На нея това не й хареса, тя искаше от него да обезвреди положението, така че да могат да се насладят на проклетото си кафе. Памела винаги беше правила гадно кафе: въпреки това сега то не беше негов проблем.
— Връщам се тук — каза той. — Къщата е голяма и има много място. Ще взема кабинета и стаите на етажа под него, включително свободната баня, така че ще бъда доста независим. Предлагам да използвам кухнята много пестеливо. Предполагам, че тъй като тялото ми изобщо не беше намерено, все още официално съм изчезнал — вероятно — мъртъв, ти не си отишла в съда да ме изтрият от досието. В такъв случай няма да отнеме много време да бъда възкресен, щом веднъж вдигна под тревога Бентини, Милигън и Селърс.264 (Съответно техния адвокат, техния счетоводител и агента на Чамча.) — Памела слушаше безмълвно, със стойка, даваща му да разбере, че няма да предложи никакви доводи против, че каквото и да поискаше, беше о’кей: внасяйки поправки с езика на тялото. — След това — заключи той — ще разпродадем всичко и ти ще получиш развода си. — Той излетя навън, преди да го хване треперенето, и успя да стигне до бърлогата си точно преди това. Долу Памела вероятно щеше да плаче; той никога не беше смятал плакането за лесно, но беше шампион по треперене. А сега и сърцето му: бум бумдум дуумдуум. За да се родиш наново, първо трябва да умреш.
Сам той изведнъж си спомни, че двамата с Памела веднъж бяха на различно мнение, както бяха на различно мнение за всичко, за един разказ, който и двамата бяха чели, чиято тема беше точно природата на непростимото. Заглавието и авторът му се губеха, но историята живо изплува. Мъж и жена били близки приятели (никога любовници) през целия си съзнателен живот. На двадесет и първия му рожден ден (и двамата били бедни по това време) тя му подарила на шега най-ужасната евтина стъклена ваза, която могла да намери, с цветове, крещяща пародия на венецианското веселие. Двадесет години по-късно, когато и двамата вече били преуспели и посивяващи, тя посетила къщата му и повела спор с него за отношението му към общ приятел. В течение на кавгата погледът й паднал върху старата ваза, която той все още гордо пазел върху полицата на камината в гостната, и без да спира тирадата си, я повалила на пода, разбивайки я без надежда за поправка. Той никога повече не й проговорил; когато умряла половин век по-късно, той отказал да посети смъртния й одър или да отиде на погребението, въпреки че били пратени вестоносци да му кажат, че това са най-съкровените й желания.
— Предайте й — казал той на емисарите, — че никога не е знаела колко ценях онова, което счупи. — Емисарите спорели, молели, ядосвали се. Ако не е знаела какво значение е вложил в дреболията, честно ли е да бъде обвинявана? И не била ли правила безброй опити в течение на годините да се извини и сдобри? Тя умира, за Бога, не може ли този древен, детски раздор да бъде най-накрая уреден? Те са изгубили цял живот приятелство, не могат ли поне да си кажат сбогом? — Не — казал непрощаващият мъж.
— Наистина ли заради вазата? Или криеш нещо друго по-тъмно?
— Вазата — отговорил той, — вазата и нищо друго. Памела сметна мъжа за дребнав и жесток, но Чамча дори още тогава оцени странната интимност на въпроса, необяснимата му насоченост навътре.
— Никой не може да оцени едно вътрешно нараняване — каза той, — по големината на отвора на повърхностната рана.
Sunt lacrimae rerum,265 както би казал бившият учител Суфян, и Саладин имаше предостатъчно възможности през многото следващи дни да съзерцава сълзите в нещата. В началото той остана почти неподвижен в своята бърлога, оставяйки я да се издигне наново около него с присъщата й скорост, чакайки да придобие нещо от старата си силно успокоителната същност, каквато имаше преди промяната на вселената. С едно око доста гледаше телевизия, натрапчиво прескачайки от канал на канал, защото и той беше толкова член на културата на дистанционното, колкото свинеподобното момче на ъгъла; той също можеше да разбере или поне да навлезе в илюзията, че разбира съставното видеочудовище, което неговото натискане на копчето извикваше към съществуване… какъв уравнител беше тази дистанционна джунджурия, едно Прокрустово ложе за двадесетия век; то одялкваше едрите и разтягаше стройните, докато всички емисии на приемника, реклами, убийства, игри на щастието, хиляда и една различни радости и ужаси на действителното и въображаемото придобиваха равна тежест; и докато истинските прокрустянци, граждани на онова, което сега може да бъде наречено „култура на сграбчването“, трябваше да упражняват и мозък, и мускули, той, Чамча, можеше да се излегне назад в своя лежащ стол, марка „Паркър-Нол“ и да остави на пръстите си да вършат дялкането. На него му се струваше, докато безделно скачаше по каналите, че телевизорът беше пълен с ненормални: имаше мутанти — Мютс в „Д-р Ху“, странни създания, които сякаш бяха кръстосани с различни видове индустриални машини: фуражни комбайни, багери, магарета, пневматични къртачи, триони; и чиито жестоки жреци-главатари се наричаха Мютилазиатци; детската телевизия изглежда беше населена главно от хуманоидни роботи и същества с метаморфни тела, докато програмите за възрастни предлагаха непрестанния парад от злополучните съпътстващи продукти на най-новите идеи в модерната медицина и нейните съучастници модерните болести и войната. Една болница в Гвиана явно беше съхранила тялото на напълно оформен тритон, в комплект с хриле и люспи. Растеше ликантропията266 в шотландските Хайлендс. Сериозно се обсъждаха генетичните възможности на кентавъра. Беше показана операция за смяна на пола. Беше му напомнено за един ужасяващ къс поезия, който Джъмпи Джоши колебливо му беше показал в пансиона „Шаандаар“. Името му „Възпявам еклектичното тяло“ беше напълно представително за цялото. — Но приятелчето в края на краищата има цяло тяло, огорчено си помисли Саладин. Той направи бебето на Памела без никакви неприятности: няма счупени пръчици по проклетите му хромозоми… той зърна себе си в повторение на едно старо „класическо“ Шоу на извънземните. (В „бързо напред“ културата статут на класика можеше да се постигне в толкова късо време, колкото са шест месеца, понякога и за една нощ.) Последицата от всичкото това гледане на телевизия беше да се нащърби силно онова, което оставаше неговата идея за нормалното средно качество на действителността; но действаха и уравновесяващи сили.
В „Градинарски свят“ му беше показано как да постигне нещо, наричано „химеричен присад“ (точно същото, което по желание на случайността беше гордостта на градината на Ото Коун) и въпреки че вниманието му пропусна имената на двете дървета, които трябваше да бъдат отгледани в едно — черница? златен дъжд? зановец?, — самото дърво го накара да се изправи и да обърне внимание. Ето я осезаема една химера с корени, здраво засадени, и мощно растяща из едно парче английска земя: дърво, помисли си той, способно да заеме метафоричното място на онова, което баща му отсече в една далечна градина в друг несъвместим свят. Ако подобно дърво беше възможно, тогава беше и той; той също можеше да се съгласува, да изпрати корени надолу, да оцелее. Сред всичките телевизуални образи на хибридни трагедии — безполезността на тритони, неуспехите на пластичната хирургия, есперантската пустота на много модерното изкуство, кокаколонизацията на планетата — беше получил този подарък. Това беше достатъчно. Той изгаси телевизора.
Постепенно неговата неприязън към Джебраил намаля. Нито пък рогата, козите копита и т. н. показваха някакви признаци на ново появяване. Изглежда лечението не преставаше. Фактически с минаването на дните не само Джебраил, но всичко, което напоследък се беше стоварило върху Саладин и беше несъвместимо с прозаичността на всекидневния живот, започна да изглежда някак неуместно, подобно на най-упорития кошмар, след като сте си наплискали лицето, измили зъбите и изпили нещо силно и горещо. Той започна да предприема пътувания из външния свят — до тези професионални съветници адвокати счетоводител агент, които Памела имаше навика да нарича Разбойниците, и когато седеше в сигурността на техните изпълнени с ламперии, книги и полички офиси, в които чудеса просто никога не можеха да се случат, той започна да говори за своята „депресия“ — „шокът от катастрофата“ — и така нататък, обяснявайки изчезването си като че никога не е падал от небето, пеейки „Управлявай, Британия“, докато Джебраил виеше мелодията от филма „Господин 420“. Той предприе съзнателен опит да започне наново стария си живот на изтънчена чувствителност, поемайки сам по концерти, по художествени галерии и пиеси и ако откликът беше твърде притъпен; ако тези занимания не успяваха да го пратят вкъщи в състояние на възторг, което беше завръщането, очаквано от него от цялото високо изкуство; след това той настояваше пред себе си, че тръпката скоро ще се върне; че е имал „лошо преживяване“ и се нуждае от малко време.
