— Той е напълно безсрамен — засмя се Али. — Беше точно под носа на Джебраил. Въпреки това няма нищо против да му откажат: само се покланя и промърморва без обобобида и това е всичко. Можеш ли да си представиш, ако бях казала на Джебраил?
На гарата Чамча пожела късмет на Али.
— Трябва да прекараме няколко седмици в Лондон — каза тя през прозореца на колата. — Имам срещи. Може би тогава ти и Джебраил може да се срещнете; това наистина му става добре.
— Позвъни по всяко време — помаха той за довиждане и проследи ситроена, докато се изгуби от погледа му.
Тази Али Коун, третият връх в един триъгълник от измислици — защото до голяма степен те не бяха ли се събрали измисляйки си заради своите собствени нужди една „Али“ и един „Джебраил“, в които всеки можеше да се влюби; и сега не им ли натрапваше Чамча изискванията на собственото си объркано и разочаровано сърце? — трябваше да бъде неволният невинен агент на отмъщението на Чамча, стана още по-ясно на заговорника Саладин, когато откри, че Джебраил, с когото си беше уредил да прекара един екваториален лондонски следобед, не желаеше нищо по-силно от това да описва в смущаващи подробности сексуалния възторг от споделянето на Алиното легло. Колко невъзпитани хора са тези, чудеше се Саладин с отвращение, които се наслаждаваха от налагането на своята интимност на неучастващи други. Докато Джебраил (с нещо като облекчение) описваше пози, любовни ухапвания, тайните азбуки на страстта, те се разхождаха по Брикхол Фийлдс сред ученички, каращи летни кънки деца и бащи, които неумело хвърляха бумеранги и пластмасови дискове към презрителни синове; и избираха пътя си между печаща се секретарска плът; и Джебраил прекъсна еротичната си рапсодия, за да спомене налудничаво, че „аз понякога поглеждам тези розови хора и вместо кожа, Спуно, това, което виждам, е гниеща плът; надушвам тяхното гниене тук — той пламенно почука ноздрите си, сякаш разкривайки тайна, — в носа си.“ След това отново за вътрешната страна на Алините бедра, замъглените й очи, съвършената долина на кръста й, кратките викове, които обичаше да издава. Това беше човек в непосредствена опасност да се разпадне по шевовете. Дивата енергия, маниакалните подробности на неговото описание внушаваха на Чамча, че той отново е намалил дозите си, че се търкаляше нагоре към гребена на една умопобъркана висина, онова състояние на трескаво вълнение, което, от една страна, беше като пиянство до смърт (според Али), а именно, че Джебраил не можеше нищо да си спомни от онова, което е казал или направил, когато, което беше неизбежно, отново се спускаше на земята. — Описанията продължаваха с необикновената дължина на зърната й, отвращението й към пипането на пъпа и, чувствителността на пръстите на краката й. Чамча си каза, че лудост или не, всичко, което този разговор за секса разкриваше (същото направи и Али в ситроена), беше слабостта на тяхното така наречено „силно увлечение“ — определение, което Али беше използвала само полу на шега — защото, казано накратко, нямаше нищо друго в нея, което да беше поне малко добро; просто нямаше друга страна за възпяване на тяхната връзка. — Обаче в същото време той почувства, че се възбужда. Започна да се вижда стоящ отвън пред нейния прозорец, докато тя стоеше там гола като актриса на екрана и мъжки ръце я милваха по хиляди начини, довеждайки я все по-близо и по-близо до екстаз; той започна да вижда себе си в този чифт ръце, почти можеше да почувства нейната хладина, нейните реакции, почти чуваше нейните викове. — Той се овладя. Желанието му го отврати. Тя беше недостъпна; това беше чисто воайорство и той нямаше да му се поддаде. — Но страстта, възбудена от разкритията на Джебраил, нямаше да изчезне.
Сексманията на Джебраил, припомни си Чамча, всъщност улеснява нещата.
— Тя наистина е много привлекателна жена — за опит прошепна той между другото и с удовлетворение да получи в отговор дълъг кръвнишки поглед. След което Джебраил, разигравайки представление от овладяването си, прегърна Саладин и избоботи: — Извинение, Спуно, аз съм един мръсник с гаден нрав, когато стане дума за нея. Но ти и аз! Ние сме бхаи-бхаи289! Минахме през най-лошото и се измъкнахме с усмивка; идвай сега, стига с този никакъв малък парк. Давай да вървим в града.
Ето го момента преди злото; след това мига на злото; след това времето след него, когато стъпката е направена и всяка следваща крачка става все по-лесна.
— Съгласен съм — отговори Чамча. — Хубаво е, че те виждам да изглеждаш толкова добре.
Момче на шест или седем мина покрай тях на Бе Ем Хикс. Чамча, обръщайки глава, за да проследи напредването на момчето, видя, че то се движеше гладко по алея, засводена от дървета, през които горещото слънце успяваше да надникне тук-таме. Шокът от откриването на мястото на неговия сън за малко го обърка и го остави с лош вкус в устата: киселия аромат на могло-е-да-бъде. Джебраил махна на такси и поиска Трафалгар Скуеър.
О, той беше в приповдигнато и добро настроение този ден, подигравайки се на Лондон и англичаните със значителна част от старото си оживление. Където Чамча виждаше привлекателно избледняло величие, Джебраил виждаше развалина, град на Крузо, изолиран на острова на миналото си и опитващ се с помощта на Петканите от нисшата класа да поддържа внушителния си вид. Под втренчения поглед на каменни лъвове той преследваше гълъби, крещейки:
— Кълна се, Спуно, вкъщи тези тлъстугери нямаше да оцелеят и един ден, давай да си вземем някой за вечеря.
Поанглийчената душа на Чамча се сви от срам. По-късно на Ковънт Гардън той описа за полза на Джебраил деня, когато пазарът за плодове и зеленчуци се премести на Найн Елмс. Властите, разтревожени заради плъховете, запечатаха каналите и убиха десетки хиляди, но повече от стотици оцеляха.
— В този ден умиращите от глад плъхове се нароиха по тротоарите — припомняше той. — По целия път надолу към Странд и Ватерло Бридж, в магазините и извън тях, отчаяно търсещи храна. — Джебраил изпръхтя. — Сега аз зная, че това е потъващ кораб — изкрещя той и Чамча се ядоса, че му е дал благоприятна възможност. — Дори шибаните плъхове си заминават. — И след прекъсване: — Това, от което се нуждаеха, беше един свирач от Хамелин, не е ли така? Да ги поведе към унищожението с мелодия.
Когато не обиждаше англичаните и не описваше тялото на Али от корените на косата до мекия триъгълник на „любовното място, проклетото йони“, той изглежда желаеше да прави списъци: кои бяха десетте любими книги на Спуно, искаше да знае той; също филми, жени-звезди, храна. Чамча предложи обикновени космополитни отговори. Неговият списък от филми включваше „Потьомкин“, „Кейн“, „Otto e Mezo“, „Седемте самураи“, „Алфавил“, „Ангелът унищожител“.
— Промили са ти мозъка — присмя му се Джебраил. — Целият този западен филмотечен боклук. — Неговата челна десетка на всичко идваше от „дома“ и беше агресивно нискочела. „Майка Индия“, „Мистър Индия“, „Господин 420“: никакъв Радж, никакъв Мринал Сен, никакъв Аравиндан или Гатак.290 — Главата ти е пълна с боклуци — посъветва той Саладин, — забравил си всичко, което си заслужава да помниш:.
Неговото нарастващо вълнение, неговата бръщолевеща решителност да превърне света в грозд от неговия хитпарад, неговата яростна крачка — трябва да бяха минали двадесет мили в края на разходката им — подсказаха на Чамча, че сега няма да е нужно много, за да го блъсне от ръба. Изглежда се оказах също доверен човек, Мими. Изкуството на убиеца е да привлече жертвата близо; това го улеснява да я промуши.
— Огладнявам — обяви заповеднически Джебраил. — Заведи ме в един от десетте ти най-добри ресторанти.
В таксито Джебраил дразнеше Чамча, който не му беше съобщил местоназначението.
— Някакъв френски локал, нали? Или японски, със сурови риби и октоподи. Боже, защо се доверявам на твоя вкус.
Те пристигнаха в кафене „Шаандаар“.
Джъмпи го нямаше.
Явно Мишал не беше изгладила нещата с майка си; Ми-шал и Ханиф отсъстваха и нито Анахита, нито
