трябва да умре или нещо такова. — Но когато мъжете се върнаха, Тавлеен не беше с тях и сега унинието в очите им беше обагрено от срам — Изгубиха смелостта си — прошепна Джебраил. — Никой нищо не може да направи. Какво остава на Тавлеен биби? Нула. Историята фунтош76.
Какво направи тя:
За да докаже на заложниците и на своите другари похитители, че идеята за неуспех или предаване никога няма да отслаби нейната решителност, тя се появи от временното си убежище в коктейлния бар на първа класа и застана пред тях като стюардеса, показвайки как да се действа при опасност. Но вместо да си сложи спасителна жилетка и да вдигне свирещи само-надуваеми спасителни пояси и така нататък, тя бързо вдигна свободната черна джелаба77, която беше единствената й дреха, и остана пред тях напълно гола, така че можеха да видят целия арсенал по тялото й, гранатите, подобни на допълнителни гърди, загнездени в цепката между тях, динамита, завързан около бедрата й, точно както беше в съня на Чамча. След това тя отново облече робата си и каза със своя слаб океански глас.
— Когато се роди велика идея, велика кауза, задават й се определени решителни въпроси — измърмори тя. — Историята ни пита: каква кауза сме ние. Безкомпромисни, абсолютни, силни или ще се покажем опортюнисти, които правят компромиси, обръщат се според вятъра и се предават? — Нейното тяло беше отговорът й.
Дните продължаваха да текат. Затворените, кипящи обстоятелства на пленничеството му, едновременно близки и далечни, караха Саладин Чамча да иска да спори с жената, непреклонността също може да бъде мономания, искаше да каже той, може да бъде тирания, може също да бъде крехка, докато онова, което е гъвкаво, може и също да е човешко и достатъчно силно да бъде трайно. Но естествено нищо не каза, изпадна във вцепенението на дните. Джебраил Фаришта откри в джоба на седалката пред себе си брошура, писана от заминалия Думздей. По това време Чамча беше забелязал решителността, с която филмовата звезда се съпротивляваше на началото на съня, така че не беше чудно да го видиш да рецитира и запаметява изреченията от диплянката на сътвориста, докато тежките му клепачи се спускаха все повече и повече, докато не ги насилеше да се отворят отново широко. В диплянката се разказваше, че дори и учените да са се заели с преоткриването на Бог, след като са доказали съществуването на единствена обединена сила, в която електромагнетизмът, гравитацията и силните и слабите енергии на новата физика са само отделни аспекти, аватари, може да се каже, или ангели, тогава какво бихме имали, ако не най- старото от всички неща, върховно същество, контролиращо цялото сътворение…
— Знаеш ли, онова, което казва приятелят ти, е, че ако трябва да избираш между някакъв вид безтелесно силово поле и истинския жив Бог, ти кое би избрал? Добра идея, нали? Не можеш да се молиш на електрически ток. Няма смисъл да молиш вълнова форма за ключа от рая. — Той затвори очи, после отново ги отвори. — Всичко това са празни приказки — каза Джебраил яростно. — Гади ми се.
След първите дни Чамча вече не усещаше лошия му дъх, защото никой в този свят на пот и опасения не миришеше по-добре. Но лицето му беше невъзможно да се пренебрегва, щом големи морави ивици от неговото будуване избликваха от очите му като петролни разливи. Тогава най-сетне съпротивата му свърши и той рухна на рамото на Саладин и спа четири дни, без нито веднъж да се събуди.
Когато отново възвърна съзнанието си, той откри, че Чамча с помощта на мишоподобния заложник с козята брадичка, някой си Джаландри, го беше преместил на една празна редица седалки в централния блок. Той отиде в тоалетната да уринира в продължение на единадесет минути и се върна с истински страх в очите. Отново седна до Чамча, но не каза нито дума. Две нощи по-късно Чамча го чу отново да се бори с приближаването на съня. Или както излезе: със сънищата.
— Десетият най-висок връх в света — го чу Чамча да мърмори, — е Ксиксабангма Фенг, осем нула едно три метра. Анапурна — девет осемстотин седемдесет и осем. — Или започваше от другия край: — Първо Джомолунгма, осем осем четири осем. Второ К2, осемдесет и шест единадесет. Канченджунга, осемдесет и пет деветдесет и осем, Макалу, Дхаулагири, Манаслу. Нанга Парбатс размери осем хиляди сто двадесет и шест.
— Изброяваш осемхилядниците, за да заспиш? — попита го Чамча. — По-големи от овце, но не толкова много.
Джебраил Фаришта му хвърли заплашителен поглед; след това сведе глава; взе решение.
— Не за да заспя, приятелю. За да остана буден.
Тогава Саладин Чамча откри защо Джебраил Фаришта е започнал да се страхува от съня. Всеки се нуждае от някого, за да говори, а Джебраил не беше говорил с никого за това, което се случи, след като беше ял нечистите свине. Сънищата бяха започнали същата нощ. В тези видения той винаги присъстваше, но не като той самия, а като свой съименник, и нямам предвид играейки роля, Спуно, аз съм той, той е аз, аз съм проклетият архангел, самият Джебраил, огромен като проклетия живот.
Спуно. Подобно на Зейнат Вакил, Джебраил беше реагирал с веселие на съкратеното Саладиново име. „Бхай, брей. Наистина ме разсмиваш. Разсмиваш до червено. Щом сега си една английска чамча, така да бъде. Мистър Сали Спун. Това ще бъде нашата малка шега.“ Джебраил Фаришта имаше способността да не забелязва, когато ядосва хората. Спун, Спуно, стари ми приятелю: Саладин ги мразеше всичките. Но нищо не можеше да направи. Освен да мрази.
Може би беше заради прякорите, може би не, но Саладин сметна откровенията на Джебраил за патетични, несъизмери-ми с очакванията му, какво толкова странно, ако сънищата му го характеризират като ангел, сънищата правят всяко проклето нещо, разкриват ли нещо повече от банален вид его-мания? Но Джебраил се потеше от страх:
— Важното, Спуно — пледираше той, — е, че всеки път, когато заспя, сънят започва оттам, където е свършил. Същият сън на същото място. Сякаш някой просто е натиснал паузата на видеото, докато е излязъл от стаята. Или, или. Ако той е типът, кой е буден, и това е проклетият кошмар. Неговият проклет сън: ние. Тук. Всичко това. — Чамча се втренчи в него. — Наистина лудост — каза той. — Кой знае дали ангелите изобщо спят, да не говорим за сънуване. Звучи налудничаво. Прав ли съм?
— Да. Звучиш налудничаво.
— Тогава какво, по дяволите — изстена той, — става в главата ми?
Колкото по-дълго прекарваше, без да спи, толкова по-приказлив ставаше, той започна да забавлява заложниците, похитителите, както и овехтелия екипаж на полет 420, тези надменни преди стюардеси и бляскав палубен персонал, които сега изглеждаха печални и като проядени от молци в един ъгъл на самолета, губейки дори първоначалния ентусиазъм за безкрайни игри на думи — със своите все по- ексцентрични теории за прераждането, сравнявайки тяхното временно пребиваване на тази писта край оазиса Ал-Замзам с един втори период на бременност, казвайки на всички, че те всички са мъртви за света и в процес на регенериране, направени наново. Тази идея сякаш малко го поразвесели, въпреки че караше много от заложниците да желаят да го обесят, и той скочи на една седалка, за да обясни, че денят на тяхното освобождение ще бъде денят на тяхното ново раждане, образец на оптимизъм, който успокои публиката му.
— Странно, но е истина! — изкрещя той. — Това ще бъде денят нула и понеже всички ще споделим рождения ден, ние всички ще бъдем на точно същата възраст от този ден насетне до края на живота ни. Как го наричате, когато петдесет деца излязат от една и съща майка? Бог знае. Петдесетзнаци. Проклятие!
За обезумелия Джебраил прераждането беше термин, под чиято защита се събираха, вдигайки вавилонска глъчка, множество идеи: феникс-от-пепелта, възкресението на Христос, трансмиграцията в мига на смъртта на душата на Далай Лама в тялото на новородено дете… подобни неща се смесваха с аватарите на Вишну, метаморфозите на Юпитер, който бе подражавал на Вишну, приемайки формата на бик; и така нататък, включвайки, разбира се, напредъка на човешките същества чрез последователни цикли живот, веднъж като хлебарки, веднъж като царе към блаженството на никакви връщания повече.
