— Старото трябва да умре, разбрахте ли ме, или новото не може да бъде каквото и да е.
Понякога тези словоизлияния завършваха със сълзи. Фаришта в своето изтощение отвъд изтощението изгубваше контрол и поставяше своята хълцаща глава на рамото на Чамча, докато Саладин — продължителното пленничество разяжда определени неохоти сред пленниците — гладеше лицето му и го целуваше по темето,
— Искаш ли да чуеш нещо наистина щуро? — След сто и един дни Джебраил предложи на Чамча още признания. — Искаш ли да знаеш защо съм тук? — И така и така му каза. — Заради една жена. Да, шефе. Заради проклетата любов на проклетия ми живот. С която прекарах общо три точка пет дни. Не доказва ли това, че наистина съм смахнат? QED78, Спуно, стари приятелю. — И: — Как да ти го обясня? Три дена и половината от един, колко дълго ти трябва, за да разбереш, че се е случило най-хубавото, най-дълбокото, онова, което трябва-да-е-то? Кълна се: когато я целунах, там имаше проклети шибани искри, жар, вярваш или не, тя каза, че е статичното електричество в килима, но аз съм целувал мацки в хотелски стаи и преди и това определено беше първата, определено едната и единствената. Проклети електрошокове, човече, трябваше да отскоча назад с болка.
Липсваха му думи да я изрази, неговата жена от планински лед, да изрази как е било в мига, когато животът му бе на парчета в краката му и тя се превърна в неговото значение.
— Не разбираш — отказа се той. — Може би никога не си срещал човек, за когото да прекосиш света, заради когото да оставиш всичко, да излезеш: и да се качиш на самолета. Тя се е качвала на Еверест, човече. Двадесет и девет хиляди и два фута или може би двадесет и девет, едно четири едно. Право до върха. Да не мислиш, че не мога да се кача в джъмбото за жена като тази?
Колкото по-силно Джебраил Фаришта се опитваше да обясни своята мания по катерачката Алилуя Коун, толкова повече Саладин се опитваше да извика спомена за Памела, но тя не искаше да дойде. Първо щеше да е Зейни, която го посещаваше, нейната сянка, и след известно време нямаше изобщо никой. Страстта на Джебраил започна да изпълва Чамча с див гняв и безсилие, но Фаришта не го забелязваше, тупваше го по гърба,
На сто и десетия ден Тавлеен отиде до малкия заложник с козята брадичка, Джаландари, и помаха с пръст. Нашето търпение е изчерпано, обяви тя, изпращахме няколко пъти ултиматуми без отговор, време е за първото жертвоприношение. Тя използва тази дума: жертвоприношение. Погледна Джаландари право в очите и произнесе смъртната му присъда:
— Ти си първи. Ренегатско копеле. — Тя нареди екипажът да се приготви за излитане, нямаше да рискува щурмуване на самолета след екзекуцията и с насочения си пистолет буташе Джаландари към отворената предна врата, докато той пищеше и молеше за милост.
— Тя има остри очи — каза Джебраил на Чамча. — Той е подстриган сирд79.
Джаландари се беше превърнал в първата мишена заради решението си да се откаже от тюрбана и да подстриже косата си, което го направи предател на вярата му, един подстриган сирдарджи. Окосен сирд. Десетбуквена присъда; без обжалване.
Джаландари беше паднал на колене, петна се разрастваха по дъното на панталоните му, тя го влачеше към вратата за косите. Никой не помръдваше. Дара Бута Ман Сингх обърнаха глави от живата картина. Той коленичи с гръб към отворената врата; тя го накара да се обърне, застреля го в тила и той политна към асфалта. Тавлеен затвори вратата.
Ман Сингх, най-младият и най-неспокойният от квартета, й извика:
— Сега къде отиваме? На някое проклето място, където със сигурност ще изпратят командосите. Сега сме гъски за отстрелване.
— Мъченичеството е привилегия — каза тя меко. — Ние трябва да сме като звезди, като слънцето.
Пясъкът отстъпи на снега. Зимна Европа под своя бял преобразуващ килим, призрачно бяло проблясване в нощта. Алпите, Франция, бреговата линия на Англия, бели канари, издигащи се над побелелите ливади. Мистър Саладин Чамча си нахлупи едно преждевременно бомбе. Светът беше преоткрил полет А 1–420, Боинга 747 „Бостан“. Радарите го следяха, радиосъобщения пукаха. Искате ли разрешение за кацане? Но разрешение не беше поискано.
Когато избухна битката, тя изненада всички пътници, защото сега тримата мъже-похитители не спореха с Тавлеен, нямаше яростен шепот за горивото, за какво мамка му правиш, а мълчаливо отдръпване, те дори не говореха един с друг, сякаш бяха изгубили надежда, и тогава Ман Сингх беше този, който се пропука и тръгна за нея. Заложниците гледаха битката до смърт, неспособни да се почувстват въвлечени, защото едно любопитно отдръпване от действителността се беше спуснало върху самолета, един вид непоследователна безотговорност, един фатализъм, може да се каже. Те паднаха на пода и нейният нож мина нагоре през стомаха му. Това беше всичко, с една краткост, прибавена към привидната му маловажност. Тогава в мига, когато стана, сякаш всички се събудиха, на всички стана ясно, че наистина не се шегува, че ще го направи, изцяло, тя държеше в ръката си жицата, която свързваше всички игли на всички гранати под дрехата й, всичките тези съдбоносни гърди, и въпреки че в този момент Бута и Дара се втурнаха към нея, тя все пак дръпна жицата и стените рухнаха полуразрушени. Не, не смърт: раждане.
II. МАХУНД
Когато Джебраил се предава на неизбежното, когато се плъзга с натежали клепки към видения за своето ангелуване, той минава покрай обичната си майка, която има друго име за него, нарича го Шейтан, също като Шейтан, също като другия, защото правеше смехории с тифините, които трябваше да бъдат отнесени в града за обеда на чиновниците, пакостливо дяволче, тя разсича въздуха с ръка, мошеникът слагаше мюсюлмански съдове за месо в индуистки невегетариански подноси за тифини, клиентите бурно недоволстват. Малък дявол, хока го тя, но след това го взима в обятията си, мой малък фаришта, момчетата са си момчета, и той пропада край нея в съня си, ставайки все по-голям, докато пада, и падането започва да се усеща като полет, гласът на майка му се носи нагоре към него отдалече, баба, виж колко си пораснал, огро-миши, вай, вай, ръкопляскания. Той е гигантски, безкрил, стъпил с краката си на хоризонта и с ръце около слънцето. В ранните си сънища вижда начала, Шейтан се спуска от небето, протягайки ръка, за да сграбчи клон от върховното Нещо, лотосовото дърво80 в най- отдалечения край и което стои под Трона, пропускайки, шейтанът пада като олово, плясък. Но той продължава да живее, онова, което не може да бъде мъртво, пееше долу от ада своите нежни прелъстителни стихове. О, сладките песни, които знаеше. Със своите дъщери, като сатанински беквокалистки, да, три от тях — Лат Манат Уза, момичета без майка, смеейки се със своя Абба, кикотейки се
