мигрираха из пейзажа, търсейки пийване. „Любовта е вода“, беше написал някой върху варосаната част от тухлената стена на една фабрика за мотопеди. По пътя те срещаха други семейства, вървящи на юг с живота си, свит във вързопи на гърбовете на умиращи магарета, и те също се бяха насочили изпълнени с надежда, към водата.
— Но не проклетата солена вода — извика Мирза Саид на поклонниците от Титлипур. — И не за да видят как само се разделя на две! Те искат да останат живи, но вие, лудите, искате да умрете.
Лешояди се събираха край пътя и зяпаха минаващите поклонници.
Мирза Саид прекара първите седмици на поклонничеството до Арабско море в състояние на постоянна истерична възбуда. По-голямата част от ходенето се осъществяваше през утрините и късните следобеди и по това време Саид често изскачаше от комбито да умолява умиращата си жена.
— Ела на себе си, Мишу. Ти си болна жена. Ела поне да легнеш, позволи ми за малко да разтрия краката ти.
Но тя отказваше и майка й го прогонваше.
— Виж, Саид, ти си в толкова отрицателно настроение, че става потискащо. Върви да пиеш коли-молите си в своята кола с КИ и ни остави нас, ятрите309, на мира.
След първата седмица колата с климатична инсталация изгуби водача си. Шофьорът на Мирза Саид напусна и се присъедини към пешите поклонници; заминдарът беше принуден сам да мине зад волана. След това, когато загрижеността го завладяваше, трябваше да спира колата, да паркира и след това да тича лудо напред-назад между поклонниците, заплашвайки, умолявайки, предлагайки подкупи. Най-малко веднъж на ден кълнеше Айша в лицето за разрушаването на живота му, но всъщност не можеше да продължава с обидите, защото всеки път, когато я погледнеше, я пожелаваше толкова силно, че се чувстваше засрамен. Ракът беше започнал да пребоядисва кожата на Миша л в сиво и мисис Курейши също беше започнала да се оръфва по краищата; нейните светски чапали се бяха разпаднали и тя страдаше от ужасни мехури по краката, които приличаха на малки водни балони. Обаче когато Саид й предложи удобството на колата, тя продължаваше решително да отказва. Магията, която Айша беше настанила върху поклонниците, все още се държеше здраво. И в края на тези вилазки в сърцето на поклонничеството Мирза Саид, потящ се и замаян от горещината и нарастващото си отчаяние, осъзнаваше, че маршируващите са оставили колата му на известно разстояние назад и че той ще трябва да се заклати обратно сам, потънал в мрачно настроение. Един ден се върна при комбито, за да открие, че една черупка от кокосов орех, хвърлена от прозореца на минаващ автобус, е счупила слоестото му предно стъкло, което сега приличаше на паешка мрежа, пълна с диамантени мухи. Той трябваше да избие всички парченца и стъклените диаманти сякаш му се подиграваха, докато падаха на пътя и в колата, като че говореха за преходността и безполезността на земните притежания, но един мирски човек живее в света на нещата и Мирза Саид нямаше намерение да бъде толкова лесно сломен, колкото едно предно стъкло. През нощта той ходеше да ляга до жена си на една туристическа постелка под звездите на голямата магистрала. Когато й каза за произшествието, тя му предложи хладна утеха.
— Това е знак — каза тя. — Зарежи комбито и се присъедини най-накрая към нас.
— Да зарежа един „Мерцедес Бенц“? — изскимтя той в истински ужас.
— И какво? — отговори Мишал със своя сив изтощен глас. — Ти продължаваш да говориш за разруха. Какво тогава ще промени един мерцедес?
— Ти не разбираш — плачеше Саид. — Никой не ме разбира.
Джебраил сънуваше суша:
Земята покафеня под бездъждовните небеса. Трупове на автобуси и древни паметници гниеха в полетата до посевите. Мирза Саид видя през строшеното си предно стъкло началото на нещастието: дивите магарета се любеха уморено и след това падаха мъртви, все още съединени, на средата на пътя, дърветата стояха на оголени от ерозията на почвата корени, приличащи на огромни дървени лапи, ровещи в земята за вода, бедстващите фермери бяха задължени да работят за държавата като физически работници, копаейки резервоар край главната магистрала, един празен съд за дъжд, който нямаше да падне. Окаяни крайпътни животи: жена с вързоп вървеше към палатка от пръчки и дрипи, едно момиче бе осъдено всеки ден да лъска това гърне, този тиган в своята кръпка от мръсен прах.
Наистина ли такива животи имат толкова стойност, колкото нашите? — попита се Мирза Саид Ахтар. — Колкото моя? На Мишал? Колко малко са преживели, колко малко имат, с което да хранят душата.
Мъж в дхоти и с хлабав жълт пугри310 стоеше като птица на върха на един километричен камък, настанил се там с единия крак върху срещуположното коляно и една ръка под противоположния лакът, пушейки бири311. Когато Мирза Саид Ахтар мина край него, той се изплю, улучвайки заминдара право в лицето.
Поклонничеството напредваше бавно: три часа ходене сутрин и още три след горещината, ходене със стъпката на най-бавния поклонник, предмет на безкрайни забавяния бяха болестите на децата, преследването на властите, колело, откачило се от една от волските коли; изминаваха две мили на ден в най-добрия случай, оставаха им сто и петдесет мили до морето, пътуване от приблизително единадесет седмици. Първата смърт се случи на осемнадесетия ден. Хатиджа, нетактичната стара лейди, която половин век беше доволната и задоволяваща съпруга на сарпанч Мохамед Дин, видя архангел в един сън.
— Джебраил — прошепна тя, — ти ли си?
— Не — отговори призракът, — аз съм Азраил, онзи с противната работа. Извинявай за разочарованието.
На следващата сутрин тя продължи с поклонничеството, без да спомене на съпруга си за видението. След два часа те наближиха руините на една от моголските странноприемници край километричен стълб, които в отдавна минали времена бяха построени на промеждутъци от пет мили покрай главния път. Когато Хатиджа видя руината, тя не знаеше нищо за миналото й, за пътниците, ограбвани в техния сън, и така нататък, но разбра много добре нейното настояще.
— Трябва да вляза там вътре и да легна — каза тя на сарпанча, който възрази:
— А походът!
— Не се грижи за това — каза тя нежно. — Можеш да ги настигнеш по-късно.
Тя легна върху отломките на старата руина с глава на един гладък камък, който сарпанчът беше намерил за нея. Старият мъж заплака, но това изобщо не помогна и тя умря в същата минута. Той изтича обратно до похода и ядно се изправи срещу Айша.
— Изобщо не трябваше да те слушам — каза й той. — Сега ти уби жена ми.
Походът спря. Мирза Саид Ахтар, забелязвайки една възможност, настоя високо Хатиджа да бъде закарана до подходящо мюсюлманско гробище. Но Айша възрази.
— На нас ни е наредено от архангела да вървим направо към морето без връщания и заобикалки.
Мирза Саид се обърна към поклонниците:
— Тя е любимата съпруга на вашия сарпанч — извика той. — Ще я изхвърлите ли в дупка край пътя?
Когато селяните от Титлипур се съгласиха, че Хатиджа трябва веднага да бъде погребана, Саид не можа да повярва на ушите си. Той осъзна, че тяхната решителност е много по-голяма, отколкото беше подозирал: дори безутешният сарпанч се покори. Хатиджа беше погребана на едно безплодно поле, в ъгъла зад разрушената странноприемница от миналото.
На следващия ден обаче Мирза Саид забеляза, че сарпанчът се беше откъснал от поклонничеството и се шляеше печално на известно разстояние от останалите, душейки тропическите храсти. Саид скочи от мерцедеса и се втурна към Айша, за да направи следващата сцена.
— Чудовище! — изкрещя той. — Безсърдечно чудовище! Защо доведе старата жена тук, за да умре? — Тя не му обърна внимание, но когато се връщаше към комбито, сарпанчът се приближи и каза: — Ние бяхме бедни хора. Знаехме, че не можем да се надяваме някога да идем до Мека Шариф, докато тя ни склони. Тя ни склони и виж сега последствието от нейните дела.
Айша кахината поиска да говори със сарпанча, но не му каза нито една утешителна дума.
— Затвърди вярата си — скара му се тя. — Тази, която умира при голямото поклонничество, има осигурен дом в Рая. Жена ти сега седи сред ангелите и цветята; какво има да съжаляваш?
Тази вечер сарпанчът Мохамед Дин се доближи до Мирза Саид, който седеше до малък лагерен огън.
