най-тайните желания на хората, без да има представа как го прави. Неговият баща, Наджмудин старши, сякаш никога нямаше нищо против, че жена му имаше очи само за сина си, че краката на момчето всяка вечер бяха разтривани, докато на бащата оставаха непомилвани. Синът е благословия и една благословия изисква благодарността на благословените.
Наима Наджмудин умря. Един автобус я удари и толкова, Джебраил не беше наоколо да отговори на молитвите й за живот. Нито бащата, нито синът говореха някога за скръб. Безмълвно, сякаш това беше обичайно и очаквано, те погребаха своята тъга под допълнителна работа, включвайки се в мълчаливо съревнование кой може да носи най-много дабас на главата, кой може да спечели повече нови договори за месец, кой може да тича по-бързо, сякаш по-големите усилия щяха да посочат по-голямата обич. Когато вечер виждаше баща си, чиито възлести вени изскачаха на врата и слепоочията му, Исмаил Наджмудин разбираше колко много му беше обиден по-възрастният мъж и колко важно беше за бащата да победи сина и чрез това да си възвърне узурпираното първенство в чувствата на мъртвата съпруга. Щом разбра това, младежът се отпусна, но бащиният устрем си остана ожесточен и много скоро той получи повишение, вече не бе прост бързоходец, а един от организиращите мукадами30. Когато Джебраил беше на деветнадесет, баща му стана член на гилдията на разносвачите на обеди, Бомбайската асоциация на разносвачите на тифини; когато Джебраил беше на двадесет, баща му беше мъртъв, спрян в пътя си от удар, който почти го разкъса на парчета.
— Той просто сам се съсипа — каза генералният секретар на гилдията, самият Бабасахеб Мхатре. — Бедното копеле просто изгуби сили.
Но сиракът знаеше истината. Знаеше, че баща му най-накрая беше тичал достатъчно усърдно и достатъчно дълго, за да изтрие границите между световете, той направо беше изскочил от своята кожа право в прегръдките на жена си, на която беше доказал веднъж завинаги превъзходството на любовта си. Някои преселници са щастливи, като заминат.
Бабасахеб Мхатре седеше в син офис зад зелена врата над лабиринта на базара, една вдъхваща страх фигура, дебел като Буда, една от големите движещи сили на метрополиса, притежаващ окултната дарба да остава абсолютно неподвижен, никога не напускаше стаята си и въпреки това беше на всички важни места и се срещаше с всеки, който имаше значение в Бомбай. В деня, след като бащата на младия Исмаил прекоси границата, за да види Наима, Бабасахеб покани младежа при себе си.
— Е? Разстроен или що? Отговор със сведени очи:
— Джи, благодаря бабаджи, добре съм.
— Затваряй си устата — каза Бабасахеб Мхатре. — От днес ще живееш при мен.
— Но-но, бабаджи…
— При мен няма но-та. Вече осведомих благоверната си. Казах.
— Моля за извинение, бабаджи, но как какво защо?
— Аз казах.
На Джебраил Фаришта никога не бе казано защо Бабасахеб реши да го съжали и да го изскубне от безбъдещността на улиците, но след известно време той започна да добива представа. Мисис Мхатре беше тънка жена, подобна на молив до гумения Бабасахеб, но беше толкова изпълнена с майчина любов, че трябваше да бъде дебела като картоф. Когато баба се връщаше вкъщи, тя със собствените си ръце му пъхаше сладки в устата и през нощта новодошлият в домакинството можеше да чува великия генерален секретар на БАРТ да протестира: остави ме на мира, жено, мога и сам да се съблека. На закуска го хранеше с лъжичка с големи порции малц и преди да тръгне на работа, му сресваше косата. Те бяха бездетна двойка и младият Наджмудин разбра, че Бабасахеб искаше той да сподели бремето му. Много странно, но бегум — жена му, не се отнасяше към младия мъж като към дете.
— Нали виждаш, че е пораснал — каза тя на мъжа си, когато бедният Мхатре помоли:
— Дай на момчето дяволската лъжица малц.
— Да, пораснало момче — ние трябва да направим мъж от него, мъжо, никакво глезене за него.
— По дяволите — избухна Бабасахеб, — тогава защо ме глезиш?
Мисис Мхатре избухна в сълзи.
— Но ти си всичко за мен — плачеше тя, — ти си моят баща, моят любовник, също и моето дете. Ти си моят господар и моето кърмаче. Ако не ти угодя, за мен няма живот.
Приемайки поражението, Бабасахеб Мхатре преглътна супената лъжица малц.
Той беше мил човек, като прикриваше това с обиди и шум. За да утеши осиротелия младеж, му обясняваше в синия си офис философията на прераждането, убеждавайки го, че родителите му вече са подготвени някъде за ново влизане, освен ако, разбира се, техният живот да е бил толкова свят, че да са добили абсолютната милост. Така Мхатре беше онзи, който запали Фаришта по делото с прераждането и не само с него. Бабасахеб беше екстрасенс аматьор, един потропвач с краката на масата и викач на духове в чаши.
— Но изоставих това — каза той на протежето си с много подходящо драматични интонации, жестове, намръщвания, — след като получих най-големия уплах в проклетия си живот.
Веднъж, припомняше си Мхатре, чашата била посетена от най-готовия на сътрудничество измежду духовете, един толкова твърде приятелски настроен тип, и виждаш ли, помислих си да му задам някои важни въпроси. Има ли Бог и чашата, която се въртеше наоколо като мишка или нещо подобно, просто спря като мъртва в средата на масата, нито трепване, напълно фют — капут. След това казах, ако не искаш да отговаряш, опитай този вместо другия въпрос, и го казах направо: Има ли дявол? След това чашата — брам-брам! — започна да се клатушка и няма да повярваш! — първо бавно-бавно, след това по-бързо и по- бързо, подобно на желе, докато не скочи — хопа-троп! — от масата във въздуха, падна на земята на едната си страна и опа! — разбита на хиляда и едно парчета. Можеш да вярваш или не, каза Бабасахеб Мхатре на своя повереник, но тогава и там аз научих урока си: не се бъркай, Мхатре, в онова, което не разбираш.
Тази история имаше дълбоко отражение върху съзнанието на младия слушател, защото още преди смъртта на майка си той започна да вярва в съществуването ка свръхестествения свят. Понякога, когато се оглеждаше около себе си, особено в следобедната жега, когато въздухът станеше лепкав, видимият свят, неговите черти, жители и неща сякаш стърчаха в атмосферата като изобилие от горещи айсберги и на него му хрумна, че всичко продължаваше надолу под повърхността на влажния въздух: хора, автомобили, кучета, кинореклами, дървета, а девет десети от тяхната действителност бе скрита от неговите очи. Той примигваше и илюзията избледняваше, но усещането за нея никога не го напусна. Джебраил порасна, вярвайки в Бог, ангели, демони, ифрити31, джинове толкова истински, сякаш те бяха волски коли или стълбове за улично осветление, и мисълта, че никога досега не беше виждал призрак го поразяваше като недостатък на собственото му зрение. Той сънуваше, че открива оптик-магьосник, от когото купува чифт оцветени в зелено очила, които щяха да коригират неговото прискърбно късогледство, и след това щеше да може да вижда през гъстия ослепяващ въздух митическия свят отдолу.
От своята майка Наима Наджмудин той чу много истории за Пророка и ако в нейните разкази се бяха промъкнали неточности, не се интересуваше какви са те. „Какъв човек! — мислеше си той. — Кой ангел не би желал да говори с него?“ Въпреки че понякога се хващаше да образува богохулствени мисли, например в мига, в който, унасяйки се в сън на своето походно легло в жилището на Мхатре, без да иска, неговата сънлива фантазия започваше да сравнява собственото му положение с това на Пророка по времето, когато, осиротял и без средства, той постига голям успех като бизнесмениджър на богатата вдовица Хатиджа и накрая се оженва за нея. Заспивайки, той се виждаше седнал на обсипана с рози платформа, усмихвайки се престорено и плахо изпод сари-палу32, което скромно беше поставил на лицето си, докато новият му съпруг, Бабасахеб Мхатре, се протягаше с любов към него, за да свали тъканта и да се втренчи в чертите му в огледалото, поставено в скута му. Този сън за женитбата с Бабасахеб го събуди, накара го да почервенее от срам и оттогава той започна да се тревожи за нечистото в своята направа, което можеше да създаде такива ужасяващи представи.
Обаче през повечето време неговата вяра беше слаба работа, част от него, която не изискваше някакво по-специално внимание от всяка друга. Когато Бабасахеб Мхатре го взе в дома си, това беше потвърждение за младия човек, че не е сам на света, че нещо се грижи за него, така че не беше напълно изненадан, когато сутринта на двадесет и първия му рожден ден Бабасахеб го повика в синия офис и го изхвърли, без дори да се съгласи да изслуша една молба.
