изгубеното време. Когато видя ореха, в който баща му твърдеше, че се съхранява душата му, ръцете му започнаха да треперят. Той се скри зад безпристрастността на фактите.
— В Кашмир — каза той на Зини — рожденото ти дърво е един вид финансова инвестиция. Когато едно дете стане възрастен човек, израсналият орех може да се сравни със застрахователна полица; това е ценно дърво, може да бъде продадено, за да се плати за сватба или старт в живота. Възрастният отсича детството си, за да помогне на своето пораснало аз. Несантименталността е привлекателна, не мислиш ли?
Колата беше спряла под покрития портик. Зини млъкна, когато двамата изкачиха шестте стъпала до входната врата, където бяха поздравени от сдържан и древен слуга в бяла ливрея с медни копчета, чиято рошава бяла коса Саладин внезапно разпозна, връщайки я назад в черно, като гривата на същия Валаб, който властваше над къщата като неин иконом в Старите дни.
— Боже мой, Валабхай — смогна той да каже и прегърна стария човек.
На прислужника му беше трудно да се усмихне.
— Толкова остарях, баба, мислех си, че няма да ме познаете.
Той ги поведе по натежалите от кристал коридори на господарската къща и Саладин разбра, че липсата на промени е прекалена и просто преднамерена. Вярно било, обясни му Валаб, когато бегум умряла, Ченгиз сахиб се заклел, че къщата ще бъде неин паметник. В резултат нищо не се беше променило от деня, в който умря, картини, мебели, супени чинии и фигури на бойни бикове от червено стъкло и китайски балерини от Дрезден, всичко бе останало точно на същите места, същите списания на същите маси, същите смачкани на топка листове в кошчетата за боклук, сякаш къщата също беше умряла и балсамирана.
— Мумифицирана — каза Зини, обличайки, както обикновено, неизречимото в думи. — Боже, не е ли малко призрачно, а?
Точно на това място, докато Валаб, носачът, отваряше двойната врата, водеща към синята гостна, Саладин Чамча видя духа на майка си.
Той нададе висок вик и Зини се завъртя на токовете си.
— Там — той посочи към далечния затъмнен край на коридора, — няма съмнение, ужасното сари на вестникарски щампи, големите заглавия, онова, което в деня, когато тя, тя… но внезапно Валаб започна да размахва ръце като слаба, не-можеща да лети птица, вижте, — баба, това беше само Кастурба, не сте забравили, жена ми, само моята жена. —
— Моля, баба, няма защо да се разстройвате, едва когато бегум умря, Ченгиз сахиб подари на жена ми малко дрехи, нали нямате нищо против? Майка ти беше толкова щедра жена, докато беше жива, винаги раздаваше с широки пръсти.
Чамча, възстановявайки равновесието си, се почувства като глупак.
— За Бога, Валаб — измънка той. — За Бога. Естествено, че нямам нищо против.
Една стара непреклонност отново обзе Валаб; правото на свободното слово на стария слуга му позволи да порицае:
— Извинете, баба, но не бива да богохулствате.
— Виж го как се поти — прошепна Зини високо. — Изглежда скован от страх.
Кастурба влезе в стаята и въпреки че срещата им беше достатъчно сърдечна, във въздуха все още витаеше нещо неясно. Валаб излезе, за да донесе бира и „Тумс Ъп“, и когато Кастурба също се извини, Зейни изведнъж каза:
— Нещо не е наред. Тя ходи така, сякаш притежава това бунище. Начинът, по който се държи. И старият мъж се страхува. Обзалагам се, че тези двамата кроят нещо.
Чамча се опита да бъде благоразумен.
— Тук те са сами през по-голямата част от времето, вероятно спят в спалнята на господаря и се хранят в сребърните съдове, това сигурно да ги кара да го чувстват като техен дом.
Но той си мислеше колко поразително е започнала неговата ая Кастурба да прилича на майка му в това старо сари.
— Толкова дълго те нямаше — каза гласът на баща му зад него, — че сега не можеш да различиш една жива ая от починалата си мама.
Саладин се обърна, за да възприеме меланхоличната гледка на един баща, който се беше сбръчкал като стара ябълка, но въпреки това упорстваше да носи скъпите италиански костюми от годините на изобилната му плът. Сега, когато беше изгубил ръцете на Попай и шкембето на Блуто, той изглеждаше сякаш блуждаещ във вътрешността на дрехите си в търсене на нещо, което не е успял докрай да определи. Той стоеше на вратата и гледаше сина си, носът и устните му бяха набръчкани от унищожителната магия на годините в едно слабо подобие на неговото предишно лице на великан човекоядец. Чамча едва беше започнал да разбира, че баща му вече не е способен да плаши когото и да било, че магията му е развалена и че той е просто един стар дядка, поел към гроба; докато Зейни беше забелязала с известно разочарование, че косата на Ченгиз Чамчауала беше консервативно къса и след като носеше лъснати до блясък оксфордски обувки с връзки, не изглеждаше вероятна историята за дългите девет инча нокти на пръстите на краката също да е вярна; тогава ая Кастурба се върна, пушейки цигара, и мина бавно покрай тях тримата — господарка на баща и син — към честърфийлдската софа, тапицирана със син велур, стегнат от копчета, върху която тя се отпусна толкова чувствено, колкото всяка филмова звезда, въпреки че беше жена в доста напреднала възраст. Кастурба едва беше завършила смущаващото си влизане, когато Ченгиз профуча край сина си и се посади до някогашната ая. Зейни Вакил, с очи, бляскащи със скандални точици от светлина, изсъска на Чамча:
— Затвори си устата, скъпи, изглежда грозно.
А на вратата носачът Валаб, бутайки количка с напитки, наблюдаваше безстрастно, докато работодателят му от толкова години прегръща неговата несъпротивляваща се жена.
Когато предшественикът, създателят е разкрит като сатанински, детето често пораства прекалено морално. Чамча се чу да пита:
— А моята мащеха, татко скъпи? Тя добре ли е? Старият човек се обърна към Зейни.
— Надявам се, че не е такъв бонбон с вас. Иначе колко ли тъжно си прекарвате. — След това към сина си с по-суров тон: — Сега се интересуваш от жена ми? Но тя не се интересува от теб. Сега не иска да се срещне с теб. Защо да прости? Ти не си й син. А може би вече и мой не си.
— В къщата на майка ми — изкрещя Чамча мелодраматично, губейки битката със себе си. — Държавата смята бизнеса ти за корумпиран, а ето я и покварата на душата ти. Виж какво си им направил. Валаб и Кастурба. Със своите пари. Колко ти струваше? За да отровиш живота им. Ти си болен човек. — Той стоеше пред баща си, пламтящ от справедлив гняв.
Валаб, носачът, неочаквано се намеси.
— Баба, с дължимото уважение, извини ме, но какво знаеш ти? Ти замина и си отиде, а сега идваш да ни съдиш. — Саладин почувства как подът под краката му поддава; беше надникнал в пъкъла.
— Вярно е, той ни плаща — продължи Валаб. — За нашата работа и също за това, което виждате. Затова. — Ченгиз Чамчауала стегна прегръдката си върху несъпротивляващите се рамене на ая.
— Колко? — провикна се Чамча. — Валаб, колко решихте вие, двамата мъже? Колко, за да направите проститутка жена си?
— Какъв глупак — каза Кастурба презрително. — Образован в Англия и какво ли не, но все още с глава, пълна със слама. Идваш и говориш толкова на едро, в къщата на майка ти и така нататък, но може би не си я обичал чак толкова. Но ние я обичахме, всички ние. Ние тримата. И по този начин ние може би поддържаме духа й жив.
— Може да се каже, че това е пуджа70 — долетя тихият глас на Валаб. — Акт на обожествяване.
— А ти — Ченгиз Чамчауала говореше също толкова меко, колкото своя прислужник, — ти идваш в този храм. Със своето неверие. Мистър, доста си дързък.
И накрая предателството на Зейнат Вакил.
— Остави това, Салад — каза тя, отивайки да седне на облегалката на честърфийлда до стария
