Кадър: Прожекторите осветяват ново лице, виснало гушесто и зачервено. Това лице е наименувано: субтитри се появяват напряко на куртката му. Инспектор Стивън Кинч. Камерата го вижда такъв, какъвто е: добър човек с невъзможна работа. Баща, мъж, който обича халбата си с бира. Той говори: не-може-да- приеме-райони-без-достъп по-добра-защита-нужна-за-полицаите виждате-пластмасовите-щитове-да- пламват. Той се позовава на организираната престъпност, политически агитатори, фабрики за бомби, наркотици. „Ние разбираме, че някои от тези деца може да смятат, че имат повод за оплакване, но ние не можем и не искаме да бъдем изкупителните жертви на обществото.“ Окуражен от светлините и търпеливите мълчаливи лещи, той продължава. Тези деца не знаят колко са щастливи, подсказва той. Те трябва да се посъветват с роднини и приятели. Африка, Азия, Карибите: сега това са места с истински проблеми. Това са местата, където хората могат да имат оплаквания, които си заслужават да се уважат. Тук нещата не са толкова зле и сравнение не може да става; тук няма кланета, няма мъчения, няма военни преврати. Хората трябва да ценят това, което имат, преди да го изгубят. Нашата страна винаги е била мирна, казва той. Нашата работлива островна раса. — Зад него камерата вижда носилки, линейки, болка. — Тя вижда странни човекоподобни форми, които биват измъквани от червата на клуба „Хот Уекс“ и разпознава чучелата на могъщите. Инспектор Кинч обяснява. Те ги готвят на една печка там долу, наричат го забавление, аз не бих го нарекъл така. — Камерата наблюдава восъчните модели с отвращение. — Няма ли нещо вещерско в тях, нещо канибалско, някаква нездравословна миризма? Черни изкуства ли са упражнявани тук? — Камерата вижда счупени стъкла. Вижда нещо да гори на средно разстояние: една кола, един магазин. Тя не може да разбере или да покаже какво се постига с някое от тях. Тези хора изгарят собствените си улици.
Кадър: Ето един ярко осветен видеомагазин. Няколко телевизора са оставени включени във витрините; камерата: най-делириумната от нарцистичните, гледа TV, създавайки за един миг една безкрайна верига от телевизионни приемници, смаляващи се до точка.
Кадър: Една сериозна глава, окъпана в светлина; дискусия за хората извън закона. Били Хлапето и Нед Нели вече не са мярка в това отношение.. Модерните масови убийци, нуждаещи се това героично измерение, са не повече от болни, увредени същества, напълно празни като личности, техните престъпления са разпознаваеми чрез вниманието към процедурата, към методологията — нека кажем ритуала, — може би движени от желанието на нищожества да бъдат забелязани, да се издигнат от тълпата и да станат за миг звезди. — Или от един вид пренесено желание за смърт: да се убие любимият и така да се унищожи азът. — Кой е Изкормвача на баби? — пита един задавач на въпроси. А Джек? — Истинският човек извън закона е черен огледален образ на героя. — Може би тези бунтари? — идва предизвикателството. Не се ли излагате на опасността да разкрасявате, да легитимирате? Главата се поклаща и оплаква материализма на съвременната младеж. Плячкосването на магазини за електроника не е онова, за което е говорила главата. — А онези от миналото? Бъч Касиди, братята Джеймс, капитан Мунлайт, бандата на Кели. Те всички ограбваха — нали? — банки. — Кадър. По-късно през тази нощ камерата ще се върне на витрината на магазина. Телевизионните апарати ще липсват.
От въздуха камерата наблюдава входа на клуб „Хот Уекс“. Сега полицията е свършила с восъчните чучела и носи истинските човешки същества. Камерата се настанява върху арестуваните лица: висок албинос; човек в костюм от Армани, изглеждащ като черния огледален образ на Де Ниро; младо момиче на — какво? — четиринадесет, петнадесет? — един намръщен млад мъж на около двадесет. Не се съобщават имена; камерата не познава тези лица. Постепенно обаче излизат наяве фактите. Диджеят на клуба Севсункер Рам, известен като Пинкуала, и неговият собственик мистър Джон Маслама ще бъдат обвинени в участие в голямомащабна операция с наркотици — крек, хероин, хашиш, кокаин. Мъжете, арестувани с тях, един служител в близкия музикален магазин на Маслама „Попътни ветрове“, е регистрираният собственик на бус, в който е открито непосочено количество „твърди наркотици“, също така известен брой „горещи“ видеофилми. Името на младото момиче е Анахита Суфян; тя е малолетна и се казва, че пие много, и се намеква, че е правила секс с поне един от тримата арестувани мъже. Съобщава се още, че е известна с бягствата си от училище и връзките си с криминални типове: явно престъпник.
Един осветен журналист ще предложи на нацията тези пикантерии много часове след събитието, но новината вече подлудява из улиците: Пинкуала! — И „Уекс“: разбили са мястото — напълно! — Сега е война.
Обаче това се случва — както и много други неща — на места, които камерата не може да види.
Джебраил се движи като насън, защото след дни ходене из града, без да се храни или спи, с тромпета, наименуван Азраил, пъхнат на сигурно място в джоба на палтото му, той вече не отличава различията между будното и състоянието на сън; сега той разбира какво означава да си вездесъщ, защото преминава през няколко истории едновременно: има един Джебраил, който скърби за предаването му от Алилуя Коун, и един Джебраил, реещ се над смъртното ложе на един Пророк, и един Джебраил, тайно наблюдаващ напредъка на едно поклонение към морето, очаквайки момента, когато ще се разкрие, и един Джебраил, който чувства с всеки изминал ден все по-силно волята на врага, привличащ го все по-близо, водещ го към последната им прегръдка — изкусния, измамния враг, който беше приел лицето на неговия приятел, на Саладин, най-верния му приятел, за да приспи неговата бдителност. Има и един Джебраил, който крачи по лондонските улици, опитвайки се да разбере волята на Бог.
Дали ще бъде представител на гнева Божи?
Или на неговата любов?
Отмъщение ли е той, или прошка? Да остане ли фаталният тромпет в неговия джоб, или да го извади и надуе?
(Аз не му давам наставления. Аз също съм любопитен за неговите избори — за резултата от неговия мач по борба. Характер срещу съдба: една борба свободен стил. Две падания, две покорности или нокаут ще решат.)
Борейки се с многото си истории, той напредва.
Има мигове, когато го боли за нея, Алилуя, самото й име възхвала; но след това си спомня сатанинските строфи и я измества от мислите си. Рогът в неговия джоб настоява да бъде надут, но той се въздържа. Сега не му е времето. Търсейки следи — какво трябва да се направи? — той крачи по градските улици.
Някъде вижда един телевизионен апарат през вечерен прозорец. На екрана има женска глава, една известна „представяща се“ е интервюирана от един също толкова прочут сияещ ирландски водещ. — Какво би било най-лошото нещо, което може да си представите? — О, мисля, сигурна съм, би било, о, да: да бъда сама на Коледа. Тогава наистина трябва да се изправите срещу себе си, нали, ще трябва да погледнете в едно сурово огледало и да се запитате: това всичко ли е? — Джебраил сам, незнаещ датата, продължава да върви. В огледалото врагът се приближава със същата скорост като неговата, махайки и протягайки ръце.
Градът му изпраща съобщения. Ето тук е мястото, където холандският крал реши да живее, когато намина преди три века. В онези дни това беше извън града, село, разположено сред зелените английски поля. Но когато кралят дойде, за да издигне къща, лондонски площади изникнаха насред полята, червени тухлени сгради с холандски зъбери, издигащи се срещу небесата, така че придворните му да имат места, където да пребивават. Не всички имигранти са безсилни, шепнат все още стоящите постройки. Те налагат своите нужди на новата си земя, донасяйки собственото си сцепление в новонамерената земя, представяйки си я наново. Но внимавай, предупреждава градът. Несвързаността също трябва да има своя ден. Яздейки из парка, където беше избрал да живее — върху непокорната земя, която беше цивилизовал — Уилям III е хвърлен от коня си, пада тежко и чупи кралския си врат.
В някои дни се открива сред крачещи трупове, големи тълпи от мъртъвци, всички отказващи да признаят, че са си изпели песента, трупове, размирнически продължаващи да се държат като живи хора, които пазаруват, хващат рейсове, флиртуват, отиват си вкъщи да правят любов, пушат цигари. Но вие сте мъртви, крещи им той. Зомбита, връщайте се в гробовете си. Те не му обръщат внимание или го заплашват с юмруците си. Той замлъква и продължава да бърза.
Градът става неясен, аморфен. Става невъзможно да се опише светът. Поклонничество, пророк, враг се сливат, избледняват в мъгла, изплуват. Както прави тя: Али, ал-Лат. Тя е възторжената птица. Силно да бъде желана. Той си спомня сега: тя му каза, много отдавна, за поезията на Джъмпи. Той се опитва да
