направим, е да имаме добри обноски.
Памела с нарастваща ярост трябваше да се примири с поредица подобни действия и съпровождащите ги проповеди.
— Никога не бих повярвала, че си такъв традиционалист — гневеше се тя и Джъмпи отговаряше:
— Това е само въпрос на уважение.
В името на уважението Джъмпи носеше на Чамча чаши чай, вестници и пощата; при идването си в голямата къща той никога не пропускаше посещение най-малко от двадесет минути, минималното време, съизмеримо с неговата представа за учтивост, докато Памела чакаше и се наливаше с бърбън три етажа по-долу. Той носеше малки подаръци на Саладин: омилостивителни жертвоприношения от книги, стари театрални реклами, маски. Когато Памела се опита решително да забрани това, той го оспори с невинно, но магарешко увлечение:
— Не можем да се държим, сякаш човекът е невидим. Той е тук, нали? Тогава трябва да го въвлечем в нашия живот.
Памела отговори кисело:
— Защо просто не го помолиш да слезе и да се присъедини към нас в леглото?
На което Джъмпи сериозно отговори:
— Не мисля, че ще го одобриш.
Въпреки неспособността си да се отпусне и да приеме местожителството горе на Чамча за даденост, нещо в Джъмпи беше облекчено от получаването на благословията на предшественика му по такъв необичаен начин. Способен да помири повелите на любовта и приятелството, той доста се ободри и усети как идеята за бащинството расте в него. Една нощ сънува сън, който го накара на следващата сутрин да плаче от радостно очакване: едни прост сън, в който той тичаше по алея, засводена от дървета, помагайки на малко момче да кара велосипед.
— Не си ли доволен от мен? — викаше момчето в своето въодушевление. — Погледни: не си ли доволен?
И двамата, Памела и Джъмпи, се бяха включили в засилващата се кампания на протест срещу ареста на д-р Ухуру Симба за така наречените убийства на Изкормвача на баби. Чамча се качи, за да обсъди същото и със Саладин.
— Цялата работа е напълно изфабрикувана, основана на косвени доказателства и клевети. Ханиф смята, че може да вкара камион в пропуските на обвинението. Това просто е недвусмислено зложелателен монтаж; единственият въпрос е колко далече ще стигнат. За по-сигурно ще го облекат в пустословие. Може би дори ще има свидетели, които ще кажат, че са го видели да ги коли. Доста зле, бих казал; за известно време той беше силен глас в града.
Чамча препоръча предпазливост. Припомняйки си ненавистта на Мишал Суфян към Симба, той каза:
— Този приятел има — нямаше ли? — досие заради насилие срещу жени…
Джъмпи обърна дланите си нагоре.
— В личния си живот — призна той — този тип е откровено лайно. Но това не значи, че изкормва възрастни граждани; не трябва да си ангел, за да си невинен. Освен, разбира се, ако не си черен. — Чамча пропусна това покрай ушите си. — Въпросът е, че това не е лично, а политическо — подчерта Джъмпи, добавяйки, когато се надигна да си ходи. — Ъ, утре има политическо събрание по този повод. Памела и аз трябва да отидем; моля, искам да кажа, ако искаш, ако те интересува, значи, ела с нас, ако искаш.
— Ти го покани да дойде с нас? — не можа да повярва Памела. През по-голямата част от времето й се гадеше и това с нищо не допренесе за подобряване на нейното настроение. — Ти наистина ли направи това, без да се посъветваш с мен? — Джъмпи изглеждаше оклюмал. — Е, така и така няма значение — пусна го тя от ченгела. — Едва ли ще го хванеш да отиде на нещо подобно.
Обаче на сутринта Саладин се появи в преддверието, облечен в елегантен кафяв костюм, палто от камилска вълна с копринена яка и една твърде гиздава кафява мека шапка.
— Закъде си се приготвил? — поиска да знае Памела с тюрбан, военно кожено яке от армейските излишъци и долнище на анцуг, което разкриваше започващото разширяване на талията й. — Шибания Аскот?
— Смятам, че бях поканен на едно събрание — отговори Саладин по най-ненападателния си начин и Памела избухна.
— Искаш да бъдеш внимателен — предупреди го тя. — Но както изглеждаш, вероятно ще те оберат до шушка.
Какво го теглеше назад в другосвета, в този подземен град, чието съществуване толкова дълго беше отричал? Какво или по-скоро кой го накара с простия факт на своето (нейното) съществуване да излезе от бърлогата-какавида, в която беше — или така вярваше — върнат към бившето си аз, и да се гмурне отново в опасните (защото не са отбелязани на картата?) води на света и на своето аз?
— Ще смогна да вмъкна събранието — каза Джъмпи Джоши на Саладин — преди курса по карате. — Където чакаше най-добрата му ученичка: дълга коса с цветовете на дъгата, а Джъмпи добави, едва отпразнувала осемнадесетия си рожден ден. — Не знаейки, че и Джъмпи страда от същите непозволени копнежи, Саладин прекоси града, за да бъде по-близо до Мишал Суфян.
Той очакваше събранието да бъде малко, представяйки си задна стая, пълна с подозрителни типове, приличащи и говорещи като клонирани Малкълм Хиксовци270 (Чамча си спомни, че сметна за смешна една шега на телевизионен комик — „Чуйте този за чернокожия, който си сменил името на мистър Хикс и дал под съд «Новини от света» за клевета“271 и предизвика една от най-тежките караници в брака си), може би заедно с няколко изглеждащи ядосани жени; той си беше представял много свиване на юмруци и декларации за справедливост. Онова, което откри, беше голямата зала на къщата за срещи „Брикхолски приятели“, натъпкана от стена до стена с всякакви въобразими категории хора — стари, дебели жени и ученици с униформи, почитатели на раста-рапа и работници в ресторант, служителите на малкия китайски супермаркет на Плеси стрийт, сдържано облечени джентълмени, както и диви момчета, бели, както и черни; настроението на тълпата беше далече от вида евангелска истерия, която си беше представял; то беше спокойно, тревожно и искащо да знае какво може да се направи. До него имаше млада чернокожа жена, която хвърли развеселен поглед на неговата премяна, в отговор той се втренчи в нея и тя се засмя:
— О’кей, извинете, не исках да ви обидя. — Тя носеше холограмна значка, от вида, който променяше съобщението си с промяната на ъгъла, докато се движите. Под единия ъгъл се четеше „Ухуру за Симба“, а от другия „Свобода за лъва“. — Това е заради значението на избрания от него псевдоним — обясни тя многословно. — На африкански.
— На кой език? — искаше да знае Саладин. Тя вдигна рамене и се обърна, за да слуша ораторите. Това беше африкански: роден и озвучен от нея в Луингъм или Детфорд или Ню Крос, това беше всичко, което имаше нужда да знае… Памела просъска в ухото му:
— Виждам, че най-сетне намери някой, над когото да чувстваш превъзходство. — Тя все още можеше да чете в него като в книга.
Една дребна жена в средата на седемдесетте беше доведена на сцената в далечния край на залата от един жилав мъж, в който, Чамча беше почти сигурен, че вижда (той наистина приличаше на американски лидер на Блек Пауър272), младия Стокили Кармайкъл273 — същите прекомерни очила, който играеше ролята на един вид конферансие. Излезе, че е малкият брат на д-р Симба Уолкът Робъртс, а дребната лейди беше тяхната майка
