… Джебраил се носи над града, наблюдавайки битката. Тя бързо свършва, щом Хамза се появява на сцената. Двама маскирани нападатели избягват, двама лежат мъртви. Билял, Халид и Салман са порязани, но не твърде тежко. По-сериозни от техните рани са новините зад лъвските маски на мъртвите.
— Братята на Хинд — разпознава ги Хамза. — Сега за нас нещата свършват.
Убийци на мантихори, водни терористи, последователите на Махунд седят и плачат в сянката на градската стена.
Колкото до него, Пророк Вестител Бизнесмен: сега очите му са отворени. Той обхожда вътрешния двор на къщата си, къщата на жена му, и не иска да влезе. Тя е почти на седемдесет и се чувства през тези дни повече като майка, отколкото като жена. Тя, богатата жена, която го назначи да ръководи керваните й преди много време. Неговите управленски умения бяха първото, което й хареса у него. И след време те бяха влюбени. Не е лесно да бъдеш бляскава преуспяваща жена в град, където боговете са жени, но жените са само стока. Мъжете или се страхуваха от нея, или я мислеха за толкова силна, че не се нуждае от тяхното внимание. Той не се страхуваше и й даде усещането за вярност, от което тя се нуждаеше. Докато той, сиракът, откри много жени в една: майка сестра любовница сибила приятел. Когато се мислеше за луд, тя беше тази, която повярва в неговите видения.
— Това е архангелът — каза му тя, — не някаква обърканост в главата ти. Това е Джебраил и ти си Вестителят на Бог.
Сега не може, не иска да я види. Тя го наблюдава през прозорец с каменна решетка. Той не може да спре да ходи, обикаля двора в случайна последователност на несъзнателни геометрични фигури, крачките му образуват серии от елипси, трапеци, ромбоиди, овали, кръгове. Докато тя си спомня как се връщаше от керванските пътища, пълен с истории, чути в крайпътни оазиси. Пророк на име Иса, роден от една жена на име Мириам99, роден не от човек под палмово дърво в пустинята. Истории, които караха очите му да блестят и след това да се отнася надалече. Тя си спомня неговата възбудимост: страстта, с която спореше, ако е нужно цяла нощ, че старите номадски времена са били по- добри от този град на златото, където хората изоставяха своите новородени дъщери в пустошта. В старите племена дори за най-бедното сираче щяха да се грижат. Бог е в пустинята, казваше той, не тук в това абортирано място. А тя отговаряше, никой не спори, любов моя, късно е, а утре ни очакват сметките.
Тя има дълги уши; вече е чула какво каза за Лат, Уза, Манат. Какво от това? В миналото искаше да защити женските бебета на Джахилия; защо да не вземе и дъщерите на Аллах под своите крила? Но след като сама си задава този въпрос, поклаща глава и тежко се обляга на хладната стена до зарешетения й с камък прозорец. Докато долу под нея съпругът й ходи в петоъгълници, успоредници, шествърхи звезди и след това в абстрактни и нарастващо лабиринтоподобни фигури, за които няма имена, сякаш неспособен да открие една проста черта.
След няколко мига пак поглежда към двора, но него вече го няма.
Пророкът се събужда между копринени завивки с глава, пръскаща се от болка, в стая, която никога не е виждал. Отвъд прозореца слънцето е близо до жестокия си зенит и срещу неговата белота се откроява висока фигура в наметало с черна качулка, пееща нежно със силен нисък глас. Песента е една от тези, които жените на Джахилия пеят в хор, когато възпламеняват мъжете за война.
Той разпознава гласа на Хинд, сяда и открива, че е гол под кремава завивка. Обръща се към нея:
— Нападнат ли бях?
Хинд се извръща към него, усмихвайки се със своята Хиндова усмивка.
— Нападнат? — подиграва му се тя и плясва с ръце за закуска. Любимци влизат, носят, поднасят, изнасят, припкат. Помагат на Махунд да облече копринена одежда в черно и златно; Хинд предвзето отвръща очи.
— Главата ми — пита той отново. — Ударен ли бях?
Тя стои до прозореца със сведена глава, играейки скромна прислужница.
— 0, Вестителю, Вестителю — подиграва го тя. — Какъв негалантен Вестител е той. Не би ли могъл да дойдеш в стаята ми съзнателно, по собствена воля? Не, естествено че не, аз те отблъсквам, сигурна съм.
Той не иска да играе играта й.
— Затворник ли съм? — пита той и тя отново му се смее.
— Не бъди глупак. — И след това, вдигайки рамене, се омилостивява:
— Разхождах се из градските улици миналата нощ, маскирана, за да видя празненството, и в какво да се спъна, ако не в твоето тяло без съзнание? Като пияница в канавката, Махунд. Пратих слугите си за носилка и те доведох у дома. Кажи благодаря.
— Благодаря.
— Не мисля, че са ни разпознали — казва тя. — Или ти може би щеше да си мъртъв. Знаеш какъв беше градът миналата нощ. Хората прекаляват. Моите собствени братя още не са се прибрали.
Сега започва да си спомня дивата си тревожна разходка из корумпирания град, зяпайки душите, които се предполагаше, че е спасил, гледайки изображенията на симургхи100, дяволските маски, бегемотите и хипогрифите. Умората от този дълъг ден, в който слезе от връх Коня, стигна пеш до града, понесе усилието в поетическата шатра — и след това яростта на учениците, съмнението — всичко това го беше съкрушило.
— Изгубих съзнание — спомня си той.
Тя идва и сяда близо до него на леглото, протяга пръст, намира отвор в неговата одежда, погалва гърдите му.
— Изгубил съзнание — промълвя тя. — Това е слабост, Махунд. Слаб ли започваш да ставаш?
Тя поставя галещия го пръст на устните му, преди да успее да отговори.
— Не казвай нищо, Махунд. Аз съм жената на Големеца и никой от нас не е твой приятел. Но моят съпруг е слаб човек. В Джахилия си мислят, че е хитър, но аз знам по-добре. Той знае, че имам любовници, но не прави нищо срещу това, защото храмовете са под грижите на семейството ми. На Лат, на Уза, на Манат. Храмовете — да ги наричам ли джамии? — на новите ти ангели. — Тя му предлага резени диня от чиния, опитва се да го храни със своите пръсти. Той не иска да й позволи да пъхне плода в устата му, взима късовете със собствената си ръка, яде. Тя продължава. — Последният ми любовник беше момчето Баал. — Тя вижда гнева на лицето му. — Да — казва тя доволно, — чух, че ти е влязъл под кожата. Но той няма значение. Нито той, нито Абу Симбел са ти равни. Но аз съм.
— Трябва да вървя — казва той.
— Съвсем скоро — отговаря тя, връщайки се при прозореца. На границата на града събират палатките, дългите камилски влакове се подготвят да потеглят, конвои от талиги вече се отдалечават през пустинята,
