направи сбирка. Една книга. Смучещият палеца си артист с адски възгледи. Една книга е резултат от договор с Дявола, който обръща Фаустовия договор, каза той на Али. Д-р Фауст пожертва вечността в замяна на двайсетина години власт; пишещият се съгласява с унищожението на живота му и си спечелва (само ако е щастлив) може би не вечност, а поне потомство. И в двата случая (това беше гледната точка на Джъмпи) Дяволът печели.
Какво пише един поет? Стихове. Какво дрънчи в мозъка на Джебраил? Стихове. Какво разби сърцето му? Стихове и отново стихове.
Тромпетът Азраил се провиква от джоба на палтото: Вземи ме! Да-да-да: тръбата. По дяволите всичко, цялата жалка бъркотия: просто надуй бузите и тату-тату-тату. Давай, време е за купона.
Колко е горещо: влажно, задушно, непоносимо. Това не е истинският Лондон: не и този неподходящ град. Първа писта, Махагони, Алфавил. Той крачи сред бъркотия от езици. Вавилон: средоточие на асирийския баб295. „Портата на Бог“. Вавилондон.
Къде е това?
— Да. — Той се скита една нощ зад катедралите на индустриалната революция, крайните железопътни гари на Северен Лондон. Анонимната Кингс Крос, подобната на сопа заплаха на кулата на Сейнт Панкрас, червено-черните резервоари за светилен газ, изпълващи и изпразващи се като гигантски стоманени дробове. Където някога в битка беше паднала кралица Бодика296, Джебраил Фаришта се бореше със себе си.
Стоковият път: но, о, какви сочни стоки безделничат по входове и под волфрамови лампи, какви деликатеси се предлагат по този начин! — Въртейки дамски чанти, подвиквай-ки, среброполи, носейки мрежести бодита: това са не само млади стоки (средна възраст тринадесет до петнадесет), но и евтини. Те имат къси приличащи си истории: всички имат някъде зарязани бебета, всички са били изхвърлени от къщи от разлютени пуритански настроени родители, нито една от тях не е бяла. Сутеньори с ножове взимат деветдесет процента от техните доходи. Стоките са си само стока в края на краищата, особено ако са боклук.
На Стоковия път Джебраил Фаришта е викан от сенки и лампи; и в началото ускорява крачка. Какво общо има това с мен? Гадно изобилие на пички. Но той намалява и спира, чувайки нещо друго да го вика от лампи и сенки, някаква нужда, някаква безмълвна молба, скрита под тънките гласчета на десетлирови курвета. Крачките му се забавят, след това спират. Той е държан от техните желания. За какво? Сега те се движат към него, привлечени подобно на риби на невидими куки. Когато се приближават към него, походките им се променят, хълбоците им губят своята напереност, лицата им започват да показват истинската им възраст въпреки всичкия грим. Когато стигат до него, те падат на колене. Кой казвате, че съм? — пита той и иска да добави: Аз зная имената ви. Срещал съм ви преди, някъде другаде, зад едно перде. Дванадесет тогава, както сега. Айша, Хафса, Рамла, Савда, Зайнаб, Маймуна, Сафия, Джувайрия, Ум Салама Мазумитката, Рехана Еврейката и красивата Мария Коптянката. Мълчаливо те остават на колене. Техните желания му стават известни без думи. Какво е един архангел, ако не кукла? Катхпулти, марионетка. Вярващите ни превиват според волята си. Ние сме сили на природата, а те наши господари. Също и любовници. Тежестта в неговите крайници, горещината и в ушите му едно бръмчене като от пчели през летни следобеди. Щеше да бъде толкова лесно да изгуби съзнание. Той не губи съзнание.
Той стои сред коленичещите деца, чакайки сутеньорите. И когато идват, той най-накрая изважда и притиска към устните си своя не тих рог: унищожителя, Азраил.
След като огненият поток се появява от устата на златния му тромпет и поглъща приближаващите се мъже, обгръщайки ги в пашкул от пламък, погубвайки ги толкова изцяло, че дори и обувките им не остават цвъртящи на тротоара, Джебраил разбира.
Той отново върви, оставяйки зад себе си благодарността на курвите, насочвайки се по посока на района Брикхол, заедно с Азраил в големия си джоб. Нещата започват да се изясняват.
Той е архангел Гавриил, ангелът от Рецитацията със силата на откровението в ръцете си. Той може да бърка в гърдите на мъже и жени, да изважда желанията им от най-скритите ъгълчета на сърцата им и да ги прави действителност. Той е утолителят на желанията, насищащият страстите, сбъдващият мечтите. Той е джинът от лампата и неговият господар е Рух.
Какви желания, какви императиви има в среднощния въздух? Той ги вдишва. — И кимва, така да бъде, да. — Нека бъде огън. Това е град, който се е пречистил сам в пламък, очистил се е, изгаряйки до основи.
Огън, падащ огън.
— Такава е присъдата на Бог в неговата ярост — обявява Джебраил Фаришта на размирната нощ, — нека да бъдат задоволени желанията в сърцата на хората и те да бъдат погълнати от тях.
Евтини високи жилища го обгръщат. Негрите ядат лайната на белия човек, подсказват неоригиналните стени. Сградите имат имена: Изандхлуана, Рокс Дрифт297. Но сега се осъществява едно ревизионистично начинание, защото две от кулите са преименувани и сега носят имената Мандела и Toussaint L’Ouverture298. — Кулите се изправят върху кокили и в бетонната безформеност под и между тях вие един вечен вятър и завихря боклуците: захвърлени кухненски уреди, спукани велосипедни гуми, парчета от счупени врати, крака от кукли, зеленчукови остатъци, измъкнати от пластмасови торби за отпадъци от гладни котки и кучета, пакети от бързи закуски, търкалящи се консервени кутии, разбити изгледи за работа, изоставени надежди, изгубени илюзии, изразходвани ядове, натрупана горчивина, повърнат страх и една ръждясваща вана. Той стои неподвижно, докато малки групи обитатели бързат покрай него в различни посоки. Някои (не всички) носят оръжия. Бухалки, бутилки, ножове. Всички групи съдържат бели младежи, както и чернокожи. Той вдига своя тромпет до устните си и започва да свири. Малки напъпили пламъчета скачат нагоре по бетона, разпалвани от изоставената собственост и мечти. Има една малка гниеща купчинка завист: тя гори зеленикаво в нощта. Огньовете са от всеки цвят на дъгата и не всички от тях се нуждаят от гориво. Той издухва малките цветове на огъня от своя рог и те танцуват върху бетона, без да имат нужда нито от горивни материали, нито от корени. Ето един розов! Там какво би било красиво?
Зная: една сребърна роза. — И сега пъпките разцъфтяват в букети, те се катерят подобно на виещи се растения по стените на кулите, протягат се към своите съседи, образувайки живи плетове от многоцветен пламък. Сякаш гледаш лъчиста градина, нейният растеж ускорен много хиляди пъти, една разцъфтяваща, процъфтяваща градина, ставаща задушаваща, заплетена, трудна за проникване, градина от гъсто преплетени химери, съперничещи по своя собствен жарък начин на гората от тръни, която израсна около замъка на една спяща красавица в друга приказка много отдавна.
Но тук няма красавица, спяща вътре. Тук е Джебраил Фаришта, крачещ в свят от огън. На Хай стрийт той вижда къщи, построени от пламък, със стени от пламък и пламъци като събрани завеси, висящи по прозорците. — Има мъже и жени с огнени кожи, разхождащи се, тичащи, кръжащи около него, облечени в палта от огън. Улиците са станали огненочервени, разтопени, река с цвета на кръвта. — Всичко, всичко е лумнало, докато той свири на веселия си рог, давайки на хората това, което искат, косата и зъбите на гражданството пушат и са червени, гори стъкло, птиците прелитат отгоре с пламтящи крила.
Врагът е много близо. Врагът е магнит, око на водовъртеж, неустоимият център на черна дупка, гравитационната му сила, създаваща най-сетне хоризонт, от който нито Джебраил, нито светлината може да избягат. По този път, вика врагът. Ето ме тук.
Не дворец, а само едно кафене. В помещенията отгоре пансион с легла и закуска. Без спящи принцеси, а с една объркана жена, надвита от пушека, лежаща тук; и до нея на пода до леглото им, също в безсъзнание, нейният съпруг, завърналият се от Мека бивш учител Суфян. — Докато на други места в горящия „Шаандаар“ безлики хора стоят на прозорците и сърцераздирателно махат за помощ, неспособни (нямат устни) да пищят.
Врагът: ето го там, издишва!
