страданието?
— Аз всъщност изобщо не те познавам — започна тя, след това направи пауза и взе решение. — Не се гордея с отговора, но е истината — каза тя. — Сексът. Заедно сме невероятни, съвършени, нищо такова не съм знаела досега. Любовници мечта. Той сякаш: познава… Познава мен. — Тя замлъкна; нощта скриваше лицето й. Горчивината на Чамча наново се надигна. Всички около него бяха любовници мечта; той безсънен, можеше само да гледа. Стисна ядно зъби и по погрешка малко от езика си.
Джебраил и Али се бяха сврели в Дъриздир, село толкова малко, че нямаше пъб, и живееха в една одържавена Свободна църква286 — покръстена — мнимият религиозен термин прозвуча странно на Чамча — от един архитект, приятел на Али, който беше натрупал богатство от метаморфозата на святото в мирско. Мястото изненада Саладин със своята мрачност, въпреки всичките си бели стени, приглушени осветителни тела и мъхнати вълнени мокети. В градината имаше надгробни паметници. Като убежище за човек, страдащ от параноични халюцинации, че е главният архангел на Бог, помисли Чамча, то нямаше да бъде на първо място в неговия избор. Църквата беше разположена малко настрани от около дузината останали каменни и покрити с керемиди къщи, които образуваха общината: усамотена дори сред тази самота. Джебраил стоеше на вратата, сянка на фона на осветения коридор, когато колата спря.
— Ти пристигна — извика той. — Яр, много добре. Добре дошъл в проклетия затвор.
Лекарствата правеха Джебраил непохватен. Докато тримата седяха около кухненската маса от смолист бор под подвижната дребно буржоазна лампа, включена на „слабо“, той два пъти обърна кафето си (очевидно не къркаше; Али, наливайки две щедри дози скоч, правеше компания на Чамча) и ругаейки, се запрепъва към кухнята за хартиени кърпи, за да избърше бъркотията.
— Когато ми писне да съм така, аз просто изключвам, без да й казвам — призна той. — И тогава започват да се случват лайняните неща. Кълна ти се, Спуно, не мога да понеса шибаната идея, че това никога няма да спре, че единственият избор са лекарствата или бръмбарите в главата. Просто не мога да го понеса. Кълна ти се, яр, ако си мислех, че е така. тогава, бас287, не знам. Аз не знам.
— Затвори си устата — меко каза Али. Но той изкрещя:
— Спуно, аз дори я ударих, знаеш ли това? По дяволите! Един ден си помислих, че е някакъв вид ракша демон288 и просто я погнах. Знаеш ли колко голяма е силата на лудостта?
— За мое щастие посещавах тези — хлъц, ъъъ — курсове по самозащита. — Али се ухили. — Той преувеличава, за да не се изложи. Всъщност той беше този, който си тресна главата в пода.
— Точно тука — овенски потвърди Джебраил. Кухненският под беше направен от големи плочи.
— Болезнено — предположи Чамча.
— Дяволски точно — избоботи Джебраил, странно весел сега. — Просна ме най-откровено.
Вътрешността на църквата беше разделена на двуетажна (на жаргона на брокерите на имоти „двоен обем“) приемна — бившият шеф — и една по-обикновена половина с кухня и сервизни помещения долу и спални и бани горе. Неспособен да заспи, по някаква причина в полунощ Чамча се разходи до голямата (и студена: горещата вълна може би продължаваше в южната част на Англия, но тук, където климатът беше есенен и студен, нямаше и следа от нея) всекидневна и тръгна между призрачните гласове на анатемосани проповедници, докато Джебраил и Али правеха шумна любов. Като Памела. Той се опита да мисли за Мишал, за Зини Вакил, но не се получи. Натъпквайки пръсти в ушите си, се бореше срещу звуковите ефекти на съвкуплението на Фаришта и Алилуя Коун.
Още от самото начало тяхното беше високорисково съединение, помисли си той: първо, драматичното изоставяне на кариерата от Джебраил и понасянето му към другата страна на света и сега Алината непреклонна решителност да издържи, да победи тази луда ангелска божественост в него и да възстанови човешкото, което обичаше. За тях няма компромиси: вървяха към разрушение. Докато той като Саладин беше обявил себе си, доволен, че живее под същия покрив с жена си и нейния любовник. Кой беше по- добрият начин? Капитан Ахаб се удави, припомни си той; огнярът Ишмаел беше този, който оцеля.
На сутринта Джебраил поръча изкачване на местния „връх“. Но Али отказа, въпреки че за Чамча беше очевидно, че връщането й в провинцията я беше накарало да свети от радост.
— Проклета плоскокрака мем — наруга я с обич Джебраил. — Хайде, Салад. Ние, проклетите градски измамници, можем да покажем на завоевателката на Евереет как се катери. Какъв тъп живот, обърнат с главата надолу, яр. Ние отиваме да се катерим по планините, докато тя си седи тук и провежда делови разговори по телефона.
Мислите на Саладин се гонеха: сега той разбра странното загазване в „Шепертън“; разбра също, че това усамотено убежище трябва да е временно — че Али, идвайки тук, жертваше собствения си живот и нямаше да може да продължава така безкрайно. Какво да прави? Нещо? Нищо? — Ако трябваше да се отмъсти, кога и как?
— Слагай тези ботуши — изкомандва Джебраил. — Мислиш си, че дъждът ще отложи целия шибан ден?
Не го направи. Когато стигнаха каменната пирамида на върха на избраното от Джебраил изкачване, бяха обвити във фин дъждец.
— Дяволски добра гледка — тежко дишаше Джебраил. — Погледни: ето я там, там долу, облегнала се като важна клечка. — Той посочи надолу към църквата. Чамча, с блъскащо сърце, се чувстваше глупаво. Трябва да започне да се държи като човек с по-сериозен проблем. Къде беше славата в умирането от сърдечна недостатъчност на този нищо и никакъв връх за нищо в дъжда? След това Джебраил извади бинокъла си и започна да изучава внимателно долината. Едва се виждаха някакви движещи се фигури — двама или трима мъже с кучета, малко овце, нищо друго. Джебраил проследяваше мъжете с бинокъла си. — Сега, когато сме сами — внезапно каза той, — мога да ти кажа наистина защо дойдохме в тази проклета празна дупка. Заради нея. Да, да; не се оставяй да бъдеш излъган от постъпката ми! Всичко е заради проклетата й красота. Мъжете, Спуно: преследват я като дяволски мухи. Кълна се! Виждам ги, лигавещи се и посягащи. Това не е честно. Тя е много уединена личност, най-уединената личност на света. Трябва да я пазим от похотта.
Тази реч изненада Саладин. Ти, бедно копеле, помисли той, наистина ще си загубиш главата от объркване, ако я караш така. И веднага по петите на тази мисъл, сякаш по магия, в главата му се появи второ изречение: Не мисли, че ще те пусна без наказание.
По време на пътуването обратно към гара Карлайл Чамча спомена обезлюдяването на провинцията.
— Тук няма работа — каза Али. — Затова е празно. Джебраил казва, че не може да свикне с мисълта, че цялото това пространство сочи бедност: казва, че на него му прилича на лукс след индийските тълпи.
— А твоята работа? — попита Чамча. — Какво ще стане с нея?
Тя му се усмихна, фасадата на ледена девица отдавна бе изчезнала.
— Много мило, че питаш. Продължавам да мисля, че един ден животът ми ще е в центъра, заемайки първо място. Или, добре, въпреки че срещам трудности да използвам първо лице, множествено число: нашият живот. Така звучи по-добре, нали?
— Не го оставяй да те откъсне — посъветва я Саладин. — От Джъмпи, от собствените ти думи, от каквото и да е. — Това беше мигът, от който можеше да се каже, че кампанията му наистина беше започнала; когато той пое по този безусилен, прелъстителен път, който беше само еднопосочен.
— Ти си прав — каза Али. — Боже, да знаеш само. Неговият скъпоценен Сисодия например: той не се пуска само на седемфутови кандидат-звезди, въпреки че без съмнение ги харесва.
— Опитал се е да те свали — предположи Чамча и едновременно съхрани информацията за възможно по-късно използване.
