— Изхвърлен си — подчерта Мхатре, сияейки. — Уволнен, разчистихме си сметките. Свободен си.
— Но, чичо.
— Затваряй си устата.
След това Бабасахеб направи най-големия подарък в живота на сирака, съобщавайки му, че за него е уредена среща в студията на легендарния филмов магнат мистър Д. У. Рама; едно прослушване.
— Това е само за външен вид — каза Бабасахеб. — Рама ми е добър приятел и ние го обсъдихме. Една малка роля за начало, след това зависи от теб. А сега се махни от очите ми и престани да правиш такава покорна физиономия, не е подходящо.
— Но, чичо.
— Момче като теб изглежда твърде добре, за да носи през целия си живот тифини на главата си. Сега тръгвай, стани хомосексуален филмов актьор. Уволних те преди пет минути.
— Но, чичо.
— Аз казах. Благодари на щастливата си звезда.
Превърна се в Джебраил Фаришта, но в продължение на четири години не стана звезда, чиракувайки в поредица малки просташки комични роли. Той оставаше спокоен, не-забързан, сякаш можеше да вижда бъдещето, и очевидната липса на амбиция у него го направи нещо като аутсайдер в тази най-самолюбива от индустриите. За него мислеха, че е глупав, арогантен или и двете. И през четирите пустинни години той не успя да целуне и една жена по устата.
На екрана той играеше глупака, идиота, който обича красавицата и не може да разбере, че тя няма да се омъжи за него и след хиляда години, смешния чичо, бедния роднина, селския идиот, слугата, неспособния мошеник, нито една от тях типа роля, който се причислява към любовните сцени. Жените го ритаха, удряха, закачаха, смееха му се, но на целулоида никога не го гледаха, не пееха за него и не танцуваха около него с кинематографска любов в очите си. Извън екрана той живееше сам в две празни стаи близо до студията и се опитваше да си представи как изглеждат жените без дрехи. За да откъсне съзнанието си от тази тема на любов и желание, учеше, превръщайки се във всеяден самоук, поглъщайки метафоричните митове на Гърция и Рим, аватарите на Юпитер, момчето, което се превръща в цвете, жената-паяк, Цирцея, всичко; и теософията на Ани Безант33, и обединените теории на гравитацията и електромагнетизма, и произшествието със Сатанинските строфи в началото на кариерата на Пророка, и политиката на харема на Мохамед след триумфалното му завръщане в Мека; и сюрреализма на вестниците, в които пеперуди можеха да влетят в устите на млади момичета, искайки да бъдат изядени, и деца биваха раждани без лица, и млади момчета мечтаеха в невероятни подробности за ранни прераждания, например в златна крепост, пълна със скъпоценни камъни. Той сам се пълнеше с Бог знае какво, но в малките часове на безсънните си нощи не можеше да отрече, че е пълен с нещо, което никога не е било използвано, че не знае как да започне да го използва, и това нещо е любовта. В сънищата си беше измъчван от жени, непоносимо сладки и красиви, така че предпочиташе да стои буден и да се насили да репетира някаква част от общите си познания, за да изличи трагичното чувство да бъдеш надарен с по-голяма от обичайната способност за любов, без нито един човек на земята, на който да я предложиш.
Големият му пробив дойде с идването на теологическите филми. Щом формулата за правенето на филми, основани на пурана34, с добавка от обичайната смесица песни, смешни чичовци и т.н. се оказа печеливша, всеки бог в пантеона получи своя шанс да бъде звезда. Когато Д. У. Рама насрочи продукция, основана на историята на Ганеша35, никой от най-касовите имена в киното по онова време не беше склонен да прекара цял филм, скрит в слонска глава. Джебраил сграбчи този шанс. Това беше първият му хит, Ганеша Баба36, и внезапно стана суперзвезда, но само с хобот и слонски уши на главата. След шест филма игра като слоноглав бог му беше разрешено да свали дебелата увиснала сива маска и вместо нея да си сложи дълга космата опашка, за да играе Хануман, царя на маймуните, в серия приключенски филми, които имаха повече общо с някои евтини телевизионни серии, произхождащи от Хонконг, отколкото с Рамаяна. Тези серии се оказаха толкова популярни, че маймунските опашки станаха de rigueur за младите градски самци на онзи тип партита, посещавани от манастирски възпитанички, известни като „фишеци“ заради готовността им да избухнат с трясък.
След Хануман нямаше спиране за Джебраил и неговият изключителен успех задълбочи вярата му в ангела хранител. Но също така доведе до едно по-прискърбно развитие.
(Виждам, че все пак трябва да изплюя камъчето за горката Реха.)
Още преди да беше заменил фалшивата глава с изкуствена опашка, той стана неустоимо привлекателен за жените. Прелъстителността на неговата слава порасна толкова много, че няколко от тези млади дами го помолиха дали не би останал с маската на Ганеша, докато правят любов, но той отказваше от уважение към достойнството на бога. Заради невинността на своето възпитание по това време той не можеше да направи разлика между количество и качество и в съответствие с това чувстваше нуждата да си навакса заради изгубеното време. Имаше толкова сексуални партньорки, че не беше необичайно за него да забравя имената им още преди да са напуснали стаята му. Той не само се превърна в любовчия от най-лошия тип, но научи и изкуството на притворството, защото човек, който играе богове, трябва да бъде над укорите. Толкова изкусно прикриваше скандалния си и развратен живот, че неговият стар покровител Бабасахеб Мхатре, лежейки на смъртния си одър десетилетие след като изпрати младия дабавала вън в света на илюзиите, мръсните пари и страстта, го молеше да се ожени, за да докаже, че е мъж.
— За Бога, мистър — молеше се Бабасахеб, — когато тогава ти казах да отидеш и да станеш педи, никога не съм си мислил, че ще ме вземеш на сериозно, в края на краищата уважението към по-възрастните си има граници. — Джебраил със замах вдигна ръцете си нагоре и се закле, че не е такова срамно нещо и че когато подходящото момиче се появи, той, разбира се, ще се подложи с желание на брака. — Какво чакаш? Някоя богиня от небето? Грета Гарбо, Грейскали, коя? — плачеше старият човек, кашляйки кръв, но Джебраил си тръгна със загадъчна усмивка, която позволи на Бабасахеб да умре, без да успокои напълно съзнанието си.
Лавината от секс, в която Джебраил Фаришта беше попаднал като в капан, успя да зарови най-големия му талант толкова дълбоко, че можеше да бъде загубен завинаги: неговия талант да обича истински, дълбоко, без задръжки, тази рядка и деликатна дарба, която никога не бе успял да използва. По време на заболяването си той почти беше забравил мъката, която изпитваше заради копнежа си по любов, извиващ се в него като нож на магьосник. Сега в края на всяка нощ на гимнастика той спеше с лекота и дълго, сякаш никога не бе измъчван от жени-мечта, сякаш никога не се бе надявал да изгуби сърцето си.
— Твоят проблем е — каза му Реха Мерчант, след като се материализира от облаците, — че всички винаги ти прощаваха, Бог знае защо, ти винаги се откачаше, откачи се от убийство. Никой никога не те държа отговорен за това, което направи. — Той не можеше да спори. — Божа дарба — изкрещя му тя. — Бог знае откъде си мислеше, че си, изскочил от канавката тип, Бог знае какви болести си донесъл.
Но това, което беше, жените го правеха, мислеше си той през онези дни, те бяха съдовете, в които той можеше да се излива, и когато продължаваше, те разбираха, че такава беше неговата природа и прощаваха. Истина беше, че никой не го обвиняваше, че си тръгва, за неговите хиляда и една небрежности, колко много аборти, питаше Реха от дупката в облаците, колко много разбити сърца. През всичките тези години той беше ползвателят на безкрайната женска щедрост, но беше и тяхна жертва, защото лекотата, с която му прощаваха, направи възможна най-дълбоката и най-сладката поквара, а именно убеждението, че не върши нищо лошо.
Реха: тя влезе в живота му, когато си купи мезонета в „Еверест Вилас“ и му предложи като съседка и бизнес дама да му покаже килимите и антиките си. Нейният съпруг беше на международен конгрес на производителите на сачмени лагери в Гьотеборг, Швеция, и в негово отсъствие тя покани Джебраил в своя апартамент с каменни решетки от Джаисалмер37, резбовани перила от кералски дворци и каменна моголска чатри, малък купол, превърнат във вана с джакузи; докато му наливаше френско шампанско, се облягаше на мраморни стени и усещаше студените вени на камъка с гърба си. Когато си посръбваше от шампанското на малки глътки, тя го закачаше, че сигурно боговете не бива да пият алкохол, и той отговори с изречение, което веднъж беше прочел в интервю с Ага Хан38: О, знаете ли, това шампанско е само за показ, в момента, когато се докосне до устните ми, то се превръща във вода. След това на нея не й отне много време да докосне устните му и да се стопи в прегръдките му. Когато децата й се върнаха от училище с аята, тя беше
