бяла хотелска хавлия се наведе над него и го целуна по брадичката.
— Ще ти кажа какво ти се случи тази нощ — каза Зейни. — Може да се каже, че пукнахме черупката ти.
Той ядосано седна.
— Е, добре, ето това е отвътре — избухна той срещу нея. — Един индиец, преведен на английски. Когато тези дни опитвам хинди, хората поглеждат учтиво. Това съм аз.
Хванат в желето на придобития си език, той беше започнал да чува в индийския Вавилон едно зловещо предупреждение: не се връщай отново. Когато си минал през огледалото, се връщаш на своя собствена отговорност. Огледалото може да те среже на късчета.
— Толкова бях горда с Булен тази вечер — каза Зейни, лягайки в леглото. — В колко страни можеш да влезеш в някой бар и да започнеш подобни разисквания? Страстта, сериозността, уважението. Ти си задръж твойта цивилизация, Блюдолизчо, на мен тази ми харесва твърде много.
— Откажи се от мен — помоли я той. — Не обичам хора да се отбиват да ме виждат без предупреждение, забравил съм правилата на седемте плочки и кабадди65, не мога да казвам молитвите си, не зная какво става по времето на церемонията ника66, а в този град, където съм израснал, се губя, ако съм сам. Това не е моят дом. Това ме зашеметява, защото го чувствам като дом, а не е. Кара сърцето ми да тръпне и главата ми да се върти.
— Ти си глупак — извика му тя. — Глупак, Трансформирай се наопаки! Проклет глупак! Разбира се, че можеш.
Тя беше водовъртеж, сирена, изкушаваща го обратно към собственото му старо аз. Но това беше мъртво аз, сянка, призрак и той нямаше да се превърне в привидение. В портфейла му имаше билет за връщане в Лондон и той щеше да го използва.
— Ти никога не се омъжи — каза той, докато и двамата лежаха будни в малките часове. Зейни изпръхтя.
— Теб наистина те нямаше твърде дълго. Не можеш ли да ме видиш? Аз съм чернилка.
Тя направи мост назад и отмятайки завивката, показа своята пищност. Когато кралицата на бандитите Пулан Деви излезе от клисурите, за да се предаде и бъде фотографирана, вестниците веднага разрушиха собствения си мит за нейната легендарна красота. Тя стана проста,
— Не ти вярвам — каза Саладин. — Не очакваш да повярвам това.
Тя се засмя.
— Добре, все още не си пълен идиот. На кого му е притрябвало да се омъжва? Имах работа.
След пауза тя изстреля въпроса обратно към него.
— Така. А ти? Не само женен, но и богат! Добре. Кажи как живееш, ти и твоята мем.
В пететажно имение в Нотинг Хил. Отскоро беше започнал да се чувства несигурен там, защото съвременните крадци вземаха не само обичайните видео и стерео, но и вълчака пазач. Беше започнал да чувства, че не е възможно да живееш на място, където криминалните елементи отвличаха животните. Памела му каза, че това е стар местен обичай. През старите времена (за Памела историята се делеше на древната ера, тъмните векове, старите времена, Британската империя, модерния век и настоящето) краденето на домашни животни е било добър бизнес. Бедните крадели кучетата на богатите, обучавали ги да забравят имената си и след това ги продавали обратно на техните тъгуващи, безпомощни собственици в магазини на Портобело Роуд. Памелината местна история винаги беше подробна и често ненадеждна.
— Но, Боже мой — каза Зини Вакил, — трябва pronto да продаваш и да се преместваш. Зная ги тези англичани, всички са един дол дренки — сган и набоби. Не можеш да се бориш срещу проклетите им традиции.
Моята жена Памела Лъвлейс, крехка като порцелан, грациозна като газела, спомни си той. Пускам корени в жените, които обичам. Баналностите на изневярата. Той ги остави настрана и заговори за работата си.
Когато Зини Вакил откри как Саладин Чамча прави парите си, тя изстреля във въздуха серии от писъци, които накараха един от обвесените с медальони араби да почука на вратата, за да се увери, че всичко е наред. Той видя красива жена да се изправя в леглото с нещо прилично на биволско мляко, което се стичаше по лицето и капеше от центъра на брадичката й, и извинявайки се на Чамча за нахлуването, се измъкна забързано,
— Ах, ти, клети глупчо — зяпваше за въздух Зини между два изблика на гръмовен смях. — Тези ангрез копелета. Наистина са те прекарали.
Сега значи работата му беше смешна.
— Имам дарба за акценти — каза той надменно. — Защо да не я използвам?
— Защо да не я използвам? — имитира го тя, ритайки с крака във въздуха. — Мистър актьор, вашият мустак току-що отново се отлепи.
О, Боже мой.
Какво става с мен?
Какво, по дяволите?
Помощ.
Защото притежаваше тази дарба, наистина я притежаваше, той беше Мъжът с Хилядата и един гласове. Ако искате да научите как трябва да говори бутилката кетчуп в телевизионната си реклама, ако сте несигурен в идеалния глас за вашия пакет хрупкав чипс, подправен с чесън, той беше вашият човек. Караше килими да говорят в реклами на универсални магазини, въплъщаваше се в известни хора, варен боб с доматен сос, замразен грах. По радиото можеше да убеди слушателите, че е руснак, китаец, сицилианец, президентът на Съединените щати. Веднъж в радиопиеса за тридесет и седем гласа той изигра всяка отделна роля под различни псевдоними и никой никога не го разбра. Заедно със своя женски еквивалент Мими Мамулян той господстваше над радиовълните на Британия. Те притежаваха такова голямо парче от рекета с гласовете, че както Мими казваше: „По-добре хората да не споменават Комисията за монополите около нас, дори и на шега.“ Нейният обхват беше учудващ. Тя можеше да изиграе всяка възраст, където и да е по света, всяка височина от гласовия регистър, от ангелоподобната Жулиета до пъклената Мей Уест.
— Трябва някога да се оженим, когато си свободен — предложи му Мими веднъж. — Ти и аз можем да бъдем Обединените нации.
— Ти си еврейка — посочи той. — Възпитан съм с предубеждение към евреите.
— Еврейка съм — вдигна рамене тя. — Но ти си обрязаният. Никой не е съвършен.
Мими беше дребничка със ситни черни къдрици и приличаше на плакат на „Мишлен“. В Бомбай Зейнат Вакил се протегна, прозя се и пропъди другите жени от мислите му.
— Твърде много — присмя му се тя — ти плащат да ги имитираш, стига да не трябва да те гледат. Гласът ти става известен, но те крият твоето лице. Имаш ли представа защо? Брадавици на носа ти, кривогледи очи, какво? Нещо да ти хрумва, бейби? Проклетият ти мозък е колкото амидофенче, кълна се.
Беше истина, помисли си той. Саладин и Мими бяха един вид легенди, но сакати легенди, черни звезди. Гравитационното поле на техните способности привличаше работа към тях, но те оставаха невидими, сменяеми тела за обличане на гласове. По радиото Мими можеше да се превърне във Венера на Ботичели, можеше да бъде Олимпия, Монро, всяка жена, която си поиска. Не й пукаше изобщо как изглежда, тя се беше превърнала в своя глас, струваше колкото цял монетен двор и три млади жени бяха безнадеждно влюбени в нея. Освен това купуваше имоти.
— Невротично поведение — признаваше безсрамно тя. — Извънмерна нужда от вкореняване, дължащо се на острите поврати в армено-еврейската история, известно отчаяние заради напредващата възраст и малки полипи, открити в гърлото. Имотите са толкова успокояващи, препоръчвам ти ги. Притежаваше свещеническо жилище в Норфълк, фермерска къща в Нормандия, камбанария в Тоскана, морски бряг в Бохемия.
— Всичко е обитавано от духове — обясняваше тя. — Тракане, виене, кръв по одеялата, жени по
