карнавалът свърши. Тя отново се обръща към него. — Аз съм ти равна — повтаря тя, — и също така твоя противоположност. Не искам да ставаш слаб. Не трябваше да правиш това, което направи.
— Но ти ще спечелиш — отговаря Махунд с горчивина. — Вече няма заплаха за храмовите ви доходи.
— Ти не разбираш същността — казва тя меко, идвайки близо до него, доближавайки лицето си съвсем плътно до неговото. — Ако ти си за Аллах, аз съм за ал-Лат. И тя не вярва на твоя Бог, когато той я признава. Нейното противопоставяне на него е непреклонно, неотменимо, всеобхватно. Войната между нас не може да завърши с примирие. И какво примирие! Твоят е един покровителствен, снизходителен повелител. Ал-Лат няма ни най-малкото желание да бъде негова дъщеря. Тя му е равна, както аз съм ти равна. Попитай Баал: той я познава. Както познава мен.
— Значи Големецът ще наруши обещанието си? — казва Махунд.
— Кой знае? — присмива се Хинд. — Самият той не знае. Трябва да прецени преимуществата. Слаб, както ти казах. Но ти знаеш, че аз казвам истината. Между Аллах и Трите не може да има мир. Не го искам. Искам битката. До смърт; това е идеята, която аз съм. Каква си ти?
— Ти си пясък, а аз съм вода — казва Махунд. — Водата отмива пясъка.
— А пустинята попива водата — отговаря му Хинд. — Огледай се около себе си.
Скоро след неговото тръгване ранените мъже пристигат в двореца на Големеца, събрали смелост да съобщят на Хинд, че старият Хамза е убил братята й. Но по това време Вестителят никъде не може да бъде открит; насочил се е отново бавно към връх Коня.
Когато Джебраил е уморен, иска да убие майка си заради проклетия тъп прякор, който му е дала — ангел, каква дума, той се моли какво? на кого? да бъде пощаден градът мечта от ронещи се пясъчни дворци и лъвове с три реда зъби, да няма повече промиване на сърцата на пророци или указания да рецитира, или обещания за рай, нека имат край откровенията, finito, кхатам-шод101. Това, за което копнее, е: черен сън без сънища. Шибаните сънища причиняват всички неприятности на човешката раса, филмите също, ако бях Бог, веднага щях да изрежа въображението от хората и тогава може би бедни копелета като мен можеха да имат една спокойна нощ. Борейки се срещу съня, той насилва очите си да стоят отворени, без да примигва, докато визуалният пурпур изчезва от ретините и го ослепява, но той е само човек, най-накрая пада в дупката на заека и ето го отново в Страната на чудесата, горе на планината и бизнесменът се събужда, и още веднъж неговото искане, неговата нужда този път започва да движи не само челюстите и гласа ми, а цялото ми тяло, той ме смалява до собствените си размери и ме придърпва вътре в себе си, неговото гравитационно поле е невероятно, също толкова силно, колкото това на някоя шибана мегазвезда… и тогава Джебраил и Пророка се борят102, и двамата голи, претъркулвай-ки се отново и отново в пещерата върху финия бял пясък, който се издига около тях подобно на було. Сякаш ме учи, изследва ме, сякаш аз съм подложен на изпитание.
В пещерата, петстотин фута под върха на планината Кон, Махунд бори архангела, мятайки го насам- натам, и нека ви кажа, той влиза навсякъде, езикът му в моето ухо, юмрукът му около топките ми, никога не е имало човек с такава ярост в себе си, той трябва трябва да знае, той трябва да ЗНАЕ и аз няма какво да му кажа, той е в два пъти по-добра физическа форма от мен и най-малко четири пъти по-умен, можехме и двамата да се научим един друг на много неща, просто слушайки, но както лесно може да се види, той е дори и по-добър слушател от мен; така че ние се търкаляме, ритаме, дращим, той е доста понарязан, но естествено моята кожа остава гладка като на бебе, не можеш да запратиш ангел в трънлив храст, не можеш да го одереш в скала. Те имат и публика, тук са джинове и ифрити и всякакви видове призраци, седейки на скалите, за да гледат борбата, а в небето има три крилати създания, прилични на чапли или лебеди, или просто на жени в зависимост от номерата на светлината…
Махунд прекратява. Той се отказва от борбата.
След като се бяха борили часове или дори седмици, Махунд беше прикован под ангела, това, което искаше, беше неговата воля да ме изпълни и да ми даде силата да го задържа притиснат, защото архангели не могат да губят подобни битки, не би било справедливо, само дяволите са тези, които ядат бой при подобни обстоятелства, така че в мига, когато се качих отгоре, той започна да плаче от радост и след това направи стария си номер, насилвайки устата ми да се отвори и да създаде гласа, Гласът отново се излива от мен, накара го да се излее навсякъде по него, като болен.
В края на срещата му по борба с архангел Джебраил Пророкът Махунд изпада в своя обичаен, изтощен, следоткровенски сън, но в този случай се съживява по-бързо, отколкото обикновено. Когато си възвръща съзнанието сред тази висока пустош, няма кой да бъде видян, никакви крилати създания не се свиват по скалите и той скача на крака, изпълнен със спешността на своята новина.
— Дяволът беше — казва той високо в празното, правейки го истина, като му дава глас. — Последния път беше Шейтана.
Това е, което беше чул при своето слушане, че е бил измамен, че дяволът е дошъл при него в облика на архангел, така че строфите, които е запаметил, онези, които рецитира в поетическата шатра, не са били истина, а дяволската й противоположност, не божествени, а сатанински. Той се връща към града колкото може по-бързо, за да задраска отвратителните строфи, които вонят на сяра, да ги изхвърли от записаното во веки веков, така че те ще оцелеят само в една или две несигурни сбирки от стари предания, а ортодоксални тълкуватели ще се опитват да пренапишат тяхната история, но Джебраил, носейки се- гледайки от най-високия ъгъл на камерата си, знае една малка подробност, едно дребно нещо, че има малък проблем тук, а именно, че и двата пъти бях аз, баба, първия път и втория път също бях аз. От моята уста и двете: изказването и отказът от него, строфи и разговори, вселената и преобръщането й, цялото това и ние добре знаем как устата ми започна да говори.
— Първо беше дяволът — мърмори Махунд, докато бърза към Джахилия. — Но този път ангелът, няма съмнение. Той ме прикова към земята.
Учениците му го спират в клисурите близо до подножието на връх Коня, за да го предупредят за беса на Хинд, която носи бели траурни одежди и е разпуснала черните си коси, оставяйки ги да се вият около нея като буря или оставяйки ги да се влачат в прахта, заличавайки следите й, така че изглежда като въплъщение на самия дух на отмъщението. Те са избягали от града и Хамза също се е снишил, но се говори, че Абу Симбел все още не е отстъпил на молбите на жена си за кръвта, която отмива кръв. Той все още пресмята преимуществата в работата с Махунд и богините…
Противно на съвета на последователите си, Махунд се връща в Джахилия, вървейки право към Къщата на Черния камък. Учениците му го следват въпреки страха си. Събира се тълпа с надежда за скандали или посичания, или някакво подобно забавление. Махунд не ги разочарова.
Той застава пред статуите на Трите и обявява отмяната на строфите, които Шейтан му е прошепнал в ухото. Строфите са изгнание от истинската рецитация, al qu’ran. На тяхно място се избуботват нови строфи.
— Трябва ли Той да има дъщери, а вие синове? — рецитира Махунд. — И това ако е добро разпределение!
— Това са само имена, които сте сънували, вие и вашите бащи. Аллах не ги облича във власт.
Той напуска слисаната Къща преди на някого да му хрумне да вдигне или хвърли първия камък.
След отричането от Сатанинските строфи Пророкът Махунд се връща вкъщи, за да открие един вид
