Антоанет.
— Бог знае как нещо голямо колкото Симба изобщо е излязло от нея — прошепна Джъмпи и Памела ядно се смръщи от ново чувство на солидарност с всички бременни жени в миналото и настоящето. Обаче когато Антоанет Робъртс заговори, гласът й беше достатъчно голям, за да изпълни залата само със силата на дробовете. Тя искаше да говори за ежедневието на сина си в съда по време на разискванията по делото и беше доста добра изпълнителка. За нейния глас Чамча си беше помислил като за обработен; тя говореше с Би Би Си акцентите на човек, който е учил английското произношение от предаванията на Световната служба, но в него имаше и евангелие и проповед за адския огън.
— Моят син изпълни тази подсъдима скамейка — каза тя на смълчаната зала. — Господи, той я запълни. Силвестър — вие ще ме извините, ако използвам името, което му дадох, без да искам да омаловажа воинското име, което той прие, просто от дълбоко насаден навик — Силвестър изригна нагоре от подсъдимата скамейка като Левиатан от вълните. Искам да знаете как говори: той говори високо, той говори ясно. Той говори, гледайки противника си в очите, и можа ли този прокурор да го накара с поглед да сведе очи? Не и след сто години. Искам да знаете какво каза: „Стоя тук — заяви синът ми, — защото избрах да играя старата и почетна роля на дързък негър. Тук съм, защото не желая да изглеждам разумен. Аз съм тук за не благодарността си.“ Той беше колос между джуджета. „Не правете грешка — каза той в онзи съд, — ние сме тук да променим нещата. Веднага признавам, че ние самите трябва да бъдем променени; африканци, карибийци, индийци, пакистанци, бангладешци, кипърци, китайци: ние сме различни от това, което щяхме да бъдем, ако не бяхме прекосили океаните, ако нашите майки и бащи не бяха прекосили небесата в търсене на работа и достойнство и по-добър живот за своите деца. Ние бяхме направени наново: но аз казвам, че ние трябва да бъдем също онези, които да направят наново това общество, да го оформят от долу до горе. Ние трябва да бъдем носачите на мъртво дърво и градинари на новото. Сега е наш ред.“ Искам да помислите за това, което моят син, Силвестър Робъртс, д-р Ухуру Симба, каза в съдебната палата. Мислете за това, докато решаваме какво трябва да направим.
Синът й Уолкът й помогна да напусне сцената сред одобрителни възгласи и песнопения; тя кимна благоразумно по посока на шума. Последваха по-малко харизматични речи. Ханиф Джонсън, адвокатът на Симба, направи поредица от предложения — галерията за зрители трябва да бъде препълнена, раздаващите правосъдие трябва да знаят, че са наблюдавани; съдът трябва да бъде обграден с жива верига и да бъдат организирани дежурства; има нужда от повик за събиране на средства. Чамча прошепна на Джъмпи:
— Никой не споменава миналото му на сексуално насилие. Джъмпи вдигна рамене.
— Някои от жените, които той е нападал, са в тази зала. Например Мишал е ей там, виж, там в ъгъла до сцената. Но тук не е мястото или времето за това. Може да се каже, че бичата агресивност на Симба е семеен проблем. А това, което имаме тук, е проблем с Човека.
При други обстоятелства Саладин щеше да каже доста в отговор на подобно изявление. Той щеше да възрази, първо, че насилническото минало на човек не може толкова лесно да бъде пренебрегвано, когато е обвинен в убийство. — Също така не харесваше използването на подобни американски термини като „Човека“274 в съвсем различните британски обстоятелства, където не е имало робство; звучеше като опит да се вземе назаем блясъкът на други по-опасни битки, същото чувстваше и към решението на организаторите да запълват промеждутъците между речите с песни като „Ние ще победим“ и дори, о, Боже мой, „Нкози Секелел и Африка“275. Сякаш всички каузи са еднакви, всички истории взаимозаменяеми. — Но той не каза нито едно от тези неща, защото главата му беше започнала да се върти и сетивата да му изневеряват, тъй като за пръв път в неговия живот му беше отправено вцепеняващо предупреждение за неговата смърт.
Ханиф Джонсън завършваше речта си. Както е написал д-р Симба, новотата ще навлезе в това общество чрез колективни, не самостоятелни действия. Той цитираше нещо, което Чамча разпозна като един от най-популярните лозунги на Камю. Преминаването от думи към морални действия, казваше Ханиф, има свое име: да станеш човек. И сега една доста млада британска азиатка с малко по-топчест нос и мръснишки блусарски глас заизстрелва песента на Боб Дилън „Съжалявам бедния имигрант“. Това беше друга фалшива и вносна нотка: всъщност песента изглеждаше твърде враждебна към имигрантите, въпреки че имаше редове, хващащи за сърцето, за имигрантските мечти, разбиващи се като стъкло, как е задължен да „строи града си с кръв“. Джъмпи със стихоплетските си опити да формулира наново стария расистки образ за реките от кръв щеше да оцени това. — Саладин преживяваше всички тези неща, но като от голямо разстояние. Какво се случи? Това: когато Джъмпи Джоши посочи присъствието на Мишал в къщата за срещи на „Приятелите“, Саладин Чамча, гледайки към нея, видя един буен огън да гори в центъра на челото й и в същия миг почувства ударите и ледената сянка на чифт гигантски крила. Той изживя странен вид замъгляване, свързан с виждането на нещата като двойни, сякаш гледаше в два свята едновременно; единият беше ярко осветената пушенето-забранено зала за събрания, но другото беше свят на призраци, в който Азраил, ангелът унищожител, връхлиташе към него и челото на едно момиче можеше да гори със зловещи пламъци. — Тя е смърт за мен, ето какво означава това, помисли Чамча в единия от двата свята, докато в другия си каза да не бъде глупав; помещението беше пълно с хора, носещи тези безсмислени племенни значки, които после станаха толкова популярни, неоново зелени ореоли, дяволски рога, оцветени с флуоресцентна боя; Мишал вероятно носеше някое боклучаво украшение от космическата ера. Но другото му аз отново взе връх, тя е забранена за теб, каза то, не всички възможности са отворени за нас. Светът е краен; нашите надежди се изливат през неговия ръб. При което сърцето му се включи в действието, бумдум думбум бумбумдум бабадум.
Сега беше навън с Джъмпи, който се безпокоеше за него, дори Памела показа загриженост.
— Аз съм тази, дето мъти — каза тя с грубичък остатък от( привързаност. — Какво ти е, та припадаш?
Джъмпи настоя:
— Най-до бре е да дойдеш с мен в моя час; просто си седи спокойно и след това ще те заведа вкъщи.
Но Памела поиска да знае дали няма нужда от лекар. Не, не, ще отида с Джъмпи, ще се оправя. Просто беше твърде топло вътре. Нямаше въздух. Дрехите ми са много топли. Глупава работа. Няма значение.
До къщата на „Приятелите“ имаше филмотечно кино и той се беше облегнал на киноафиш. Филмът бе „Мефисто“, историята на един актьор, прелъстен да сътрудничи с нацизма. На афиша актьорът — игран от германската звезда Клаус Мария Брандауер — беше облечен като Мефистофел, бяло лице, тяло, наметнато с черен плащ, ръце, вдигнати нагоре. Редове от Фауст стояха над главата му:
—
—
В спортния център: той едва можеше да се насили да погледне към Мишал. (Тя също си беше тръгнала от събранието за Симба навреме, за да успее за курса.) — Въпреки че беше цялата над него, ти се върна, обзалагам се, за да ме видиш, не е ли мило, той едва можа да произнесе любезна дума, камо ли да попита носиш ли нещо светещо по средата на твоите очи, защото тя сега не риташе с крака и не извиваше дългото си тяло, бляскаво в черното трико. — Докато, почувствала студенината у него, тя се дръпна назад, цялата изразяваща объркване и наранена гордост.
— Нашата друга звезда днес не се появи — спомена Джъмпи на Саладин по време на почивката между упражненията. — Мис Алилуя Коун, онази, която се изкачи на Еверест. Смятах да ви запозная. Тя познава, искам да кажа, явно е с Джебраил. Джебраил Фаришта, актьорът, твоят съоцелял от катастрофата.
Нещата се затварят над мен. Джебраил се носеше към него подобно на Индия, след откъсването си от протоконтинента Гондвана276 и поемането й към Лавразия. (Неговите умствени процеси, отбеляза той отсъстващо, поднасяха някои твърде странни асоциации.) Когато се сблъскат, силата ще изхвърли Хималаи. — Какво е планина? Препятствие; превъзходство и над всичко друго последица.
— Къде отиваш — викаше Джъмпи, — мислех, че ще те закарам. Добре ли си?
— Добре съм. Трябва да походя, това е всичко.
