Джебраил сънуваше смъртта на Махунд:
Защото когато главата на Вестителя започна да го боли както никога преди, той знаеше, че е дошло времето, когато ще му бъде предложен Избор:
След като никой Пророк не може да умре, преди да му бъде показан Раят и след това да бъде поискано от него да избере между този свят и следващия:
Така както лежеше с глава в скута на любимата Айша, той затвори очи и животът сякаш си тръгваше от него, но след известно време се завърна:
И той каза под Айша:
— Беше ми предложено и аз направих своя избор и избрах Божието царство.
След това тя заплака, знаейки, че той говореше за смъртта си; след което погледът му мина покрай нея и като че се втренчи в друга фигура в стаята, въпреки че когато тя, Айша, се обърна да погледне, видя там само лампата, горяща на поставката си:
— Кой е там? — извика той. — Ти ли си, Азраил?
Но Айша чу един ужасно сладък глас, един женски отговор:
— Не, Пратенико на ал-Лах, не е Азраил.
И лампата беше духната; и тогава в тъмнината Махунд попита:
— Тогава тази болест твое дело ли е, о, ал-Лат? И тя каза:
— Това е моето отмъщение срещу теб и аз съм удовлетворена. Нека прережат подколенното сухожилие на камила и я поставят на гроба ти.
В този миг тя си тръгна и лампата, която беше духната, избухна отново в силна и мека светлина и Вестителят промълви:
— Все пак благодаря ти, ал-Лат, за този дар.
Не след дълго той умря. Айша излезе в другата стая, където жени и ученици чакаха убити духом и започнаха силно да ридаят. Но Айша изтри очите си и каза:
— Ако тук има някои, които са боготворели Вестителя, нека тъгуват, защото Махунд е мъртъв, но ако има някои тук, които почитат Бог, нека се възрадват, защото Той със сигурност е жив.
И това беше краят на съня.
VII. АНГЕЛЪТ АЗРАИЛ
— 1 —
Всичко се свежда до любовта, разсъждаваше Саладин Чамча в своя кабинет: любовта, непокорната птица на Мейлак и Халеви от либретото на „Кармен“254, е един от трофейните образци, това според Алегоричния Птичарник, който беше стъкмил в по-весели дни и който включваше между крилатите си метафори Сладостта (на младостта) и Жълтото (по-щастливите от мен), Хаямово-Фицджералдовата нетрайна Птица на Времето (която има да прелети къс път и опа! отлита) и Скверното; това последното от едно писмо, писано от Хенри Джеймс старши до синовете му…
Любовта, една зона, в която никой жадуващ да натрупа (като противоположност на роботоподобния андроид на Скинър)255 човешки опит, не можеше да си позволи да спре дейността, те поваляше, няма съмнения в това, к беше твърде възможно да те измами. Тя дори те предупреждаваше предварително. „Любовта е дете на бохемството — пее Кармен, — самата Понятие за любимата, неин съвършен модел, вечен и божествен — и ако ме обичаш, внимавай за себе си.“ Не можеш да искаш по-голяма честност. Що се отнася до него, в своето време Саладин беше обичал нашироко и сега (както беше започнал да вярва) понасяше отмъщенията на любовта срещу глуповатия любовник. От нещата на ума той най-мно-го беше обичал многообразната неизтощима култура на англоговорящите народи; казваше, докато ухажваше Памела, че „Отело“, „само тази пиеса“, беше равностойна на цялото производство на всеки друг драматург на който и да език и въпреки че осъзнаваше хиперболата, не смяташе преувеличението за твърде голямо. (Разбира се, Памела правеше непрестанни опити да измени на класата и расата си и така предсказуемо се престори на ужасена, слагайки под един знаменател Отело и Шейлок и налагайки расиста Шекспир по главата с тази двойка.) Той се стремеше, подобно на бенгалския писател Нирад Чандхури преди него — макар и без нищо от този немирен подтик на колониалния интелект да бъде смятан за enfant terrible256 — да бъде достоен за предизвикателството, представяно от израза Civis Britanicus sum257. Империята вече я нямаше, но той все още знаеше, че „всичко добро и живо в него“ беше „направено, формирано и ускорено“ от срещата му с това островче на чувствителността, заобиколено от хладния разум на океана. От материалните неща той беше дарил любовта си на този град, Лондон, предпочитайки го пред града на рождението си и всеки друг; беше пълзял крадешком нагоре по него с нарастващо вълнение, застивайки като статуя, когато поглеждаха към него, мечтаейки да бъде този, който го притежава и така един вид да стане той, както в играта „По стъпките на баба“, когато детето, което докосне онзи, който е („в течение“, биха казали днешните млади лондончани), приема лелеялата самоличност; подобно също на мита за Златната клонка. Лондон, неговата природа на конгломерат, отразяваща сама себе си, принадлежащата му сдържаност; водоливниците му с фантастични фигури, призрачните стъпки от римски крака по улиците му, крясъците на неговите отлитащи мигриращи гъски. Неговата гостоприемност — да! — напук на имигрантските закони и неговият скорошен личен опит, той все още настояваше на истинността на това: един несъвършен прием наистина, способен на фанатизъм, но въпреки това нещо истинско, както беше засвидетелствано от съществуването в Южен Лондон на един пъб, в който не можеше да се чуе друг език освен украински, и на ежегодните срещи в Уембли, на хвърлей камък от големия стадион, заобиколен от имперско ехо — Емпайър Уей, Емпайър Пул — на повече от сто делегати, всички проследявайки произхода си от едно малко селце в Гоа.258
— Ние, лондончаните, можем да се гордеем с нашето гостоприемство — казваше той на Памела и тя, кикотейки се безсилно, го заведе да види филма на Бъстър Китън с това име, в който комикът, стигайки до края на една абсурдна железопътна линия, получава смъртоносно посрещане. През онези дни те се наслаждаваха на подобни противопоставяния и след такива разгорещени спорове свършваха в леглото… Той върна своите реещи се мисли върху темата за метрополиса. Неговата — повтори той упорито на себе си — дълга история като убежище, роля, поддържана въпреки непокорната благодарност на бежанските деца; и без никаква само-поздравителна реторика за струпаните маси в „нация от имигранти“ отвъд океана, самата тя с не твърде „отворени обятия“. Съединените щати с техните сега-ли-сте-някога-били-ли-сте биха ли позволили някога на Хо Ши Мин да готви в хотелските им стаи? Какво би казал техният закон Макарън- Уолтър259 за късния Карл Маркс, застанал с рунтава брада на портите им, чакайки да пресече жълтите им линии? О, истински Лондон! Наистина душевно нечувствителен би бил онзи, който не предпочита неговото избледняло великолепие, неговите нови колебания, горещата увереност на този трансатлантически нов Рим с неговия нарцисизиран архитектурен гигантизъм, който използваше потисничеството на размера, за да накара човешките си обитатели да се чувстват като червеи… Лондон въпреки нарастването на израстъци като Нат Уест Тауър — едно корпоративно лого, изтикано в третото измерение, — запазваше човешките пропорции. Вива! Зиндабад!260
Памела винаги беше заемала язвителна гледна точка към подобни възторжени съчинения.
— Това са музейни стойности — беше свикнала да му казва тя. — Осветени, окачени в златни рамки на почетни стени. — Тя никога не беше имала време за онова, което устояваше на времето. Промени всичко! Разкъсай го!
