безупречно облечена и сресана и седеше с него в гостната, разкривайки тайните на килимарския бизнес, признавайки, че художествената коприна изглежда неартистична пред изкуствената, а също да не се оставя да бъде заблуден от диплянката й, в която едно одеяло беше прелъстително описано като направено от вълна, оскубана от шиите на агнета, което означава, нали разбираш, само нискокачествена вълна, реклама, какво да правиш, така стоят нещата.
Той не я обичаше, не й беше верен, забравяше рождените й дни, не отвръщаше на телефонните й обаждания, появяваше се в най-неудобния момент насред вечеря с гости от света на ролковите лагери и като всички други тя му прощаваше. Но нейната прошка не беше тихото, мишо пускане без наказание, което получаваше от другите. Реха се оплакваше като луда, тя го хокаше, прогонваше с викове, ругаеше го, че е безполезен нехранимайко и копеле със сестра курва и дори за това, че е виновен в невъзможния подвиг да чука сестрата, която нямаше. Тя нищо не му спестяваше, обвиняваше го, че е престорено като филмов екран същество и след това минаваше нататък и винаги му прощаваше и позволяваше да откопчае блузата й. Джебраил не можеше да устои на оперната прошка на Реха Мерчант, което беше още по-трогателно заради пукнатината в собственото й положение, нейната изневяра на краля на ролковите лагери, която Джебраил се въздържаше да споменава, понасяйки словесния побой като мъж. Така че докато прошките, които получаваше от останалите си жени, го оставяха студен и ги забравяше в същия миг, в който бяха промълвени, той продължаваше да се връща при Реха, така че да може да го ругае и утешава, както само тя си знаеше.
След това той едва не умря.
Снимаше в Каня Кумари, стоейки на самия край на Азия, докато участваше в сцена от битка, поставена на върха на нос Коморин, където сякаш наистина три океана се блъскаха един в друг. Три реда вълни се приближаваха от запад изток юг и се сблъскваха в могъщ плясък на водни ръце в момент, когато Джебраил получи юмручен удар в челюстта — перфектна синхронизация, и на мига изгуби съзнание, падайки назад в триокеанската пяна. Не се изправи.
За начало всички обвиниха исполинския английски каскадьор Юстас Браун, който беше нанесъл удара. Той яростно възрази. Не беше ли той същият, който игра враждебния главен министър на Н. Т. Рама Рао в множеството негови теологически филмови роли? Не усъвършенства ли той изкуството да направи стария човек да изглежда добре по време на битка, без да го нарани? Беше ли се оплаквал някога, че Н. Т. Р. никога не олекотява ударите си, така че той, Юстас, винаги става син-зелен, бивайки набит до оглупяване от един дребен стар тип, когото може да изяде за закуска върху тоуст и дали някога, дори само веднъж, е изпуснал нервите си? Е, тогава? Как може някой да си помисли, че ще нарани безсмъртния Джебраил? Въпреки това го изхвърлиха и полицията го пъхна в затвора, просто за всеки случай.
Но не ударът беше този, който просна Джебраил. След като звездата беше откарана в бомбайската Брийч Кенди хоспитъл със самолет на военновъздушните сили, осигурен за тази цел; след като задълбочените тестове не дадоха почти нищо; и докато той лежеше в безсъзнание, умирайки, с кръвна картина, спаднала от нормалните си петнадесет до убийствените четири цяло и две, говорител на болницата се изправи пред националната преса на широките бели стъпала на Брийч Кенди.
— Това е изключителна мистерия — оповести той. — Ако ви харесва, наречете го Божие дело.
Джебраил Фаришта беше започнал да получава кръвоизливи по целите си вътрешности без видима причина и просто умираше от изтичане на кръвта под кожата му. В най-тежкия момент кръвта започна да се стича през ректума и пениса му и сякаш всеки момент щеше да избухне като порой през носа и ушите и от ъгълчетата на очите му. В продължение на седем дни той кървеше и му преливаха кръв и всеки известен на медицинската наука препарат за съсирване на кръвта, включително един вид концентрирана отрова за плъхове, и въпреки че лечението доведе до леко подобрение, лекарите го обявиха за безнадежден случай.
Цяла Индия беше край леглото на Джебраил. Неговото състояние беше водещата новина във всеки радиобюлетин, тема на ежечасните новини на националната телевизия и тълпата, която се събираше на Уордън Роуд, беше толкова голяма, че полицията трябваше да я разпръсква с удари с дървени палки и сълзотворен газ, който използваше напразно, тъй като всеки от тези половин милион опечалени вече беше насълзен и ридаеше. Премиер-министърката отмени срещите си и отлетя да го посети. Нейният син, пилотът, седеше в стаята на Фаришта, държейки го за ръката. Едно настроение на мрачни предчувствия се спусна върху нацията, защото след като Бог е стоварил такъв акт на възмездие върху най-известното му превъплъщение, какво ли пък чака останалата част от страната? Ако Джебраил умре, възможно ли е Индия съвсем да изостане? В джамиите и храмовете на страната, претъпкани с богомолци, се отправяха молитви не само за живота на умиращия актьор, но и за бъдещето, за тях самите.
Кой ли не посети Джебраил в болницата? Кой ли никога не писа, не се обади по телефона, не прати цветя, нито тифини или прекрасна домашно приготвена храна? Докато много любовници безсрамно му пращаха картички с пожелания за оздравяване и агнешко, сготвено в раковина, коя, обичайки го най-много от всички, живееше тихо, неподозирана от този ролков лагер, който имаше за съпруг? Реха Мерчант обви с желязо сърцето си и преминаваше през жестовете на ежедневието, като забавляваше децата си, бърбореше със съпруга си, играейки негова домакиня, когато се налагаше, и никога нито веднъж не разкри мрачното опустошение в душата си.
Той се възстанови.
Възстановяването беше също толкова тайнствено, колкото болестта, и също толкова бързо. То също беше наречено (от болницата, журналисти и приятели) дело на Върховното. Обявен бе национален празник; фойерверки се изстрелваха нагоре и надолу из страната. Но когато Джебраил си възвърна силите, стана ясно, че се е променил, и то в изненадваща степен, защото беше изгубил вярата си.
В деня, в който беше изписан от болницата, той премина под полицейска охрана през необятната тълпа, която се беше събрала да празнува собственото си спасение, както и неговото, качи се в мерцедеса и каза на шофьора да се изплъзне от всички преследващи ги коли, което отне седем часа и петдесет и една минути, и в края на маньовъра той беше измислил какво трябва да направи. Джебраил слезе от лимузината пред хотел „Тадж“ и без да погледне вляво или вдясно, влезе направо в голямата трапезария с нейния бюфет, стенещ под тежестта на забранени храни, и напълни чинията си с повечето от тях, свинските наденички от Уилт-шайър и пушените свински бутове от Йорк, и тънките резени бекон от бог знае къде; с шунката на своето безверие и свинската пача на секуларизма; и тогава, точно в средата на залата, докато фотографите изникваха от нищото, той започна да яде толкова бързо, колкото беше възможно, тъпчейки мъртвите свине в устата си толкова бързо, че резенчета бекон висяха от всички страни на устата му.
По време на болестта си беше използвал всяка минута на съзнание да призовава Бог, всяка секунда от всяка минута. Я, Аллах, чийто слуга лежи кървящ, не ме изоставяй сега, след като си ме пазил толкова дълго. Я, Аллах, дай ми някакъв знак, някакъв малък белег на твоята милост, за да мога да намеря сили в себе си да излекувам страданията си. О, Боже, най-благотворен, най-милостиви, бъди с мен в това ми време на нужда, на най-прискърбна нужда. След това му хрумна, че го наказват за срок, който ще направи възможно да изстрада болката, след още време вече се ядоса. Достатъчно, Боже, изискваха непроизнесените му думи, защо трябва да умра, след като не съм убил, ти отмъщение ли си, или си любов? Яростта към Бог го придружаваше още един ден, но след това избледня и на нейно място дойде ужасна празнота, една самота, след като разбра, че говори на нищото, че няма изобщо никой там, и след това се почувства толкова глупав, колкото никога през живота си, започна да се моли в празнотата: я, Аллах, просто бъди там, по дяволите, просто бъди. Но не чувстваше нищо, нищо, нищо и тогава един ден откри, че повече няма нужда там да има каквито и да е чувства. В този ден на метаморфоза болестта се промени и започна възстановяването му. И за да докаже на себе си несъществуването на Бог, сега стоеше в трапезарията на най-известния хотел в града с падащи от устата му свине.
Той вдигна поглед от чинията си, за да открие една жена, която го наблюдаваше. Косата й беше толкова руса, че изглеждаше почти бяла, а кожата й имаше цвета и прозирността на планински лед. Тя му се присмя и се обърна.
— Не разбирате ли? — извика той след нея, плюейки парченца наденица от ъглите на устата си. — Няма светкавица. Там е работата.
Тя се върна и застана пред него.
— Вие сте жив — каза му тя. — Получихте си живота обратно. Там е работата.
Той каза на Реха: в момента, когато се обърна и започна да се връща, аз се влюбих в нея. Алилуя Коун,
