Очертан срещу екрана на запаленото кафене „Шаандаар“, виж, това е самият тип!
Азраил скача неканен в ръката на Фаришта.
Дори един архангел може да изпита откровение и когато Джебраил улавя в най-бързолетното мигновение окото на Чамча — тогава в този незначителен и безкраен момент булата са разкъсани пред зрението му, — той вижда себе си да се разхожда с Чамча в Брикхол Фийлдс, изгубен в своята рапсодия, разкривайки най-интимните тайни на своето правене на любов с Алилуя Коун — същите тези тайни, които после бяха шепнати по телефони от множество зли гласове — между всички тях сега Джебраил различава обединителния талант на врага, който можеше да бъде гърлен и писклив, който обиждаше и предразполагаше, който беше настойчив и плах, който беше прозаичен, да! — и версифициращ също. — И най-накрая Джебраил Фаришта осъзнава сега за пръв път, че врагът не просто е приел чертите на Чамча като маскировка; това не е случай на свръхестествено обладаване, на отмъкване на тялото от нашественик от Ада; че накратко злото не е външно за Саладин, а извира от някакво уединено място на собствената му истинска природа, че се разпростира из него като рак, изличавайки онова, което бе добро у него, изтривайки неговия дух — и правейки това с много заблуждаващи преструвки и хитрости, от време на време сякаш се оттегля, докато всъщност по време на илюзията за ремисия, под прикритието й, така да се каже, то продължава гибелно да се разнася. — И сега, няма съмнение, го беше изпълнило; сега няма нищо останало от Саладин, освен това — черния огън на злото в неговата душа, унищожавайки го напълно, както другият огън, многоцветен и поглъщащ, преглъща пищящия град. Наистина това са „най-страшните, злобни, кървави пламъци, не като пламъците на обикновен огън.“
Огънят е арка напряко на небето. Саладин Чамча, врагът, който също така е Спуно, мой стари приятелю, е изчезнал във входа на кафене „Шаандаар“. Това е бездната на черната дупка; хоризонтът се затваря около нея, всички други възможности избледняват, вселената се свива до тази самотна и неустоима точка. Надувайки силно тромпета си, Джебраил се гмурва през отворената врата.
Сградата, заета от брикхолския Съвет за обществени отношения, беше едноетажно чудовище от морави тухли с бронирани прозорци, подобно на бункер творение от 60-те години, когато подобни контури бяха смятани за гъвкави. Това не беше лесна за влизане сграда; вратата беше съоръжена с домофон и се отваряше към тясна алея надолу край едната страна на сградата, която завършваше с втора също осигурена врата. Имаше и аларма срещу проникване с взлом.
Тази аларма, така се оказа после, е била изключена вероятно от двама души, един мъж и една жена, които си бяха осигурили достъп с помощта на ключ. Официално беше подсказано, че тези лица са били склонни към акт на саботаж, „работа отвътре“, след като един от двамата, мъртвата жена, всъщност е била служител на организацията, чиито офиси бяха тук. Причините за престъплението останаха неясни и след като злодеите бяха загинали в пламъците, беше невероятно, че някога ще излязат наяве. „Автогол“ обаче си остана най-вероятното обяснение.
Трагична работа: мъртвата жена е била в много напреднала бременност.
Инспектор Стивън Кинч, пускайки изявление, в което тези факти бяха заявени, направи „връзка“ между огъня в брикхолския СВО и този в кафене „Шаандаар“, където вторият мъртъв човек, мъжът, е бил полупостоянен обитател. Беше възможно мъжът да е истинският подпалвач и жената, която е била негова любовница, въпреки че е била женена и все още съжителствала с друг мъж, може да е била не повече от негова марионетка.
Политически мотиви — и двете лица са били добре известни заради радикалните си възгледи — не можеха да бъдат изключени, въпреки че водата на крайно левите групички, които те са посещавали, е толкова мътна, че ще бъде трудно някога да се получи яснота върху причините за тези мотиви. Беше също така възможно двете престъпления, дори да имат различни мотиви, да са извършени от един и същ човек. Възможно е мъжът да е просто наетият криминален, изгорил „Шаандаар“ заради парите от застраховката по повелението на сега починалите собственици и подпалил като факла СВО по повеление на любовницата си може би заради някаква вътрешнослужебна вендета?
Че изгарянето на СВО беше акт на подпалване, е извън съмнение. Количества бензин бяха изсипани върху писалища, документи, пердета. „Много хора не разбират колко бързо се разпространява огън от бензин“, заяви инспектор Кинч пред пишещите бързо журналисти. Труповете, толкова силно обгорени, че за идентифицирането им послужили зъболекарските им медицински картони, които били открити във фотокопирното помещение.
— Това е всичко, което имаме. — Край.
Аз имам повече.
Във всеки случай имам определени въпроси. — Например за един немаркиран син закрит бус мерцедес, който следваше пикапа на Уолкът Робъртс и след това Ем Джито на Памела Чамча. — За мъжете, които се появиха от този бус, с лица зад маски на В си светии и как те насила си осигуриха достъп в СВО-офисите, веднага след като Памела отключи външната врата. — За онова, което наистина се е случило в тези офиси, защото човешко око не може лесно да проникне зад пурпурните тухли и бронираното стъкло. — И най- накрая за местонахождението на куфарчето от червена пластмаса и документите, които съдържаше.
Инспектор Кинч? Там ли сте?
Не. Отишъл си е. Той няма отговори за мен.
Ето го мистър Саладин Чамча в палтото от камилска вълна с копринената яка, тичащ надолу по Хай стрийт като някакъв евтин мошеник. — Същият ужасен мистър Чамча, който току-що беше прекарал вечерта си в компанията на обърканата Алилуя Коун, без да почувства и искрица на разкаяние. — „Аз гледам надолу към краката му — каза Отело за Яго, — но това е легенда.“ Нито пък Чамча продължава да бъде легендарен; неговата човечност е достатъчна форма и обяснение за постъпката му. Той унищожи това, което не е и не може да бъде; той си отмъсти, отплащайки си за предателството с предателство; и го направи, използвайки слабостта на своя враг, удряйки неговата ахилесова пета. — Там е задоволството от това. — Все още е тук мистър Чамча, тичайки. Светът е пълен с гняв и номера. Нещата се уравновесяваха. Едно здание гори.
Буумбум, блъска сърцето му. Дуумба, буумба, дадуум.
Сега вижда „Шаандаар“ в огън и се спира, олюлявай се. Гърдите му са свити — бадуумба! — и има болка в лявата му ръка. Той не забелязва; втренчил се е в горящото здание.
И вижда Джебраил Фаришта.
И се обръща, и се втурва вътре.
— Мишал! Суфян! Хинд! — крещи злият мистър Чамча. Приземният етаж още не гори. Той разтваря вратата към стълбите и един парещ смъртоносен вятър го отблъсква назад. Драконски дъх, мисли си той. Стълбището е в огън; пламъците като стена стигат от пода до тавана. Няма възможност за напредване.
— Има ли някой? — крещи Саладин Чамча. — Има ли някой там? — Но драконът реве по-силно, отколкото той може да вика.
Нещо невидимо го рита в гърдите, изпраща го залитащ назад върху пода на кафенето сред празните маси. Дуум, пее сърцето му. На ти това. И това.
Над главата му има шум като от припкането на милион плъхове, спектрални гризачи, следващи един призрачен свирач. Той поглежда нагоре: таванът е в пламъци. Открива, че не може да стои. Докато наблюдава, една секция от тавана се откача и той вижда частта от греда да пада към него. Скръства ръце в немощна самозащита.
Гредата го приковава към пода, счупвайки и двете му ръце. Гърдите му са пълни с болка. Светът се отдръпва. Дишането е трудно. Той не може да говори. Той е Мъжът с хилядите гласове, а не е останал нито един.
Джебраил Фаришта, държащ Азраил, влиза в кафене „Шаандаар“.
