сред останалите, висок задушевен глас на поет, един от първите гласове, които Джебраил чу, всъщност този, който му влезе най-дълбоко под кожата; глас, който говореше само в рими, рецитирайки бездарни стихове с омаловажаваща наивност, дори невинност, която контрастираше толкова силно с мастурбаторската грубост на повечето от другите звънящи, така че Джебраил скоро започна да го смята за най-коварно заплашителния от всички.
Кажи й това, заглъхваше гласът и прекъсваше. Друг ден се връщаше с друга версификация:
Предай й това съобщение също, би ли бил толкова мил. Имаше нещо демонично, реши Джебраил, нещо дълбоко неморално, прикриващо покварата с тези стихчета от поздравителни картички.
А…л…л… Джебраил в отвращението и страха си тресна слушалката; и се разтрепера. След това версификаторът престана да се обажда за известно време; но негов беше гласът, който Джебраил започна да чака, ужасявайки се от повторната му поява, може би приел на някакво ниво, по-дълбоко от подсъзнанието, че това пъклено подобие на детско зло ще бъде онова, което ще го довърши на всяка цена.
Но, o, колко лесно излезе, че е било! Колко удобно злото се разполагаше в тези гъвкави, безкрайно разтегливи гласни струни, тези кукловодски върви! Колко сигурно излизаше по високите кабели на телефонната система, балансирайки като босоног акробат; колко уверено влизаше в духа на жертвата, толкова сигурен във въздействието си, колкото хубав мъж в съвършено ушит костюм! И колко внимателно изчакваше времето си, изпращайки напред всеки глас, освен гласа, който щеше да нанесе coup de grace — защото Саладин също беше разбрал особената сила на бездарните стихове — дълбоки гласове и писукащи гласове, бавни и бързи, тъжни и весели, изпълнени с агресия и плахи. Един по един те капеха в ушите на Джебраил, отслабвайки неговата връзка с реалния свят, издърпвайки го малко по малко в своята измамна мрежа, така че малко по малко тяхната скверна, измислена жена започна да замазва истинската жена, подобно на лепкав зелен слой, и въпреки неговите тържествени заявления за противното, той започна да й се изплъзва; и тогава беше времето за завръщането на малките сатанински строфи, които го направиха луд.
Предай го. Той се завърна толкова невинен, колкото обикновено, предизвиквайки смут от пеперудени трептения в стегнатия на възел стомах на Джебраил. След това римите потекоха гъсто и бързо. Те биха могли да имат мръсотата на училищния двор:
или веднъж или два пъти ритъма на командващ агитката.
И най-накрая, когато се бяха върнали в Лондон и Али отсъстваше заради тържественото откриване на магазин за замразени храни в Хаунзлоу, последната рима.
Сигнал свободно.
Алилуя Коун се прибра, за да открие, че Джебраил си е тръгнал, и в обезобразената тишина на апартамента си тя твърдо реши да не го приема обратно, независимо в колко жалко състояние или колко ласкателно ще допълзи при нея, молейки се за прошка и любов; защото преди да си тръгне, беше изковал ужасно отмъщение за нея, унищожавайки всеки един от заместителите на Хималаите, които колекционираше с течение на годините, стопявайки ледения Еверест, който държеше във фризера, смъквайки и накъсвайки на парчета върховете от парашутна коприна, които се издигаха над главата й, насичайки на парчета (той беше използвал малката брадвичка, която държеше заедно с пожарогасителя в шкафа за метлите) безценния дялан спомен от нейното завоюване на Джомолунгма, даден й от шерпа Пемба, като предупреждение и възпоминание. На Али Биби. Ние имали щастие. Не опитва наново.
Тя вдигна горната част на прозореца и закрещя ругатни по невинните Фийлдс долу.
