майка й поздравиха Чамча по начин, който можеше да бъде описан като топъл. Единствено хаджи Суфян ги поздрави радушно:
— Елате, елате, седнете, добре изглеждаш.
Кафенето беше странно празно и дори присъствието на Джебраил не успя да създаде голяма суматоха. На Чамча му бяха необходими няколко секунди, за да разбере какво става; след това видя карето бели младежи, седящи на ъглова маса, копнеещи за побой.
Младият бенгалски келнер (който Хинд трябваше да наеме след заминаването на по-голямата й дъщеря) дойде и взе поръчката им — патладжани, сикх кебап291, ориз — докато зяпаше гневно в посока на заядливия квартет, който, както едва сега долови Чамча, беше наистина много пиян. Келнерът Амин беше толкова раздразнен от Суфян, колкото от пияните.
— Изобщо не трябваше да им позволява да сядат — промърмори той на Чамча и Джебраил. — Сега съм задължен да им сервирам. Това е добре за сетх292 той не е на предна линия, нали виждаш.
Пияните получиха храната си по същото време като Чамча и Джебраил. Когато започнаха да се оплакват от готвенето, атмосферата в помещението се наелектризира още повече. Най-накрая те станаха.
— Няма да ядем тези лайна, путки такива — изкрещя водачът, един дребничък тип с пясъчна коса, бледо тясно лице и пъпки. — Това са лайна. Може сами да се наебете, шибани путки. — Неговите трима другари, кикотейки се и псувайки, излязоха от кафенето. Водачът се забави за миг. — Наслаждавате ли се на храната си? — изпищя той към Чамча и Джебраил. — Това са шибани лайна. Това е, което ядете вкъщи, нали? Путки. — Джебраил имаше изражение, което казваше високо и ясно: значи в това са се превърнали британците най-накрая, великата нация от завоеватели. Той не отговори. Малкият плъхолик говорител се приближи. — Зададох ви един шибан въпрос — каза той. — Казах. Наслаждавате ли се на шибаната си лайняна вечеря?
И Саладин Чамча може би заради своето раздразнение, че не Джебраил беше предизвикан от мъжа, когото той почти желаеше да убие — хващайки го в гръб с похвата на страхливците, — се усети да отговаря:
— Щяхме, ако не бяхте вие.
Момчето-плъх, завъртайки се на пети, преглътна тази информация и направи нещо много изненадващо. Поемайки дълбоко дъх, той се изправи с всичките си пет фута и пет инча; след това се наведе напред и се изплю силно и изобилно по цялата храна.
— Баба, ако това е твоята класация на десетте най-добри — каза Джебраил в таксито към къщи, — не ме води по местата, които не харесваш толкова много.
— Миннамин, Гут маг алкан, Перн дирстан — отговори Чамча. — Това означава: „Скъпи, Бог те прави гладен, дяволът жаден.“ Набоков.
— Отново този — оплака се Джебраил. — Какъв е проклетият език?
— Той го е измислил. Това казва бавачката на Кинбот Земблан, когато е дете. В „Блед огън“.
— Перндирстан — повтори Фаришта. — Звучи като страна: по дяволите, може би. Както и да е, аз се отказвам. Как може да се очаква да четеш човек, който пише на съставен от него собствен език?
Почти бяха стигнали апартамента на Али, издигащ се над Брикхол Фийлдс.
— Драматургът Стриндберг — разсеяно каза Чамча, сякаш следващ някаква мъдра поредица мисли — след два нещастни брака се венчал за прочута и красива двадесетгодишна актриса на име Хариет Босе. В „Сънят“ тя била голям Зъл дух. За нея написал също ролята на Елеонора във „Великден“. Един „ангел на мира“. Младите мъже се побъркали по нея и Стриндберг станал толкова ревнив, че почти изгубил разсъдъка си. Той се опитал да я държи заключена вкъщи, далече от очите на мъжете. Тя искала да пътува, той й носел книги за пътешествия. Било като в старата песен на Клиф Ричард: Ще я заключа в сандък / така че никой голям тип / да не може да я открадне от мен.
Тежката глава на Фаришта кимна с разбиране. Той беше изпаднал в един вид унес.
— Какво се случило? — попита той, когато стигнаха целта си.
— Тя го напуснала — обяви невинно Чамча. — Казала, че не може да го сдобри с човешката раса.
Докато се връщаше пеша от метрото вкъщи, Алилуя Коун четеше лудо-щастливото писмо на майка си от Станфорд, Калифорния.
— Сега нямам време за теб — каза му тя и той вдигна рамене.
— Мога да чакам.
Краката отново я боляха. Тя стисна зъби и потегли напред.
Саладин Чамча, скрит зад същия чернолист бук, от който призракът на Морис Уилсън наблюдаваше болезненото движение напред на Али, забеляза Джебраил Фаришта да изскача от входната врата на кооперацията, където беше чакал нетърпеливо нейното завръщане; видя го със зачервени очи и бесен. Демоните на ревността седяха на раменете му и той ревеше същата стара песен: къдеподяволите коипо каквопо немисличеможешдамеизмамиш каксмееш кучкокучкокучко. Изглежда, че Стриндберг беше успял там, където Джъмпи (като отсъстващ) се беше провалил.
Наблюдателят във високите клони изчезна; другият с доволно кимване пое бавно надолу по алеята от сенчести разклонени дървета.
Телефонните обаждания, които сега започнаха, първо в тяхното лондонско жилище и след това на един далечен адрес в Думфриз и Гелъуей за Али и Джебраил, не бяха много чести; но от друга страна не можеха да бъдат определени като редки. Нито имаше твърде много гласове, за да бъдат достоверни; но от друга страна бяха достатъчно. Това не бяха кратки позвънявания като тези на дишащите тежко и други злоупотребяващи с телефонната мрежа, но никога не траеха достатъчно дълго, за да може подслушващата полиция да ги проследи до техния източник. Нито пък цялата неприятна случка трая твърде дълго — нищо и никакви три и половина седмици, след което обаждащите се престанаха завинаги; но също може да бъде споменато, че това продължи точно толкова дълго, колкото трябваше, което ще рече, докато Джебраил Фаришта не беше докаран до това да направи на Али Коун онова, което преди това беше направил на Саладин — а именно Непростимото нещо.
Трябва да се каже, че никой, нито Али, нито Джебраил, нито професионалните подслушвачи на телефони, които те повикаха, някога заподозряха, че обажданията са дело на един-единствен човек; но за Саладин Чамча, някога известен (дори и само в кръговете на определени специалисти) като Човека с хилядата гласа, подобна измама беше проста работа, напълно лишена от усилие или риск. Всичко на всичко трябваше да избере (от хилядата си и един гласа) общо не повече от тридесет и девет.
Когато Али вдигаше, тя чуваше непознати мъже да шептят интимни подробности в ухото й, непознати, които изглежда познаваха и най-уединените места на тялото й, безлики същества, които даваха доказателства, че са научили нейните най-любими предпочитания от безчислените форми на любов; и щом веднъж опитите за проследяване започнаха, унижението й нарасна, защото сега не можеше просто да затвори телефона, а трябваше да стои и да слуша с горещо лице и изстинал гръбнак, правейки опити (които бяха неуспешни) да удължи обажданията.
Джебраил също получи дела си от гласове: великолепни байроновски аристократи, хвалейки се, че са „завоювали Еверест“, подигравателни уличници, мазни най-добри приятелски гласове, смесващи предупреждения и подигравателно съчувствие, една дума за мъдрия, как може да си толкова глупав, още ли не знаеш каква е тя, всичко с панталони, бедни слабоумнико, приеми го от приятел. Но един глас изпъкваше
