наказание, което го очаква. Един вид отмъщение — чие? Светло или тъмно? Добър човек, лош човек? — стоварено, което не е необичайно, върху невинните. Жената на Пророка, седемдесетгодишна, седи в подножието на зарешетения с каменна решетка прозорец, седи изправена с гръб на стената, мъртва.
Махунд в хватката на своята мъка се усамотява и почти не говори в продължение на седмици. Големецът на Джахилия въвежда една политика на преследване, която за Хинд има твърде бавен напредък. Името на новата религия е Подчинение; сега Абу Симбел заповядва нейните последователи да бъдат изолирани в най-окаяния, изпълнен с коптори район на града; с полицейски час и забрана за работа. Има и много физически нападения, жени, плюти в магазините, малтретиране на вярващите от банди млади турци, които Големецът тайно контролира, огън, хвърлен в нощта през прозореца, за да падне между непредпазливи спящи. И по силата на един от познатите парадокси на историята броят на вярващите се умножава, като растение, което по чудо процъфтява, докато климатичните и почвените условия стават все по-лоши и по-лоши.
Получено е предложение от жителите на оазисното селище Ятриб на север: Ятриб ще приюти тези, които-се-подчиняват, ако желаят да напуснат Джахилия. Хамза е на мнение, че трябва да отидат.
— Тук никога няма да завършиш своята Вест, племеннико, честна дума. Хинд няма да се успокои, докато не ти изтръгне езика, да не говорим за топките ми, с извинение.
Махунд сам и изпълнен с отгласи в къщата на своята тежка загуба, дава съгласието си и вярващите се разделят, за да подготвят плановете си. Халид, водоносецът, остава след тях и Пророкът с хлътналите очи го чака да заговори. Непохватно той казва:
— Вестителю, съмнявах се в теб. Но ти си по-мъдър, отколкото предполагаме. Първо си казахме, Махунд никога няма да направи отстъпки и ти отстъпи. След това си казахме, Махунд ни предаде, но ти ни донесе една по-дълбока истина. Ти ни донесе самия Дявол, така че можахме да станем свидетели на делата на Злото и победата на Правото над него. Ти обогати нашата вяра. Съжалявам за това, което съм си мислил.
Махунд излиза от слънчевата светлина, която пада през прозореца.
— Да. — Горчивина, цинизъм. — Беше чудо това, което направих. По-дълбока истина. Довеждайки ви Дявола. Да, това сякаш съм аз.
От върха на планината Коня Джебраил наблюдава как вярващите избягват от Джахилия, заменяйки града на безводието с мястото на хладните палми и вода, вода, вода. На малки групи, с почти празни ръце, те прекосяват империята на слънцето, през първия ден от първата година от новото начало на Времето, самото то родено наново, докато старото умира зад тях, а новото чака отпред. И един ден самият Махунд се измъква. Когато бягството му е открито, Баал съчинява една прощална ода:
Махунд е стигнал до оазиса си; Джебраил няма това щастие. Сега често е сам на върха на планината Коня вече, обливан от студените падащи звезди и те всичките падат върху него от нощното небе, трите крилати създания Лат, Уза, Манат, пляскат около неговата глава, кълвейки очите му, хапейки и биейки го с косите и крилата си. Той вдига ръце, за да се предпази, но тяхното отмъщение е неуморно, продължавайки щом реши да почива, щом намали бдителността си. Той се бори срещу тях, но те са по-бързи, пъргави и крилати.
Той няма дявол, който да отрече. Сънувайки, не може да си пожелае да изчезнат.
III. ЕЛОУИН ДИЙОУИН
— 1 —
Зная какво е призрак, потвърди мълчаливо старата жена. Името й беше Роуза Даймънд, на осемдесет и осем години; клюнеста и кривогледа, тя наблюдаваше пълнолунното море през прозорците на напоената си със сол спалня. Знам и какво не е, кимна тя наново, не е скарификация103 или плющящ чаршаф, така че бошлаф и пфу на всички тези празни приказки. Какво е призрак? Несвършена работа, ето какво.
— При което старата лейди, висока шест фута, с изправен гръб и коса, окълцана късо като на всеки мъж, рязко спусна ъгълчетата на устата си надолу в доволна и нацупена трагична маска — придърпа един син плетен шал върху костеливи рамене и затвори за миг безсънни очи, за да се моли за завръщането на миналото. Елате, нормандски кораби, молеше се тя: яви се, Уили Завоевателю.
Преди деветстотин години всичко това беше под вода, този накъсан бряг, този частен плаж, чиито камъчета се издигаха стръмно към малката редица покрити с люспеста боя вили с техните олющени навеси за лодки, наблъскани с шезлонги, празни рамки от картини, древни кутии от сладкиши, натъпкани с пачки писма, захванати с ластици, копринено и дантелено дамско бельо и топчета нафталин, покрито с петна от сълзи четиво на някога млади момичета, стикове за хокей, албуми с марки и всички заровени сандъци за съкровища от спомени и отминали времена. Бреговата ивица се промени, премести се миля или повече навън към морето, като остави първия нормандски замък заседнал далече в сушата, сега обкръжен от блатиста земя, измъчваща с всички видове мочурищни и усойно влажни трески горките, които живееха в своите, как беше думата, имения. Тя, старата лейди, виждаше замъка като останките на риба, предадена от една антична отливна вълна, като вкаменено от времето морско чудовище. Деветстотин години! Преди девет века нормандската флота е плавала право през този дом на англичанка. В ясни нощи, когато имаше пълнолуние, тя чакаше нейния блестящ, възкръснал призрак. Най-доброто място да ги видиш как идват, увери тя сама себе си, изглед като от трибуна. Повторението се беше превърнало в утеха в нейната древност; изтърканите фрази — несвършена работа, изглед като от трибуна, я караха да се чувства важна, непроменима, вечна, вместо създание от пукнатини и разсеяност, каквото знаеше, че е. Когато пълната луна залезе, тъмнината преди разсъмване, това е нейният момент. Вълна, вдигната от кораба, блясък от гребла и лично Завоевателят на носа на флагмана, плавайки нагоре по брега между покритите с ракообразни дървени вълноломи и няколко преобърнати гребни лодки. — О, видяла съм много на младини, винаги съм имала дарба, зрение за призраци. — Завоевателят със заострената си с метален нос шапка, преминаващ през входната й врата, плъзгащ се леко между масички за кафе и покривчици за канапета, подобно на ехо, отекващо слабо из тази къща на спомени и разкази; след това замлъква; като гроб.
Веднъж като момиче на Батъл Хил104, обичаше тя да си спомня, винаги със същите излъскани от времето думи — веднъж като самотно дете, твърде неочаквано и без усещане за нещо странно се намерих посред една война. Големи лъкове, боздугани, копия. Лененокосите саксонски момчета бяха посичани в сладката им младост. Харълд Стрелоокия и Уилям бяха с уста, пълни с пясък. Да, винаги дарбата, зрението за призраци. — Историята за деня, в който детето Роуза бе имало видение на Хейстингската битка, се беше превърнала за старата жена в една от определящите забележителности на нейното съществуване, въпреки че беше разказвана толкова пъти, че дори разказвачът не можеше със сигурност да се закълне, че е вярна. Понякога копнея за тях, течаха обичайните Роузини мисли. Les beaux jours: скъпите мъртви дни. Тя затвори още веднъж своите спомнящи си очи. Когато ги отвори, видя долу на ръба на водата, не можеше да се отрече, нещо започващо да се движи.
Какво каза на глас в своето вълнение:
— Не мога да повярвам! — Не е вярно! — Той никога не е тук!
На несигурни крака, с блъскащо сърце Роуза отиде за шапката, пелерината и бастуна. Докато на зимния морски бряг Джебраил Фаришта се събуди с уста, пълна със… не, не пясък.
Сняг.
