В своята бърлога, разположен в креслото „Паркър-Нол“, заобиколен от познатите му предмети — китайските Пиеро, огледалото с форма на сърце на аниматор, Ерос, държащ глобуса на антична лампа, — той се поздравяваше, че е от вида хора, които намират омразата трудна за поддържане. Може би в края на краищата любовта беше по-трайна от омразата; дори ако любовта се е променила, някаква сянка от нея, някаква трайна форма от нея упорстваше. Например вече беше сигурен, че към Памела не изпитва нищо, а единствено най-алтруистични чувства. Може би омразата бе като отпечатък от пръст върху гладкото стъкло на чувствителната душа; само един мазен белег, който изчезва, оставен сам на себе си. Джебраил? Фу! Той беше забравен, повече не съществуваше. Ето: да предадеш неприязънта означаваше да се освободиш.
Оптимизмът на Саладин порасна, но червените ленти, ограждащи връщането му към живота, се оказаха по-спъващи, отколкото очакваше. Банките не бързаха да деблокират сметките му; беше принуден да взима назаем от Памела.
Нито беше лесно да се намери работа. Неговата агентка Чарли Селърс обясни по телефона:
— Клиентите стават странни. Започват да говорят за зомбита, чувствали се някак омърсени, като че ограбват гроб. — Чар-ли, която в началото на петдесетака все още звучеше като разпиляно смахнато младо момиче от най-добрата селска порода, създаваше впечатлението, че много съчувства на гледната точка на клиентите. — Изчакай го — посъветва го тя. — Ще свикнат. В края на краищата не е като да си бил Дракула, за Бога.
Благодаря ти, Чарли.
Да: натрапчивата му омраза към Джебраил, неговата мечта да изиска някакво жестоко и подходящо отмъщение — това бяха неща от миналото, страни от действителност, несъвместима с неговото страстно желание да възстанови обикновения живот. Дори прелъстителните разрушителни образи на телевизията не можеха да го отклонят. Онова, което отхвърляше, беше портрет на самия него и Джебраил като чудовищни. Чудовищни — наистина каква нелепа идея. В света имаше истински чудовища: Диктатори — масови убийци, изнасилвачи на деца. Изкормвачът на баби. (Тук беше принуден да признае, че въпреки високото му мнение за столичната полиция арестът на Ухуру Симба беше просто твърде лесно забележима кръпка.) Просто трябва да отворите жълтите вестници през който и да е ден от седмицата, за да намерите полудели ирландци, запушващи бебешки устни с пръст. Естествено Памела беше на мнение, че „чудовища“ беше също — какво? — твърде осъдителен термин за подобни личности; съчувствието, каза тя, изисква да ги разглеждаме като жертви на времето. Съчувствието, отговори той, изисква да виждаме пострадалите като жертви.
— Нищо не може да те промени — каза тя с възможно най-патрицианския си глас. — Ти наистина мислиш в евтини доводи при спор.
И други чудовища, също не по-малко истински от враговете от жълтите вестници: пари, власт, секс, смърт, любов. Ангели и дяволи — кой се нуждаеше от тях? „Защо демони, когато самият човек е демон?“, попита последният демон на нобеловия лауреат Сингър267 от тавана си в Тишевиц. Към което усетът на Чамча за равновесие, неговият има-какво-още-да-се-каже-за-и- против рефлекс желаеше да добави: „И защо ангели, когато човекът също е ангелоподобен?“ (Ако това не беше вярно, как да се обясни например скицата на Леонардо268? Моцарт наистина ли е бил Велзевул с напудрена перука?) — Но трябва да бъде признато, и това беше първоначалната му мисъл, че обстоятелствата на времето не се нуждаят от дяволски обяснения.
Нищо не казвам. Не искайте от мен да изясня нещата по един или друг начин; времето за откровения отдавна е минало. Правилата на Сътворението са достатъчно ясни: ти създаваш нещата, правиш ги тъй и тъй и после ги оставяш да се развиват. Къде е удоволствието, ако винаги се намесваш, за да правиш намеци, променяш правилата, оправяш борбите? Е, до този момент доста се държах под контрол и не планирам сега да разваля нещата. Не мислете, че не съм искал да се намеся; исках, и то много пъти. И веднъж, вярно е, го направих. Седнах на леглото на Алилуя Коун и говорих на суперзвездата Джебраил. Опарвала или Неечайвала, искаше да знае той и аз не го осветлих; и със сигурност не възнамерявам вместо това да се раздрънкам пред този объркан Чамча.
Сега си тръгвам. Човекът ще спи.
Неговият новороден, новооперен, все още можещ да сбърка оптимизъм беше най-труден за поддържане през нощта; защото през нощта този другосвят от рога и копита не беше лесен за отричане. Съществуваше и работата с двете жени, които започнаха да преследват сънищата му. Първата — беше трудно да признае това дори на себе си — не беше някоя друга, а детето-жена от „Шаандаар“, неговият верен съюзник през кошмарното време, което той сега се опитваше толкова силно да скрие зад баналности и замъгленост, aficionada на бойните изкуства, любовницата на Ханиф Джонсън, Мишал Суфян.
Втората — която беше напуснал в Бомбай с ножа на заминаването му, забит в сърцето й, и която все още би трябвало да го мисли за мъртъв — беше Зини Вакил.
Нервността на Джъмпи Джоши, когато научи, че Саладин Чамча се е завърнал в човешки образ, за да заеме наново горните етажи на къщата в Нотинг Хил, беше ужасна за гледане и дразнеше Памела повече, отколкото можеше да изрази. През първата нощ — тя беше решила да не му казва, докато не се намериха на сигурно място в леглото, — научавайки новината, той скокна най-малко три фута върху матрака и застана на светлосиния килим чисто гол и треперещ с тикнат в устата палец.
— Върни се тук и престани да се правиш на глупак — нареди тя, но той диво поклати глава и докато вадеше палеца си достатъчно дълго, изломоти:
— Но ако той е тук! В тази къща! Как мога аз?… — След което сграбчи дрехите си в безреден вързоп и избяга от нейното присъствие; тя чу трополене и трясъци, които подсказваха, че обувките му, вероятно придружени от него самия, са паднали по стълбите надолу.
— Добре! — изпищя тя след него. — Пъзльо, счупи си врата. Няколко минути по-късно Саладин беше посетен от изчервената си отчуждена и плешива жена, която заговори бързо през стиснати зъби:
— Дж. Дж. стои на улицата. Проклетият глупак казва, че не може да дойде, докато не кажеш, че нямаш нищо против.
Както обикновено, тя беше пила. Чамча, силно учуден, успя да избърбори:
— А ти какво, искаш ли да влезе? — Което Памела изтълкува като негов способ да сипва сол в раната. Ставайки даже с още една отсянка по-тъмночервена, тя свирепо и унижено кимна. Да.
Така през първата си нощ вкъщи Саладин Чамча излезе навън.
— Ей, омбре! Ти наистина изглеждаш добре!
Джъмпи го поздрави с ужас, правейки движение като да плесне с ръце, за да скрие страха си — и Саладин убеди любовника на жена си да сподели леглото й. След това се оттегли на горния етаж, защото сега покорността на Джъмпи не му позволяваше да влезе в къщата, докато Чамча не се отдалечи тутакси на безопасно разстояние.
— Какъв човек! — заплака Джъмпи пред Памела. — Той е принц, светец!
— Ако не престанеш — апоплектично го предупреди Памела, — ще насъскам шибаното куче срещу теб.
Джъмпи продължи да смята присъствието на Чамча за смущаващо, представяйки си го (поне така си личеше от държането му) като заплашителна сянка, която непрестанно трябва да бъде омиротворявана. Когато готвеше ядене за Памела (оказа се, за нейна изненада и облекчение истински муглай шеф)269, той настояваше да канят Чамча долу да се присъедини към тях и когато Саладин се опъна, му занесе горе поднос, обяснявайки на Памела, че да се постъпи другояче би било грубо и също така предизвикателно.
— Виж какво разрешава под собствения си покрив! Той е гигант; най-малкото, което можем да
