всички семейни връзки непоправимо разединени — завършваше то. — Ти си отговорен за последствията.“
След година мълчание Саладин получи още едно известие, писмо-прошка, което беше във всичките си подробности по-трудно за приемане, отколкото по-раншната отлъчваща мълния. „Когато станеш баща, сине мой — признаваше Ченгиз Чамчауала, — ще опознаеш тези мигове — ах! Толкова сладки! — когато с любов човек дундурка гиздавото бебе на коляното си; при което без предупреждение или подстрекателство благословеното създание — мога ли да бъда откровен? — го подмокря. За миг може би човек чувства възмущение, вълна от ярост се надига в кръвта, но след това тя замира толкова бързо, колкото е дошла. Защото ние като възрастни не разбираме ли, че малкият не бива да се обвинява? Той не знае какво прави.“
Дълбоко обиден, че го сравняват с уриниращо бебе, Саладин запази, както се надяваше, изпълнено с достойнство мълчание. По времето на своето дипломиране той беше получил британски паспорт, защото беше пристигнал в страната, преди да бъдат затегнати законите, така че имаше възможност да съобщи на Ченгиз в кратка бележка, че възнамерява да се установи в Лондон и да си потърси работа като актьор. Отговорът на Ченгиз Чамчауала дойде с бърза поща. „Със същия успех можеш да бъдеш отвратително жиголо. Мисля, че някакъв дявол се е вселил в теб и те е подлудил. Ти, на когото беше дадено толкова много: не чувстваш ли, че дължиш нещо на някого? На своята страна? На паметта на мъртвата си майка? На собствения си разум? Искаш да прекараш живота си, поклащайки се и перчейки се под ярки светлини, целувайки руси жени пред втренчени непознати, платили да гледат срама ти! Ти не си ми син, а таласъм, хоош51, демон, излязъл от ада. Актьор! Отговори ми на това: какво да кажа на приятелите си?“
И под подписа един патетичен, сприхав послепис. „Сега, когато си имаш свой собствен лош джин, не мисли, че ще наследиш вълшебната лампа.“
След това Ченгиз Чамчауала пишеше на сина си на нередовни промеждутъци и във всяко писмо се връщаше на темата за демоните и вселяването: „Човек, неверен на себе си, се превръща в двукрака лъжа и подобни зверове са най-доброто дело на Шейтана — пишеше той и също в по-сантиментално настроение: — Аз имам душата ти съхранена, сине мой, тук в ореха. Дяволът притежава само тялото ти. Когато се освободиш от него, върни се и поискай безсмъртната си душа. Тя процъфтява в градината.“
Почеркът в писмата се различаваше с течение на годините, променяйки се от претрупаната увереност, който го правеше веднага различим, ставайки по-сбит, неукрасен, пречистен. Най-накрая писмата спряха, но Саладин чу от други източници, че вдадеността на баща му в свръхестественото продължавала да се задълбочава, докато най-накрая той се превърнал в отшелник, може би за да избяга от този свят, в който демони можаха да откраднат тялото на собствения му син, свят, несигурен за човек с истински религиозна вяра.
Преобразяването на баща му смути Саладин дори от толкова голямо разстояние. Родителите му бяха мюсюлмани по вялия, лек начин на бомбайците; Ченгиз Чамчауала беше изглеждал много по-богоподобен на малкия си син от всякакъв Аллах. Че този баща, това светско божество (сега макар и изгубило доверието му) беше паднало на колене на стари години и бе започнало да прави поклони към Мека, беше трудно за приемане от неговия безбожен син.
„Обвинявам тази магьосница — каза си той, изпадайки по реторически причини в същия език на заклинания и таласъми, който баща му беше започнал да използва. — Тази Насрийн Втора. Аз ли съм този, който е бил обект на магии, аз ли съм единственият обладан от зъл дух? Не моят почерк се е променил.“
Писмата изобщо престанаха да идват. Минаха години; и тогава Саладин Чамча, актьор, издигнал се със собствени сили, се върна в Бомбай с Просперо Плейърс, за да изпълнява ролята на индийския доктор в „Милионершата“ на Джордж Бърнард Шоу. На сцената той скрояваше гласа си според изискванията на ролята, но тези дълго потискани изрази, тези захвърлени гласни и съгласни започнаха да се просмукват от устата му и извън театъра. Гласът му го предаваше; и той откри, че съставните му части са способни и на други предателства.
Човек, който тръгва сам да се изгради, поема ролята на Създателя според една от гледните точки; той е неестествен, богохулник, мерзавец на мерзавците. От друга гледна точка можете да видите в него патос, героизъм в борбата му, в готовността му да рискува: не всички мутанти оцеляват. Или го погледнете социополитически: повечето преселници се научават и могат да станат маски. Така нашите собствени лъжливи описания се противопоставят на лъжите, измислени за нас, криейки заради сигурността нашите тайни същности.
Човек, който сам се измисля, се нуждае от някого, който да повярва в него, за да докаже, че е успял. Играейки си отново на Бог, може да кажете. Или можете да слезете няколко равнища по-долу и да помислите за Тинкърбел; не съществуват приказки, щом децата не ръкопляскат. Или може просто да кажете: това е същото като да бъдеш човек.
Не само нуждата да повярват в теб, но да повярваш в Друг.
Разбрахте — любов.
Саладин Чамча срещна Памела Лъвлейс пет и половина дни преди края на 60-те години, когато жените все още носеха цветни кърпи в косите си. Тя стоеше в центъра на едно помещение, пълно с актриси- троцкистки, и се беше втренчила в него с толкова ярки, ярки очи. Той я обсеби за цялата вечер, а тя не престана да се усмихва и си тръгна с друг мъж. Той се прибра вкъщи, за да мечтае за очите й, усмивката й, стройното тяло и кожата й. Преследваше я две години. Англия отстъпва с нежелание съкровищата си. Той беше учуден от собственото си постоянство и разбра, че тя се е превърнала в опекун на съдбата му, че ако не се омилостиви, целият му опит за метаморфоза ще се провали.
— Позволи ми — молеше се той, учтиво борейки се с бялото й одеяло, което го оставяше на полунощните му автобусни спирки, покрит с вълма на вина. — Повярвай ми. Аз съм.
Една нощ като гръм от ясно небе тя му позволи, тя каза, че вярва. Той се ожени за нея, преди да успее да промени решението си, но никога не се научи да чете мислите й. Когато беше нещастна, се заключваше в спалнята, докато не усетеше, че се чувства по-до бре.
— Това не е твоя работа — казваше му тя. — Не искам никой да ме вижда, когато съм такава.
Той я наричаше необщителна.
— Отвори — думкаше той по всички заключени врати на съвместните им животи — сутерен, първи етаж, мезонет, след това господарска къща. — Обичам те, пусни ме да вляза.
Той се нуждаеше от нея толкова силно, за да си вдъхне увереност в собственото си съществуване, че никога не разбра отчаянието в нейната постоянно заслепяваща усмивка, ужаса в блясъка, с който тя се изправяше срещу света, или причините, поради които се криеше, когато не успяваше да сияе. Едва когато беше твърде късно, тя му каза, че родителите й са се самоубили заедно точно по време на първата й менструация, затънали до гуша в хазартни дългове, оставяйки я с глас като аристократично буботене, който я беляза като златно момиче, жена за завиждане, докато всъщност тя беше изоставена, изгубена, нейните родители дори не можаха да се опитат, да си дадат труда да почакат да я видят как расте, ето колко е била обичана, така че няма никакво доверие и всеки миг, който прекарваше в света, беше пълен с паника, ето защо се усмихваше и усмихваше и може би веднъж седмично заключваше вратата и трепереше и се чувстваше като черупка, като празна шлюпка от фъстък, като маймуна без орех.
Те никога не съумяха да имат деца: тя обвиняваше себе си. След десет години Саладин откри, че имаше нещо в съдържанието на неговите хромозоми, две по-дълги или твърде къси пръчици, той не можеше да си спомни. Неговото генетично наследство; очевидно той имаше късмет, че съществува, щастлив да не бъде някакъв вид изкривен урод. От майка му или от баща му идваше? Лекарите не можаха да кажат; той обвини, лесно е да се предположи кой, в края на краищата не можеше да се мисли лошо за мъртвите.
Те не се разбираха напоследък.
Той си го каза след това, но не и по това време.
