показа водите на Замзам. Така Агар оцеля; но защо сега се събират поклонниците? За да празнуват нейното оцеляване? Не, не. Те празнуват честта, оказана на долината с посещението, досетили сте се, на Ибрахим. В името на този любящ съпруг се събират, прекланят и преди всичко харчат.
Днес Джахилия целият е благоухание. Ароматите на Арабия, на Arabia Odorifera, висят във въздуха: балсам, кайсия, канела, тамян, миро. Поклонниците пият виното на финиковата палма и обикалят големия панаир за празника на Ибрахим. И между тях се движи един, чието покрито с дълбоки бръчки чело го отличава от веселата тълпа: висок мъж със свободна бяла одежда, той би надвишавал с цяла глава Махунд. Неговата брада е подстригана късо и следва скосеното му с изпъкнали скули лице, вървежът му съдържа веселия ритъм, смъртоносната елегантност на властта. Как се нарича? — Видението накрая дава името му; то също е променено от съня. Ето го тук, Карим Абу Симбел, Големецът на Джахилия, съпруг на яростната, красива Хинд. Председател на ръководния съвет на града, неизмеримо богат, собственик на доходните храмове край градските врати, богат на камили, властник над кервани, женен за най-голямата красавица в страната: какво можеше да разклати сигурността на подобен човек? Но въпреки това за Абу Симбел също наближаваше криза. Едно име го гложди и можете да предположите кое е то: Махунд, Махунд, Махунд.
О, разкош на панаирните площи на Джахилия! Тук, в обширните благоухаещи шатри, има огромни количества подправки, листа от сена, благоуханни дървета; тук могат да бъдат открити продавачите на парфюми, съревновавайки се за носовете на поклонниците и за техните портфейли също. Абу Симбел си пробива път през тълпите. Търговци, евреи, монофизити87, набатейци, купуват и продават парчета сребро и злато, претегляйки ги и хапейки монети със зъби на познавачи. Тук има ленено платно от Египет и коприна от Китай; от Басра оръжия и зърно. Има игра на комар, пиене и танци. Тук има роби за продан, нубийски, анадолски, етиопски. Четирите крила на Акулите контролират отделните зони от панаира, благоуханията и подправките в алените шатри, докато в черните шатри са дрехите и кожите. Среброкосото крило отговаря за скъпоценните метали и мечовете. Забавленията: зарове, кючеци, палмово вино, хашиш и опиум са изключително право на четвъртата четвърт от племето, собствениците на петнисти камили, които също така въртят и търговията с роби. Абу Симбел поглежда в шатрата за танци. Поклонниците седят, стискайки кесии с пари в лявата си ръка, и от време на време една монета се премества от кесията в дланта на дясната ръка. Танцьорките се поклащат и потят, а очите им никога не изпускат върховете на пръстите на поклонниците; когато прехвърлянето на монети престане, танцът също свършва. Големецът прави гримаса и оставя края на платнището да падне.
Джахилия беше построен в поредица от груби кръгове, къщите му се разпростираха навън от Къщата на Черния камък приблизително по реда на богатство и сан. Дворецът на Абу Симбел е в първия кръг, най- вътрешния пръстен; той се спуска надолу по една от лъкатушните, ветровити, разположени като лъчи градски улици, покрай множеството градски пророци, които в замяна на поклоннически пари чуруликат, гукат, свиркат, обладани различно от джинове на птици, зверове, змии. Магьосница, която за момент пропуска да погледне нагоре, прикляка на пътя му: „Искаш ли да плениш сърцето на момиченце, скъпи? Искаш ли някой враг под петата си? Изпитай ме, опитай моите малки възли!“ И вдига, поклаща възлесто въже, клопка на човешки животи, но сега, виждайки на кого говори, оставя разочарованата си ръка да падне, промърморва и прокрадвайки се, изчезва, сякаш превърнала се в пясък.
Навсякъде шум и лакти. Поети стоят върху сандъци и декламират, докато поклонниците хвърлят монети в краката им. Неколцина бардове рецитират раджас куплети, чиято четирисричкова метрика е внушена според легендата от вървежа на камилата; други произнасят касида, поеми за своенравни любовници, за пустинни приключения, за лов на онагра. След около ден ще дойде времето на годишното поетическо състезание, след което седемте най-добри стихотворения ще бъдат заковани на стените на Къщата на Черния камък. Поетите влизат във форма за големия си ден; Абу Симбел се смее на менестрели, пеещи злобни сатири, язвителни оди, поръчани от един шеф срещу друг, от едно племе срещу неговия съсед. И кимва с признание, когато един от поетите влиза в крачка с него, един проницателен слаб младеж с бесни пръсти. Този млад памфлетист вече притежава най-плашещия език в цяла Джахилия, но към Абу Симбел е почти почтителен.
— Защо си толкова загрижен, големецо? Отпусни се, забавлявай се.
Абу Симбел се хили с кривата си усмивка.
— Такава известност — размишлява той. — Такава слава, преди още да са ти паднали млечните зъби. Внимавай или ние ще трябва да ти ги изтръгнем.
Той дразни, говорейки лековато, но дори тази лековатост е преплетена със заплаха, заради размера на неговата власт. Момчето не е смутено. Оставайки в крачка с Абу Симбел, то отговаря:
— За всеки, който извадиш, ще израсне един по-силен, който ще хапе по-дълбоко, пускайки по-горещи струи кръв.
Големецът бегло кимва.
— Ти харесваш вкуса на кръвта — казва той. Момчето вдига рамене.
— Работа на поет — отговаря то. — Да назове неназовимото, да посочва измамите, да взима страна, да започва спорове, да формира света и да му попречи да заспи.
И ако реки от кръв потекат от порязванията, които стиховете му причиняват, тогава те ще го хранят. Той е сатирикът88 Баал.
Минава покрита носилка със спуснати завеси; някоя изтънчена градска госпожа е излязла да види панаира, носена на рамо от анадолски роби. Абу Симбел хваща младия Баал за лакътя под предлог да го дръпне извън пътя; промърморва:
— Надявах се да те намеря, ако искаш да поговорим. Баал се възхищава от уменията на големеца. Търсейки някой, той е способен да накара плячката си да мисли, че е ловувала ловеца. Хватката на Абу Симбел се стяга: за лакътя той го насочва към светая светих в центъра на града.
— Имам една поръчка за теб — казва Големецът. — Литературен въпрос. Аз си знам възможностите; умението за римувана злоба, изкуството на метрическото злословие са доста над тях. Нали разбираш.
Но Баал, гордият, безочлив тип, настръхва, държи на достойнството си.
— Не е редно артистът да се превърне в слуга на държавата. Гласът на Симбел става по-тих, придобива по-копринени интонации.
— А, да. Докато да се поставиш в услуга на убийци е напълно достойно нещо.
Култ към мъртвите бунтуваше в Джахилия. Когато човек умре, платени оплаквачи се бият сами, дерат гърдите си, скубят коси. Камила с прерязани сухожилия се оставя на гроба да умре. И ако човекът е бил убит, неговият най-близък роднина дава аскетични обети и преследва убиеца, докато кръвта не е отмъстена с кръв; след което е обичайно да се напише празнична поема, но малцина отмъстители са надарени в римите. Мнозина поети си изкарват прехраната, пишейки песни за убийства, и съществува всеобщо съгласие, че най-добрият от тези възхваляващи кръвта версификатори е ранозрелият полемист Баал. Чиято професионална гордост сега го предпазва да се обиди от леката подигравка на големеца.
— Това е културен въпрос — отговаря той. Абу Симбел става още по-мазен.
— Може и така да е — прошепва той пред портите на Къщата на Черния камък, — но, Баал, признай, нямам ли съвсем малко право над теб? И двамата, или поне така си мислех, служим на една и съща господарка.
Сега кръвта се отдръпва от бузите на Баал; увереността му се пропуква, пада от него като черупка. Големецът, привидно разсеян за промяната, повлича сатирика напред в къщата.
В Джахилия казват, че тази долина е пъпът на света; че планетата, когато е била правена, започнала да се върти около тази точка. Адам дошъл тук и видял чудо: четири смарагдови колони, носещи високо гигантски блестящ рубин, а под този навес един огромен бял камък, греещ със собствена светлина, подобна на видение на собствената му душа. Той изградил дебели стени около видението, за да го свърже завинаги със земята. Това беше първата Къща. Тя е била престроявана много пъти — веднъж от Ибрахим, след оцеляването на Агар и Исмаил с ангелска помощ — и постепенно безбройните докосвания на поклонниците до белия камък през вековете потъмнили цвета му до черен. Тогава започва времето на идолите; по времето на Махунд триста и шестдесет каменни богове се тълпяха край камъка на Бог.
Какво ли би си помислил старият Адам? Сега тук са неговите собствени синове: колосът на Хубал89, изпратен от амаликитяните90 от Хит, стои добре над съкровищницата, Хубал овчаря, наливащият се полумесец; също и гледащият кръвнишки опасен Каин. Той е чезнещата луна, ковач и музикант, който също има своите
