Чамча, гледайки лицето на Фаришта за пръв път от грубото им сбогуване във фоайето на Роуза Даймънд, виждайки странната празнота в погледа на другия, си спомня със съкрушителна сила тяхната по- ранна празнота, Джебраил, стоящ на стълбите и нищо неправещ, докато той, Чамча, рогат и пленен, беше извлечен в нощта; и почувства завръщането на омразата, усеща как го изпълва от-долу-до-горе със свежа зелена жлъч, извиненията нямат значение, крещи тя, по дяволите успокоенията и какво-можеше-да- направи; което не подлежи на прошка, не може да се прости. Не можеш да съдиш за вътрешната рана по размера на отвора.
Така: Джебраил Фаришта, изправен на съд от Чамча, получава по-сурово отношение, отколкото Мими и Били в Ню Йорк и е обявен за виновен за вечни времена заради Неизвинимото нещо. От което следва каквото следва. — Но ние можем да си позволим малко да поразмишляваме върху истинската природа на това Крайно, това Необяснимо престъпление. — Наистина ли, може ли да е неговото мълчание на стълбите на Роуз? — Или има по-дълбоки сръдни, за които гърчовете по така наречената Крайна причина всъщност са не повече от заместител, фасада? — Защото не са ли две свързани противоположности тези двамата, всеки от тях сянка на другия? — Единият искащ да бъде трансформиран в чужденците, от които се възхищава, другият предпочитащ презрително да трансформира; единият — безпомощен човек, сякаш непрестанно наказван за неизвършени престъпления, другият, наричан ангелоподобен от всички до един, типа мъж, на когото всичко му се прощава. Ние можем да опишем Чамча като малко по-незабележим, но шумният, вулгарен Джебраил без съмнение е доста необикновен, едно несъответствие, което лесно може да вдъхнови неопрокрустиански желания у Чамча: да се разтегне, скъсявайки Фаришта.
Какво е непростимо?
Не е ли това треперещата голота да бъдеш напълно познат на човек, комуто не се доверяваш? И Джебраил не беше ли виждал Чамча при обстоятелства — отвличане, падане, арестуване, при които тайните на аза са напълно открити?
Добре тогава. Приближаваме ли се? Трябва ли изобщо да кажем, че тези двама са два в основата си различни видове аз? Не трябва ли да се съгласим, че Джебраил въпреки всичките псевдоними и роли и въпреки лозунгите си за раждането наново, започването наново и метаморфозите — искаше да остане, до голяма степен продължаващ — което ще рече свързан и израстващ от миналото си; че не избра нито почти смъртоносна болест, нито преобразяващо падане; че фактически той се страхува най-много от променените състояния, които се просмукват през неговите сънища и надвиват будното му аз, правейки го този ангелски Джебраил, който той няма желание да бъде; така че неговото все още е едно аз, което за нашите сегашни цели можем да опишем като „истинско“.
… Докато Саладин Чамча е същество на избраните прекъсвания, на едно охотно изобретяване наново; неговият предпочетен бунт срещу историята, бидейки това, което го прави в приетия от нас език „фалшив“? И след това не можем ли да продължим и да кажем, че фалшивостта на аза прави възможна една по-лоша и дълбока фалшивост в Чамча — наречете я „зло“ — и това е истината, вратата, която беше отворена в него при падането? — Докато Джебраил, за да следваме логиката на нашата установена терминология, трябва да бъде смятан за „добър“ по силата на желанието му да остане въпреки всички превратности в основата си един непреобразен човек.
— Но и отново но: това звучи, не е ли така, опасно като международна заблуда? — Подобни различия, основаващи се, както и трябва да го правят, на идеята за аза като (идеално) хомогенен, нехибриден, „чист“ — една напълно фантастична представа! — не може, не трябва да бъде достатъчна. Не! Нека по- скоро кажем нещо дори по-тежко: че злото може би не е твърде дълбоко под нашите повърхности, както обичаме да казваме. Че фактически ние си падаме естествено по него, което ще рече, не против нашата природа. И че Саладин Чамча тръгна да унищожава Джебраил Фаришта, защото най-накрая се оказа лесно за извършване; истинският повик на злото беше прелъстителната леснина, с която човек може да поеме по този път. (И нека добавим в заключение, невъзможността по-късно за връщане назад.)
Обаче Саладин Чамча настоява за едно по-просто изречение. „Неговото мълчание в къщата на Роуза Даймънд беше предателство, нищо повече.“ Той стъпва на подправения Лондонски мост. От близката кукловодска будка на червени и бели ивици мистър Пънч — пердашещата Джуди — вика към него: Така се прави! След което Джебраил също произнася поздрави, въодушевлението в думите е разрушено от противоречащия им равнодушен глас:
— Спуно, това ти ли си? Ти, дяволе. Наистина си ти. Ела тук, Салад баба, стари приятелю.
Случи се това:
В мига, когато Саладин Чамча се приближи достатъчно близо до Али Коун, за да бъде закован и леко смразен от очите й, той почувства тази наново родена враждебност срещу Джебраил да се разпростира и върху нея с нейния оценка-нула-върви-по-дяволите поглед, нейното излъчване, че е посветена в някаква голяма скрита вселенска тайна; също така нейното качество, за което щеше после да мисли като пустош, едно трудно и рядко нещо, антисоциално, необщително, една духовна същност. Защо това го раздразни толкова? Защо още преди да си беше отворила устата, той я беше определил като част от врага?
Може би защото я желаеше; и желаеше дори повече онова, което взе за нейна вътрешна сигурност; липсвайки му, той завиждаше и искаше да навреди на това, за което завиждаше. Ако любовта е копнеж да бъдеш подобен (дори да станеш) на любимия, тогава омразата, това трябва да се каже, може да бъде предизвикана от същата амбиция, когато не може да бъде осъществена.
Случи се това: Чамча изобрети една Али и се превърна в противник на измислицата си… и не показа нищо от това. Той се усмихваше, стискаше ръце, беше му приятно да се запознае с нея; и прегърна Джебраил. Следвам го, за да се нахвърля върху него. Али, нищо неподозираща, се извини. Те двамата има толкова да наваксват, каза тя, и обещавайки скоро да се върне, си тръгна: свободна да изследва, както се изрази. Той забеляза, че тя накуцваше леко две или три стъпала; след това се спря и тръгна решително. Сред нещата, които не знаеше за нея, беше нейната болка.
Не знаейки, че стоящият срещу него Джебраил, с отсъстващ поглед и повърхностен в поздрава си, е под внимателен лекарски надзор; или че е задължен ежедневно да приема определени лекарства, които замъгляваха сетивата му, заради твърде голямата вероятност от повторение на вече-не-безименната болест, което ще рече параноидна шизофрения; или че дълго е бил държан настрана, по изрично настояване на Али, от кинаджиите, на които тя изобщо беше престанала да вярва от последното му вилнеене; или че тяхното присъствие на Батута-Мамуляновия прием беше нещо, срещу което тя от все сърце беше против, примирявайки се едва след една ужасна сцена, в която Джебраил кряскаше, че повече няма да бъде държан като затворник и че е решен да направи още един опит да влезе отново в своя „истински живот“; или че усилието да се грижи за един разстроен любовник, който беше способен да вижда малки подобни на прилепи дяволчета да висят с главите надолу в хладилника, беше изхабило Али подобно на изтъняла износена риза, налагайки и ролята на милосърдна сестра, жертвен агнец и патерица — в обобщение изисквайки от нея да действа срещу собствената си сложна и объркана природа; не знаейки нищо от това, не успявайки да разбере, че този Джебраил, когото гледаше и вярваше, че вижда, Джебраил, олицетворение на сполуката, която на гонения от фурии Чамча толкова забележимо липсваше, беше също толкова създание на неговото въображение, също толкова измислица, както изобретената възмутителна Али, тази класически зашеметяваща блондинка или femme fatale, която беше извикал в завистливото си, измъчено Орестово въображение — въпреки това Саладин в невежеството си проникна по чиста случайност в пукнатината на Джебраиловата (трябва да се признае малко донкихотовска) броня и разбра как неговото омразно Друго аз може по най-бързия начин да бъде погубено.
Баналният въпрос на Джебраил постави началото. Ограничен от успокоителните в светски разговори, той попита неясно:
— И кажи, как е жена ти?
При което Чамча с развързан от алкохола език изтърси:
— Как? Свалена. Бременна. Велика с шибаното дете.
Пълният с приспивателни Джебраил пропусна яростта в тази реч, отнесено засия и прегърна Саладин през рамото.
— Шабаш, мубарак283 — отправи той поздравления. — Спуно!
