Сатанински строфи

— Смяташ, че трябва да се срамувам — горчиво каза Чамча на Зейнат. — Ти, която нямаш срам. Несъмнено може да се каже, че това е национална черта. Започвам да подозирам, че на индийците им липсва моралната изтънченост за действително усещане на трагедията и затова не могат истински да разберат идеята за срам.

Зинат Вакил изпи уискито си.

— О’кей, няма нужда да казваш нищо повече. — Тя вдигна ръцете си. — Предавам се. Отивам си, мистър Саладин Чамча. Мислех, че все още си жив, само отчасти, но все още дишащ, но съм грешила. Излиза, че си бил мъртъв през цялото време.

И още нещо, преди да премине с омлечнени очи през вратата.

— Не допускай хората твърде близо до себе си, мистър Саладин. Пуснеш ли хората през своята отбрана, и те, копелетата, идват и те промушват в сърцето.

След това нямаше за какво повече да се стои. Самолетът се издигна и се наклони над града. Някъде долу под него неговият баща обличаше една прислужничка като мъртвата си жена. Новата транспортна схема беше задръстила здраво центъра. Политици се опитваха да изградят кариери, ходейки на падятра, пеши поклонничества, кръстосвайки страната. Имаше графити, които гласяха: „Съвет към политиканите. Единствената стъпка, която трябва да се направи: падятра до пъкъла“. Или понякога: „до Асам“.

Актьори започваха да се бъркат в политиката: М.Г.Р, Н. Т. Рама Рао, Бачан. Дурга Кхоте се оплакваше, че едно актьорско сдружение било „червен фронт“. Саладин Чамча, на полет 420, затвори очите си и почувства с дълбоко облекчение уталожването и улягането на предателството в неговото гърло, което сочеше, че гласът му е започнал доброволно да се връща към своето изпитано английско аз.

Първото смущаващо нещо, което се случи на мистър Чамча по време на полета, беше, че той разпозна сред своите спътници жената на мечтите си.

— 4 —

Жената-мечта бе по-ниска и по-малко изящна от истинската, но в мига, когато Чамча я видя да крачи спокойно нагоре-надолу по пътеките на „Бостан“, той си припомни кошмара. След тръгването на Зинат Вакил той потъна в неспокоен сън и предупреждението го споходи: видението за една жена-бомбардировач с един нечуто нежен глас с канадски акцент, чиято дълбочина и мелодичност го караха да звучи като океан, чуван от много далече. Жената-мечта беше така заредена с експлозиви, че беше не толкова бомбардировач, а по-скоро бомбата; жената, крачеща по пътеките, държеше бебе, което сякаш спеше безшумно, бебе, толкова изкусно повито и държано притиснато към гърдите, че Чамча не можа да види повече от къдрица новородена коса. Под влияние на припомнения — сън у него се породи представата, че всъщност бебето е вързоп динамитни пръчки или някакъв вид тиктакащо устройство и беше на ръба да изкрещи, когато дойде на себе си и строго се смъмри. Това беше точно видът свръхестествени глупости, които оставяше зад себе си. Той беше спретнат мъж в закопчан костюм, тръгнал за Лондон към един подреден, задоволен живот. Той беше член на истинския свят.

Пътуваше сам, отбягвайки компанията на останалите членове на трупата Просперо Плейърс, които се бяха разпръснали из отделението за икономичната класа, облечени в тениски с надпис „Искаш ли да те…“, опитващи се да мърдат с вратовете си като натям танцьорки73 и изглеждащи невъзможно в бенарески сарита; пиеха твърде много от евтиното шампанско на въздухоплавателната компания и притесняваха изпълнените с насмешка стюардеси, които като индийки разбираха, че актьорите са евтини типове и се държаха, накратко казано, с нормално драматична непристойност. Жената с бебето притежаваше тактика да гледа през бледоликите актьори, превръщайки ги в тънички ленти дим, топлинни миражи, привидения. За човек като Саладин Чамча унижаването на английщината от англичаните беше нещо твърде болезнено за наблюдаване. Той се върна към вестника си, в който една бомбайска демонстрация с блокиране на жп-линиите беше разпръсната с полицейски палки. Вестникарският репортер пострадал със счупена ръка; фотоапаратът му също бил счупен. Полицията беше публикувала „бележка“: Нито репортерът, пито друго лице са били нападнати умишлено. Чамча се унесе във въздухоплавателен сън. Градът на изгубените истории, отсечените дървета и непредумишлените нападения изчезна от мислите му. Когато малко по-късно отвори очи, той изживя втората си изненада в това страховито пътуване. Един мъж минаваше покрай него на път към тоалетната. Той беше брадат и носеше евтини тъмни очила, но въпреки това Чамча го разпозна: тук, пътувайки инкогнито в икономичната класа на полет А 1–420, беше изчезналата суперзвезда, живата легенда, самият Джебраил Фаришта.

— Добре ли спахте?

Той осъзна, че въпросът е отправен към него и отмести глава от появяването на великия филмов актьор, за да се втренчи в също толкова изключителната гледка, седяща до него, един неправдоподобен американец с бейзболно кепе, очила с метални рамки и една неоново зелена спортна риза, напряко на която се гърчеха сплетените и сияйно златни форми на двойка китайски дракони. Чамча беше изключил този обект от своето зрително поле в опит да се обвие в пашкула на уединението, но това вече не беше възможно.

— Юджийн Думздей на вашите услуги — драконовият мъж протегна грамадна червена ръка. — На вашите и на християнската гвардия.

Замаяният от сънливост Чамча поклати глава.

— Военен ли сте?

— Ха! Ха! Да, сър, може да се каже. Смирен пехотинец, сър, в армията на Всемогъщата закрила.

— О, всемогъща закрила, защо не казахте веднага.

— Аз съм човек на науката, сър, и моя мисия и позволете ми да добавя, моя привилегия беше да посетя вашата велика нация, за да водя битка с най-гибелната дяволска работа, хващала някога хорските мозъци за топките.

— Не разбирам. Думздей сниши глас.

— Говоря глупости, сър. Дарвинизъм. Еволюционната ерес на мистър Чарлз Дарвин. — Неговият тон даваше ясно да се разбере, че името на освободилия се от Бога Дарвин е също толкова противно, колкото на всеки друг враг с раздвоена опашка, Велзевул, Асмодей или самия Луцифер. — Предупредих вашите сънародници — довери Думздей, — за мистър Дарвин и неговите трудове. С помощта на моята лична презентация от седемдесет и пет диапозитива. Съвсем наскоро, сър, говорих на банкета по случай Деня на световното разбирателство в Ротари-клуб, Кочин, Керала. Говорих за родната си страна, за нейните млади хора. Смятам ги за изгубени, сър. Младите хора на Америка: виждам ги в тяхното отчаяние как се обръщат към наркотиците, дори, понеже съм човек, който говори направо, към предбрачните сексуални връзки. Казвал съм го и преди, и го казвам сега на вас. Ако вярвах, че моят прапрапрадядо е бил шимпанзе, а защо да го правя, щях да бъде твърде потиснат.

Джебраил Фаришта беше седнал от другата страна на пътеката, втренчен в прозореца. Започваше филмът и светлините в салона бяха намалени. Жената с бебето все още беше права и крачеше нагоре- надолу, може би за да го накара да мълчи.

— Как мина? — попита Чамча, усещайки, че от него се очаква известен принос.

Известно колебание обзе неговия съсед.

— Смятам, че имаше късо в озвучителната система — каза той най-накрая. — Това е единственото, което мога да предположа. Иначе не мога да разбера как тези добри хора щяха да си седят и да си говорят, ако не мислеха, че съм свършил.

Чамча се почувства леко засрамен. Той мислеше, че в страна на пламенно вярващи идеята, че науката е враг Божи, лесно ще се окаже привлекателна; но досадата на ротарианците от Кочин го беше изобличила. В трепкащата светлина на филма Думздей продължи с лишен от тъга глас да разказва истории против себе си, без ни най-малкия признак, че знае какво прави. Накрая около великолепното естествено пристанище на Кочин, в което Васко да Гама пристигнал да търси подправки и така задвижил цялата двусмислена история за Изтока и Запада, бил заговорен с едни настоятелни псст и хей, мистър, о’кей. „Ей, ти, здрасти, йес! Искаш ли хашиша, сахиб? Хей, мистърамерика. Йес, чичосам, искаш ли опиум, отлично качество, страхотна цена? О’кей, искаш ли кокаин?“