойници — каза той. — Криещи се в амфорите си и чакащи нощта. Ние си нямахме Али Баба, за съжаление — изкрещя той. — Кого си имахме? Мистър Раджив Г.
На това място Бупен Ганди рязко и несигурно стана и като обсебен, сякаш обладан от някакъв дух, започна да свидетелства.
— За мен — каза той — този въпрос не може да бъде външна намеса. Ние винаги си прощаваме, обвинявайки други, Америка, Пакистан, което и да е проклето място. Извини ме, Джордж, но за мен всичко това започва от Асам. Оттам трябва да тръгнем. Клането на невинните. Снимки на детски трупове, спретнато подредени в редици, като войници на парад. Били са пребити до смърт с тояги, замервани с камъни, гърлата им прерязвани с ножове. Чамча си спомняше тези спретнати редици на смъртта. Сякаш само ужасът можеше да мръдне Индия към порядък.
Бупен говори двадесет и девет минути без колебание и паузи.
— Ние всички сме виновни за Асам — каза той. — Всеки от нас. Докато и ако не приемем това, че смъртта на децата беше наша грешка, ние не можем да се наричаме цивилизован народ.
Той пиеше ром толкова бързо, колкото говореше, говореше все по-високо и тялото му започна опасно да се накланя и въпреки че помещението утихна, никой не пристъпи към него, никой не се опита да го накара да спре да говори, никой не му каза, че е пиян. По средата на едно изречение,
Тогава един млад човек от далечния край на заведението стана и започна да привежда противоположни доводи. Асам трябва да се разбира политически, извика той, имаше икономически причини; и още един човек стана на крака, за да отговори, че парични въпроси не обясняват как един възрастен мъж пребива с тояга малко момиченце и после друг тип каза, ако мислиш това, никога не си бил гладен, мисля аз, колко дяволски романтично е да предполагаш, че икономиката не може да превърне хората в скотове. Чамча се вкопчи в чашата си, когато нивото на шума се покачи и въздухът сякаш се сгъсти, пред лицето му проблясваха златни зъби, рамена се търкаха в неговите, лакти се сбутваха, въздухът се превръщаше в нажежена сауна, а в гърдите му започваха неравномерните пулсации.
— Добре ли си, човече? Беше започнал да позеленяваш. Саладин кимна за благодарност, зяпваше с пълни гърди нощта, успокои се.
— Ром и изтощение — каза той. — Имам странния навик да ставам нервен след шоу. Доста често краката ми се разтреперват. Трябваше да го предположа.
Зини го гледаше и в очите й имаше нещо повече от съчувствие. Един бляскав поглед, триумфиращ, твърд.
След като оздравееш от тиф, размишляваше Чамча, имаш имунитет срещу болестта десетки години или нещо такова. Но нищо не е вечно; най-накрая антителата изчезват от кръвта ти. Той трябваше да приеме факта, че кръвта му вече не съдържа имунизиращите фактори, които щяха да му позволят да изстрада индийската действителност.
Ром, сърцебиене, гадене в душата. Време е за лягане.
Тя не би го завела у тях. Винаги и само в хотела, с младите араби, обвесени със златни медальони, ходещи важно из полунощните коридори с бутилки контрабандно уиски в ръка. Той лежеше на леглото с обувки на краката, с разкопчана яка и разхлабена връзка, дясната му ръка бе отпусната върху очите; тя в
