нощници, биещи часовници. Никой не отстъпва земя без бой.
Никой освен мен, помисли си Чамча, докато го обхващаше меланхолия, както си лежеше до Зейнат Вакил. Може би вече съм дух. Но поне дух със самолетен билет, успех, пари, съпруга. Сянка, но живееща в осезаемия материален свят. Със собственост. Да, сър.
Зини погали къдрещата се над ушите му коса.
— Понякога, когато мълчиш — промърмори тя, — когато не имитираш смешни гласове, не се правиш на велик и забравяш, че хората те наблюдават, ти изглеждаш просто празен. Знаеш ли? Празна плочка, никой вкъщи. Подлудява ме, понякога искам да те плесна. Да те нараня, за да се върнеш отново в живота. Но ми става и тъжно заради това. Какъв глупак, ти, голямата звезда, чието лице има неподходящия цвят за техните цветни телевизори, който трябва да пътува до страната на чернокожите с някаква евтина трупа и на всичко отгоре да играе ролята на писар, само за да участва. Те те подритват, а ти все още казваш, че ги обичаш, мръсен робски начин на мислене, кълна ти се, Чамча — тя сграбчи раменете му и го разтърси, яхнала го, забранените й гърди бяха на няколко инча от лицето му. — Салад баба, както и да се наричаш, за Бога, ела си у дома.
Неговият голям пробив, този, който скоро можеше да накара парите да изгубят значението си, започна на дребно: детска телевизия, нещо, наречено Шоуто на извънземните — малко от „Чудовищата“, малко от „Звездни войни“, малко „Улица Сезам“. Беше битова комедия за една група извънземни, състояща се от сладурчета до психопати, от животно до зеленчук, а също минерали, защото показваше една артистична космическа скала, която можеше да добива камъни от себе си и след това да регенерира навреме за епизода през следващата седмица; тази скала беше кръстена Пигмалион, а заради осакатеното чувство за хумор на продуцента на шоуто имаше и едно грубо, уригващо се същество, прилично на повръщащ кактус, което идваше от пустинна планета накрая на времето: това беше Матилда, Астрало-извънземната, имаше и три гротескни пневматични пеещи космически сирени, известни като извънземните Зърна, може би защото можеше да легнеш между тях, имаше и отбор от венериански хип-хопаджии, и драскачи на спрей-графити в метрото, и братя по душа, които наричаха себе си Извънземна нация, а под едно легло в космическия кораб, това беше главното място на действие в програмата, живееше Бъгси, гигантският торен бръмбар от Краб Небюла, който беше избягал от баща си, а в един аквариум можеше да се намери свръхинтелигентният гигантски морски охлюв, който обичаше китайска кухня, тук беше и Ридли, най-плашещият от обичайния състав, който приличаше на картина от Френсис Бейкън с уста, пълна със зъби, развяваща се на края на невидима шушулка, и който беше завладян от актрисата Сигърни Уийвър. Звездите на шоуто, неговите Кермит и мис Пити, бяха много модната двойка Максим и Мама Извънземна, облечени в дрехи, очертаващи тялото и със зашеметяващи фризури, които копнееха да бъдат — какво друго? — телевизионни герои. Това играеха Саладин Чамча и Мими Мамулян и сменяха гласовете с дрехите си, да не споменаваме косите, които можеха да преминават от мораво в цинобър между снимките, можеха да стоят диагонално на три фута над главите им или да изчезнат напълно; или своите черти и крайници, защото бяха способни да променят всичко, прехвърляха крака, ръце, носове, уши, очи и всяко прехвърляне извикваше различен акцент от техните легендарни протеинови гърла. Това, което направи шоуто хит, беше използването на най-новите компютърни изображения. Фонът беше изцяло симулиран: космически кораб, извънземни пейзажи, интергалактически зали за забавни игри; и актьорите също бяха обработвани от машини и трябваше да бъдат заравяни всеки ден по четири часа под най-новото в протезното гримиране, което — щом веднъж видеокомпютрите си бяха свършили работата — ги караше да приличат също на симулации. Максим Извънземният, космически плейбой, и Мама, непобеден галактически шампион по борба и всеобща кралица на спагетите, за една нощ се превърнаха в сензация. Позовани в най-гледаното време: Америка, Евровизия, света.
Когато Шоуто на извънземните се разрасна, то започна да привлича политическа критика. Консерваторите го нападаха, защото било твърде плашещо, с твърде сексуални подробности (Ридли можеше да получи очевидна ерекция, когато мислеше твърде усилено за Мис Уивър), твърде изчанчено. Радикални критици започнаха да нападат повторенията в него, утвърждаването на представата за извънземните като ненормални, липсата на положителни образи. Чамча попадна под натиск да напусне шоуто, отказа, превърна се в мишена.
— Неприятности ме чакат, когато се върна у дома — каза той на Зини. — Проклетото шоу не е алегория. То е забавление. Целта му е да забавлява.
— Да забавлява кого? — поиска да знае тя. — Между другото, дори сега те пускат в ефира едва след като покрият лицето ти с каучук и ти дадат червена перука. Голяма работа, де лукс, няма що.
— Главното — каза тя, когато се събуди на следващата сутрин, — Салад, скъпи, е, че ти наистина изглеждаш добре, няма съмнение. Кожа като мляко, завърнала се от Англия. Сега, когато Джебраил офейка, можеш да бъдеш следващият поред. Сериозно говоря, приятелю. Те се нуждаят от ново лице. Ела си у дома и би могъл да бъдеш следващият, по-голям от Бачан68, по-голям от Фаришта. Твоето лице е толкова забавно, колкото техните.
Когато беше млад, каза й той, всеки период от живота му, всяко аз, което беше опитвал, изглеждало временно успокояващо. Техните несъвършенства нямали значение, защото той можел лесно да замени един момент със следващия, един Саладин с друг. Обаче сега промените започнали да причиняват болка; артериите на възможното започнали да се втвърдяват.
— Не е лесно да ти кажа това, сега съм женен и не само за жена, но и за живот. — Отново изплъзват на акцент. — Наистина дойдох в Бомбай поради една причина и това не беше пиесата. Сега той е в края на седемдесетте и няма да имам още много възможности. Той не беше на представлението; Мохамед трябва да отиде при планината.
— Ченгиз Чамчауала, да не се шегуваш, не мисли, че можеш да ме оставиш: да те чакам — плесна тя с ръце. — Искам да проверя всичко лично от „а“ до „я“.
Неговият баща, прочутият отшелник. Бомбай беше култура на римейка. Неговата архитектура подражаваше на небостъргача, неговото кино безкрайно преоткриваше „Великолепната седморка“ и „Любовна история“, задължавайки всички свои герои да спасят поне едно село от кръвожадни бандити и всички героини да умрат от левкемия поне веднъж в кариерата си, за предпочитане в началото. И милионерите също започнаха да внасят живота си. Невидимостта на Ченгиз беше индийска мечта за крорепати69, развалина в ласвегаския й мезонет; но в края на краищата мечтата не беше фотография и Зейни искаше да види със собствените си очи.
— Той гримасничи, ако не е в добро настроение — предупреди я Саладин. — Никой не вярва, докато не се случи, но е истина. Такива гримаси! Като на готически водоливник. Освен това е прекалено скромен и ще те нарече проститутка, а аз така и така вероятно ще се скарам с него, има го в хороскопа ми.
За какво Саладин Чамча беше дошъл в Индия: за прошка. Това беше работата му в неговия стар роден град. Но дали да даде, или да получи — не можеше да каже.
Учудващи страни в сегашното положение на мистър Ченгиз Чамчауала: с новата си жена Насрийн Втора той живееше по пет дни всяка седмица в ограден с висока ограда имот, по прякор Червената крепост, в района Пали Хил, обичан от филмови звезди; но всеки уикенд се връщаше без жена си в старата си къща на Скендъл Пойнт да прекара своите почивни дни в изгубения свят на миналото, в компанията на Първата и мъртва Насрийн. Нещо повече, говореше се, че втората му жена отказва да стъпи в старата къща.
— Или не й е разрешено — предположи Зейни от задната седалка на лимузината мерцедес с тъмни стъкла, която Ченгиз беше изпратил да вземе сина му. Когато Саладин завърши с изясняването на обстановката, Зейнат Вакил подсвирна с разбиране. — Луудост!
Бизнесът на Чамчауала с торове, торната империя на Ченгиз щеше да бъде разследвана за укриване на данъци и неплащане на вносни мита от правителствена комисия, но Зини не се интересуваше от това.
— Сега — каза тя — ще разбера какъв си всъщност.
Скендъл Пойнт се разпростря пред тях. Саладин почувства миналото да нахлува в него като вълна, удавяйки го, изпълвайки дробовете му със солта на възкресението.
Сега имаше стоманени порти, задействани отвътре с дистанционно управление, които запечатваха ронещата се триумфална арка. Те се отвориха с бавно бръмчене, за да допуснат Саладин в това място на
