Той казваше:
— Ако успееш, за едно или две поколения ще направиш невъзможно за хора като теб да оцелеят.
Тя възхваляваше това видение на собствената си отживялост. Ако свършеше като птицата додо — една препарирана реликва, Предателя на класата си (1980-те), — това със сигурност, каза тя, ще подскаже едно подобрение на света. Той се молеше да не се съгласява, но в това време те бяха започнали да се прегръщат: което със сигурност беше подобрение, така че той прикриваше другия смисъл.
(Една година правителството беше въвело входна такса за музеите и групи разярени почитатели на изкуството пикетираха храмовете на културата. Когато видя това, Чамча беше поискал да вдигне свой собствен плакат и да проведе контрапротест от един човек. Не знаеха ли тези хора каква е стойността на нещата вътре? Ето ги тук, весело разяждащи дробовете си с цигари, пакет от които струваше повече от таксите, срещу които протестираха; онова, което показваха на света, беше колко ниско оценяват културното си наследство… Памела категорично забрани. „Само да посмееш“, каза тя. Тя поддържаше тогава правилното мнение, че музеите бяха твърде ценни, за да се иска входна такса за тях. Така: „Само да посмееш“ и за негова изненада, той се усети, че не посмя. Нямаше това предвид, което изглежда е казал. Имаше предвид, че може би при подходящи обстоятелства би дал живота си за това, което беше в тези музеи. Така че не можеше да приеме сериозно тези възражения срещу такса от няколко пенса. Обаче добре виждаше, че това беше неясна и лошо защитена позиция.)
— От човешките същества, Памела, обичах теб. Култура, град, жена; и една четвърта и последна любов, за която не беше говорил на никого: любовта към една мечта. В миналото сънят се повтаряше веднъж месечно; един прост сън, развиващ се в градска градина покрай алея от стари брястове, чиито сключващи се в арки клони превръщаха алеята в зелен тунел, в който небето и слънцето се промъкваха тук-там, въпреки съвършените несъвършенства на балдахина от листа. В тази горска тайнственост Саладин виждаше себе си, придружен от малко момче на около пет годинки, което се учеше да кара велосипед. Момчето, тревожно треперещо в началото, правеше героични усилия да възстанови и запази равновесие със свирепостта на някой, който иска баща му да се гордее с него. Чамча от съня тичаше след въображаемия си син, държейки колелото изправено, стискайки багажника над задното колело. След това го пусна и момчето (не знаейки, че не го държат) продължаваше да кара: равновесието дойде като дарба за летене и двамата се плъзгаха надолу по алеята, Чамча тичаше, момчето въртеше педалите все по-бързо и по-бързо.
— Ти го направи! — зарадва се Саладин и еднакво гордото дете извика в отговор:
— Виж ме! Гледай колко бързо се научих! Не си ли доволен от мен? Не си ли доволен?
Беше сън, от който се разплакваше, защото когато се събуждаше, нямаше нито колело, нито дете.
— Какво ще правиш сега? — попита го Мишал насред развалините на нощния бар „Хот Уекс“ и той отговори твърде лековато:
— Аз? Мисля да се върна към живота.
По-лесно да се каже, отколкото да се направи; в края на краищата именно животът беше възнаградил любовта му към детето от съня с бездетство; любовта му към една жена с отчуждаването й и осеменяването й от стария му приятел от университета; любовта му към един град с хвърлянето му срещу него от хималайски височини; и любовта му към една цивилизация, която го сатанизира и унижи и счупи върху колелото си.261 Не съвсем, напомни си той; отново беше цял и трябваше да се вземе предвид и примерът с Николо Макиавели (онеправдан човек, и името му, подобно на това на Мохамед-Махон-Махунд, синоним на злото; докато всъщност непоколебимият републиканизъм му беше спечелил дибата, от която оцеля, три завъртания на колелото ли бяха? — във всеки случай достатъчно, за да накарат повечето мъже да признаят, че са изнасилили бабите си или нещо друго само за да премахнат болката; въпреки това той не беше признал нищо, и не бе извършил престъпления, докато бе служил на Флорентинската република, това твърде кратко прекъсване на властта на фамилията Медичи); ако Николо е могъл да оцелее след подобно изпитание и да живее, за да напише тази може би озлобена, може би язвителна пародия на подлизурската огледало-на-принца литература, толкова на мода по онова време, Il Principe, прибавяйки към нея безпристрастните Discorsi, тогава той, Чамча, със сигурност не бива да си позволява лукса на поражението. Беше възкресение: тогава претърколи тази скала от черната уста на гроба и по дяволите с правните проблеми.
Мишал, Ханиф Джонсън и Пинкуала — в чиито очи метаморфозите на Чамча бяха направили актьора герой, чрез който магията на специалните ефекти от фантастичните филми („Лабиринт“, „Легендата“, „Хауърд Патока“) влизаха в действителността — закараха Саладин до дома на Памела с буса на диджея; обаче този път той се наблъска с останалите трима в кабината. Беше ранен следобед; Джъмпи все още да бъде в спортния център.
— Късмет — каза Мишал, целувайки го, и Пинкуала попита дали да чакат.
— Не, благодаря — отговори Саладин. — Когато си паднал от небето, изоставен от приятеля си, изстрадал полицейска бруталност, преобразен в козел, изгубил работата, както и жена си, научил силата на омразата и възвърнал си човешкия си облик, какво ти остава да направиш, освен, както без съмнение би го изразил ти, да потърсиш правата си? — Той помаха за сбогом.
— Браво — каза Мишал и те изчезнаха. На уличния ъгъл обичайните съседски деца, с които отношенията му никога не са били добри, удряха една футболна топка в улична лампа. Едното от тях, зъл на вид и със свински очички дебелак на девет или десет, насочи въображаемо дистанционно за видео към Чамча и се провикна:
— Бързо напред!
Това беше поколение, което вярваше в прескачането на досадните, проблемни и необичани частици от живота, отивайки бързо напред от една натъпкана с екшън кулминация към друга. Добре дошъл у дома, помисли си Чамча и натисна звънеца.
Когато го видя, Памела наистина се хвана за гърлото.
— Не мислех, че хората още го правят — каза той. — Не от времето на „Д-р Стрейнджлъв“.262 Бременността й още не беше забележима; той попита след това и тя се изчерви, но потвърди, че върви добре.
— Дотук добре.
Тя естествено беше изгубила равновесие; предложението за кафе в кухнята дойде няколко мига по- късно (тя „се държеше“ за нейното уиски, пиейки бързо въпреки бебето), но в интерес на истината Чамча се почувства „с един назад“ (беше време, когато той беше ненаситен почитател на малките забавни книжки на Стивън Потър)263 по време на тази среща. Памела ясно чувстваше, че тя би трябвало да бъде в неизгодното положение. Именно тя поиска да разруши брака, тя се отрече от него най-малко три пъти, но той беше също толкова несръчен и смутен като нея, дотолкова, че изглеждаше като че двамата се надпреварваха кой да изпадне в немилост. Причината за смущението на Чамча — той не беше пристигнал, нека си спомним, в такова стеснително състояние на духа, а в яростно, бойко настроение — беше, че той осъзна, виждайки Памела с нейната твърде сияйна сияйност, с лице като маска на светица, зад която кой знае какви червеи пируваха с гнило месо (той беше разтревожен от враждебното насилие в образите, изплуващи от подсъзнанието му), обръснатата й глава под нелепия тюрбан, дъха й на уиски и твърдостта, която беше навлязла в малките бръчици около устата, че просто я е разлюбил и няма да я поиска обратно, дори ако тя иска (което беше невероятно, но не немислимо) да се върне. В мига, когато осъзна това, по някаква причина започна да се чувства виновен и като последица в неизгодно положение при общуването. Белокозинявото куче също ръмжеше срещу него. Той си спомни, че всъщност никога не беше обичал домашни животни.
— Предполагам — обърна се тя към чашата си, седейки на старата борова маса в просторната кухня, — че онова, което направих, е непростимо, а?
Това малко американизирано „а“ беше ново: друг от безкрайната й поредица удари срещу нейното възпитание? Или го беше прихванала като болест от Джъмпи или някоя негова малка жадна по модното позната? (Отново ръмжащата ярост: долу! Сега, когато повече не я искаше, тя беше напълно неподходяща за обстановката.)
— Не мисля, че мога да кажа какво съм способен да простя — отговори той. — Този личен отговор изглежда е извън моя контрол; това или действа, или не действа и аз ще разбера, когато му дойде времето. Тогава нека кажем за момента, че съдебните заседатели са навън.
