изисканост. „Добре дошъл, Махунд, виждащия, кахин“. Това е обществен израз на уважение и впечатлява събраната тълпа. Учениците на пророка повече не са отблъсквани встрани, а им е позволено да минат. Смутени, отчасти с удоволствие, те идват напред. Махунд говори със затворени очи.
— Това е събрание на много поети — казва той ясно — и аз не мога да твърдя, че съм един от тях. Но аз съм Вестителят и нося стихове от по-Великия от всички събрани тук.
Публиката губи търпение. Религията е за храма; джахилийците и поклонниците са тук за забавление. Накарайте този тип да млъкне! Изхвърлете го! Но Абу Симбел отново заговаря.
— Ако твоят Бог наистина е говорил с теб — казва той, — тогава целият свят трябва да го чуе.
И мигновено тишината в голямата шатра се възцарява.
— Звездата!96 — надава вик Махунд и писарите започват да пишат.
— В името на Аллах, милостивия и милосърдния! В името на Плеядата, когато залязва: вашият другар нито е в грешка, нито се отклонява. Нито говори по свое собствено желание. Откровение е, което е било открито: един могъщ на власт го е научил. Той стоеше на най-високия хоризонт: господарят на силата. След това се приближи, по-близо от две стрели дължина, и откри на слугата си това, което е открито. Сърцето на слугата беше вярно, когато видя, каквото видя. Тогава вие осмелявате ли се да оспорвате това, което беше видяно? Видях го също така до лотосовото дърво в най-далечния край, където лежи Градината на упованието. Когато това дърво беше покрито от своето покритие, очите ми не се отвърнаха, нито погледът ми се отклони; и видях някои от най-великите знаци на Повелителя.
На това място без никаква следа от колебание или съмнение той рецитира още два стиха.
— Мислил ли си за Лат и Уза и Манат, третата, другата? — След първия стих Хинд се изправя; големецът на Джахилия вече е прав, много изпънат. И Махунд с неми очи рецитира: — Те са издигнатите птици и тяхното застъпничество наистина е желано.
След като шумът — крясъци, одобрение, позор, викове на преклонение пред богинята Ал-Лат — се разраства и избухва в шатрата, учуденото вече събрание съзира двойно по-сензационното представление на големеца Абу Симбел, поставящ палци върху месестите части на ушите си, разпервайки пръстите на ръцете се като ветрило и произнасяйки с висок глас формулата: „Аллаху Акбар.“ След което пада на колене и притиска едно предумишлено чело към пода. Неговата жена Хинд веднага следва примера му.
Водоносецът Халид е останал до заметнатия вход на палатката по време на тези събития. Сега се втренчва в ужас, докато всички събрани там, тълпата в палатката и ненамерилите място мъже и жени отвън, започва да коленичи, редица след редица, вълната, започнала от Хинд и големеца, се разлива навън, сякаш те бяха камъчетата, хвърлени в езеро; докато цялото събрание както извън палатката, така и вътре, коленичи с дъното нагоре пред Пророка със затворени очи, който е признал божествата пазители на града. Сам Вестителят остава прав, сякаш няма охота да се присъедини към събраните в тяхното преклонение. Избухвайки в сълзи, водоносецът Халид избягва в празното сърце на пясъчния град. Капещите сълзи, докато тича, прогарят дупки в земята, сякаш съдържат някаква силно разяждаща киселина.
Махунд остава неподвижен. Никаква следа от влага не може да бъде открита по миглите на затворените му очи.
През тази нощ на опустошителен триумф на бизнесмена в палатката на невярващите се случват определени убийства, заради които първата дама на Джахилия ще чака години, за да си отмъсти ужасяващо.
Чичото на Пророка Хамза си отива сам към дома, с наведена и сива глава в здрача на меланхоличната победа, когато чува рев и поглежда нагоре, за да види един гигантски ален лъв, заел стойка, за да скочи върху него от високите стени на града. Той знае този звяр, това предание. Дъгоцветието на алената му кожа се смесва с блещукащата сияйност на пустинните пясъци. През ноздрите си издишва ужаса на самотните места по земята. Той плюе смърт и когато армии се осмеляват да навлязат в пустинята, ги поглъща изцяло. През последната синя светлина на вечерта Хамза изкрещява на звяра, подготвяйки се, както е невъоръжен, да посрещне смъртта си.
— Скачай, копеле, мантихоро97! Удушвал съм големи котки с голите си ръце, когато ми беше времето. Когато бях по-млад. Когато бях млад.
Чува смях зад себе си и далечен смях отеква, или така му се струва, от високите стени на града. Той се оглежда около себе си; мантихората е изчезнала от крепостните стени. Той е заобиколен от група джахилийци в разкошни дрехи, връщащи се от панаира, кикотещи се.
— Сега, когато тези мистици се възползваха от нашата Лат, виждат нови богове зад всеки ъгъл, не е ли така? — Разбирайки, че нощта ще бъде пълна с ужаси, се връща вкъщи и поисква бойния си меч. — Повече от всичко на света — мърмори той на тънкия като хартия слуга, който му е служил във война и мир повече от четиридесет и четири години — мразя да признавам, че враговете ми имат право. Проклето знамение, по-добре да убия копелетата, винаги съм си го мислил. Възможно най-доброто разрешение. — Мечът беше останал прибран в кожената си ножница от деня на приемането на вярата от племенника му, но тази нощ — доверява той на слугата — Лъвът е на свобода. Мирът трябва да почака.
Това е последната нощ от празненството на Ибрахим. Джахилия е маскарад и лудост. Омазнените охранени тела на борците са приключили своите писания и седем поеми са заковани на стените на Къщата на Черната скала. Сега пеещи курви заемат местата на поетите, и танцуващи курви, също с намазнени тела, са на работа; нощната борба се измества от дневната й разновидност. Куртизанките танцуват и пеят със златни клюнести птичи маски и златото се отразява в блесналите очи на клиентите им. Злато, навсякъде злато, в дланите на печелещите джахилийци, в пламтящите пясъчни мангали, в горящите стени на нощния град. Хамза крачи печално из улиците от злато покрай поклонници, лежащи в безсъзнание, докато джебчии изкарват прехраната си. Той чува замъглените от вино пиршества от всяка проблясваща в златно врата и усеща, че песните, подобният на вой смях и дрънкането на монети го нараняват като смъртни обиди. Но не намира каквото търси, не и тук, така че се измества от осветения златен гуляй и започва да дебне из сенките, преследвайки призрака на лъва.
И намира след часове търсене това, което знаеше, че ще чака в един тъмен ъгъл на външните стени на града, нещото на неговото видение, червената мантихора с тройния ред зъби. Мантихората има сини очи и мъжко лице и гласът му е наполовина тромпет и наполовина флейта. Бърз е като вятъра, ноктите му са като тирбушони и опашката му хвърля отровни бодили. Той обича да се храни с човешко месо… започва бой. Ножове свистят в тишината, от време на време сблъсък на метал в метал. Хамза разпознава нападнатите мъже: Халид, Салман, Билял. Сега той самият е лъв, Хамза измъква меча си, разкъсва тишината с рев, тича напред толкова бързо, колкото шестдесетгодишни крака могат. Нападателите на приятелите му са неразпознаваеми под своите маски.
Беше нощ на маските. Крачейки по покварените улици на Джахилия, със сърце, пълно с жлъч, той видя мъже и жени в облика на орли, чакали, коне, грифони, саламандри, африкански глигани, птици рух; появявайки се от тъмнината на сокаците дойдоха двуглави амфисбайни98 и крилати бикове, известни като асирийски сфинксове. Джинове, хурии, демони населяват града в тази нощ на небивалици и сладострастие. Но едва сега на това тъмно място той вижда червените маски, които беше търсил. Мъжолъвските маски: той се втурва към съдбата си.
В хватката на саморазрушителната мъка тримата ученици започнаха да пият и благодарение на тяхното непознаване на алкохола скоро бяха не само опиянени, а мъртво пияни. Стояха на малък площад и започнаха да обиждат минувачите, а след известно време водоносецът Халид размаха своя мех за вода, хвалейки се. Той може да разруши града, той носи най-силното оръжие. Вода: тя ще пречисти Джахилия развратната, ще я отмие, така че ще може да бъде сложено ново начало с очистения бял пясък. Тогава мъжете-лъвове започнаха да ги преследват и след дълга гонитба те бяха притиснати в ъгъла, пиянството се отцеждаше от тях за сметка на страха им, те се бяха втренчили в червените маски на смъртта, когато Хамза пристигна точно навреме.
