Но след като си е отпочинал, той навлиза в друг вид сън, един вид не-сън, състоянието, което той нарича своето слушане, и усеща натрапваща се болка в корема, сякаш нещо се опитва да бъде родено, сега Джебраил, който кръжи-отгоре-гледа-надолу, усеща едно объркване, кой съм аз, в тези мигове започва да изглежда така, сякаш архангелът всъщност е вътре в Пророка, аз съм болката в корема, аз съм ангелът, изтласкван от пъпа на спящия, аз се появявам, Джебраил Фаришта, докато другото ми аз, Махунд, лежи слушайки, в транс, аз съм свързан с него, пъп о пъп, с блестящо въженце от светлина, в невъзможност да се каже кой от нас двамата сънува другия. Ние се движим и в двете посоки по протежение на пъпната връв.
Днес, едновременно с непреодолимата сила на Махунд, Джебраил чувства неговото отчаяние: неговите съмнения. Също така, че е в голяма нужда, но Джебраил все още не знае репликите си… той слуша слушащия-който-е-също-така-питащ. Махунд пита: Бяха им показани чудеса, но не повярваха. Видяха те да идваш при мен пред самия град и да отваряш гръдта ми, видяха да миеш сърцето ми във водите на Замзам и да го връщаш вътре в тялото ми. Много от тях видяха това, но все още обожествяват камъни. И когато дойде през нощта и полетяхме за Ерусалим и аз се носех над свещения град, не се ли върнах и не го ли описах точно както беше, вярно до последната подробност? Така че не може да има съмнения в чудото, а те все още ходят при Лат. Не направих ли вече всичко, на което съм способен, за да ги улесня? Когато ме отнесе горе до самия Трон и Аллах положи на плещите на вярващите голямото бреме от четиридесет молитви дневно. На връщане срещнах Мойсей и той каза, че бремето е твърде тежко, върни се и моли за по-малко. Четири пъти се връщах, четири пъти Мойсей казваше
Джебраил остава безмълвен, празен откъм отговори, за Бога, бхай, не питай мен. Страданието на Махунд е ужасно. Той пита: възможно ли е те да са ангели? Лат, Манат, Уза… мога ли да ги наричам ангелски? Джебраил, имаш ли сестри? Това Божии дъщери ли са? И той се самобичува, о, моята суета, аз съм един високомерен човек, това слабост ли е, просто мечти за власт? Трябва ли да предам себе си за място в съвета? Чувствителност и мъдрост ли е това, или неискреност и себелюбие? Дори не знам дали големецът е искрен. Той знае ли? Вероятно дори той не знае. Аз съм слаб, а той е силен, предложението му дава много начини да ме съсипе. Но аз също имам много да спечеля. Душите на града, света, те сигурно си струват три ангела? Толкова ли е непреклонен Аллах, че няма да приеме още три, за да спаси човешката раса? — Нищо не зная. Трябва ли Бог да бъде смирен, величествен или прост, отстъпчив или не? Каква идея е той? Каква съм аз?
Полузаспал или полубуден, Джебраил Фаришта често е изпълнен с негодувание от не-появата в преследващите го видения на Този, който се предполага да има отговорите, Той никога не се появява, онзи, който се държеше настрана, докато умирах, когато се нуждаех, нуждаех от него. Онзи, за когото е всичко, Аллах Ишвар-Бог. Отсъстващ както винаги, докато ние пишем и страдаме в негово име.
Върховното същество се държи настрана; каквото се повтаря, е тази сцена, Пророкът в транс, изтласкването, връвчицата от светлина и след това Джебраил в двойната си роля е едновременно отгоре- гледайки-надолу и отдолу-втренчен нагоре. И двамата са уплашени до смърт от трансценденталността на това. Джебраил се чувства парализиран от присъствието на Пророка, от неговото величие, мисли, не мога да издам и звук, ще изглеждам като проклет глупак. Съветът на Хамза: никога не показвай страха си: архангелите се нуждаят от подобен съвет точно колкото водоносците. Един архангел трябва да изглежда спокоен, какво би си помислил Пророкът, ако Издигнатите от Бога започнат да ломотят от сценична треска?
Случва се: откровение! По следния начин: Махунд все още в своя не-сън се вкочанява, вените на врата му изпъкват, сграбчва средата на тялото си. Не, не, нищо подобно на епилептичен пристъп, не може да се обясни толкова лесно; кой епилептичен пристъп някога е предизвиквал превръщането на деня в нощ, облаци да се струпват отгоре, въздухът да се сгъстява като супа, докато един ангел виси, уплашен до смърт, в небето над страдалеца, държан като хвърчило на златна нишка? Отново натрапчивата болка, болката и сега чудото започва в неговия моя нашия корем, той напряга сили върху нещо с всичката си мощ, насилвайки нещо и Джебраил започва да чувства тази сила, тази мощ, ето я на собствената ми челюст, движейки я, стигайки до гласните ми струни и гласът идва.
Не е моят глас, никога не съм знаел такива думи не съм добър оратор, никога не съм имал желание да стана, но това не е моят глас това е Глас.
Очите на Махунд се отварят широко, той вижда някакво видение, втренчва се, о, точно така, спомня си Джебраил, в мен. Той вижда мен. Моите движещи се устни, движени от какво, кого? Не зная, не мога да кажа. Въпреки това ето ги, излизащи от устата ми, нагоре по гърлото, покрай зъбите: Словата.
Да бъдеш Божи пощальон не е удоволствие, яр.
Но-но-но: Бог не е на тази снимка.
Бог знае чий пощальон съм бил.
Те чакат Махунд край кладенеца в Джахилия. Халид Водоносецът, както обикновено най-нетърпелив, тича до градската врата, за да погледне. Хамза, свикнал сам да си прави компания като всички стари войници, кляка в пръстта и си играе с камъчета. Няма усещане за спешност; понякога го няма с дни, дори седмици. И днес градът беше почти пуст; всички бяха отишли при големите шатри на панаира, за да чуят как се състезават поетите. В тишината се чува само шумът от камъчетата на Хамза и гукането на двойка скални гълъби, гости от връх Коня. В този миг чуват тичащите крака. Халид пристига без дъх, изглеждайки нещастен. Вестителят се върнал, но не идва към Замзам. Сега всички са прави, объркани от това отклонение в установената практика. Тези, които бяха чакали с палмови листа и клонки, питат Хамза: Значи няма да има Вест? Но Халид, все още с пресекващ дъх, поклаща глава. „Мисля, че ще има. Изглежда така, както когато Словото е казано. Но той не говори с мен и вместо това тръгна към панаира.“
Хамза поема командването, изпреварвайки разискването, и повежда. Учениците — около двадесет са се събрали — го следват към охолството на града с изражения на набожно отвращение. Само Хамза сякаш очаква с нетърпение панаира.
Пред шатрите на собствениците на пъстри камили намират Махунд, стоящ със затворени очи, събиращ решителност за задачата. Те задават тревожни въпроси; той не отговаря. След няколко мига влиза в поетическата шатра.
Вътре в шатрата публиката реагира на идването на непопулярния Пророк и окаяните му последователи с подигравки. Но когато Махунд продължава решително напред, със здраво затворени очи, дюдюкането и освиркването заглъхват и настъпва тишина. Махунд и за миг не отваря очи, но стъпките му са сигурни и той стига до сцената без препъвания или сблъсъци. Изкачва малкото стълби до осветеното място, очите му все още са затворени. Събраните лирически поети, съчинители на хвалебствия за убийства, майстори на разкази в стихове и сатирици — разбира се, Баал е тук — зяпат развеселени, но също така и с малко безпокойство сомнамбулния Махунд. В тълпата неговите ученици се бутат за място. Писарите се борят да се доближат до него, за да запишат каквото и да каже.
Големецът Абу Симбел почива облегнат на дълги издути възглавници върху копринен килим, разположен до сцената. До него, блестяща в египетски шал, неговата жена Хинд, този прочут гръцки профил с черна коса, дълга колкото тялото й. Абу Симбел се изправя и извиква на Махунд „Добре дошъл“. Той целият е
