(който до този момент още не беше махнал бомбето си) и след това, в пристъп на плахост, която поздрави с носталгично учудване, изпелтечи покана, вввие пппо-добре внесете вввашия приятел вввътре на тттопло, и затропа обратно нагоре по чакъла, за да сложи чайника, благодарна за ухапванията на зимния въздух, зачервяващи бузите й и казано със старите утешителни думи, спестяващи й изчервяването.
Като млад Саладин Чамча притежаваше лице с твърде изключителна невинност, лице, което сякаш никога не беше срещало разочарование и зло, с кожа мека и гладка, като дланта на принцеса. Беше му служило добре в работата му с жените и беше фактически една от първите причини, която бъдещата му жена Памела Лъвлейс беше посочила за влюбването си в него.
— Толкова кръгла и херувимска — възхищаваше се тя, обхващайки брадичката му. — Като гумена топка.
Той беше обиден.
— Имам кости — възразяваше. — Костна структура.
— Някъде там вътре — признаваше тя. — Всеки има.
След като известно време беше преследван от хрумването, че прилича на безлика медуза; и преди всичко, за да успокои това чувство, той започна да развива строгото, надменно държане, което сега беше негова втора природа. Това беше причина за известни последици, когато, събуждайки се от дълга дрямка, измъчван от поредица непоносими сънища, между които изпъкваха изображенията на Зини Вакил, превърната в морска сирена, пеейки му от айсберг мъчително сладки мелодии, оплакващи неспособността й да се присъедини към него на сушата, викайки го, викайки; но щом отиде при нея, тя бързо го затвори в сърцето на ледената си планина и песента й бързо се промени в песен на триумфа и отмъщението… беше, казвам аз, сериозна работа, когато Саладин Чамча се събуди, погледна в огледало с рамка от синьо-златна имитация на японски лак и откри това старо херувимско лице отново втренчено в него; докато забеляза на слепоочията си заплашително обезцветени подутини, признаци, че трябва да е понесъл в някакъв момент от скорошните си приключения двойка мощни удари.
Гледайки в огледалото промененото си лице, Чамча се опита да припомни себе си на себе си. Аз съм истински мъж, каза той на огледалото, с истинска история и изцяло планирано бъдеще. Аз съм мъж, за когото са важни определени неща: строгост, самодисциплина, разум, преследването на онова, което е благородно, без прибягване до помощ от тази стара патерица Бог. Идеалът за красота, възможността за въодушевление, разумът. Аз съм: женен мъж. Но въпреки неговата литания107 перверзните мисли настояваха да го посещават. Например: че светът не съществува отвъд този плаж там долу и тази къща сега. Че ако не е внимателен, ако прекалено бърза, ще падне от ръба в облаците. Нещата трябва да бъдат правени. Или още веднъж: ако се обади вкъщи веднага, както би трябвало да направи, ако трябва да съобщи на любящата си жена, че не е мъртъв, не е взривен на парчета във въздуха, а е тук, на твърда земя, ако направи това твърде чувствително нещо, лицето, което ще се обади по телефона, не би разпознало името му. Или трето: че звукът на стъпки, звънтящ в ушите му, далечни стъпки, но приближаващи се, не е само временно бучене, причинено от неговото падане, а шум от някаква приближаваща се участ, чертаеща по-близо, буква по буква, елоуин, дийоуин, Лондон. Ето ме в бабината къща. Големите й очи, ръце, зъби.
Имаше телефон с удължен кабел на нощното му шкафче. Той е там, сам се увещаваше. Вдигни го, набери и твоето равновесие ще бъде възстановено. Такива мотаници: не са ти присъщи, не са достойни за теб. Помисли за скръбта й; обади й се веднага.
Беше през нощта. Не знаеше колко е часът. В стаята нямаше стенен часовник, а неговият междувременно беше изчезнал някъде. Да се, или да не се? — Той набра деветте числа. Мъжки глас отговори на четвъртото позвъняване.
— Какво, по дяволите? — Сънлив, неопределим глас.
— Съжалявам — каза Саладин Чамча. — Извинете, моля. Грешка.
Втренчен в телефона, той откри, че си спомня една постановка, гледана в Бомбай, основаваща се на английски оригинал, една история от, от, не можеше да си спомни името точно, Тенисън? Не, не. Съмърсет Моъм? — По дяволите с името. — В оригиналния и сега анонимен текст един мъж, дълго смятан за мъртъв, се връща след дългогодишно отсъствие, като жив призрак, на предишните си любими места. Той посещава бившия си дом през нощта и поглежда вътре през един отворен прозорец. Открива, че жена му, мислейки се за вдовица, се е оженила повторно. На перваза на прозореца вижда детска играчка. Той прекарва известно време, стоейки в тъмнината, борейки се с чувствата си, след това взима играчката от перваза и заминава завинаги, без да издаде присъствието си. В индийската редакция историята е твърде различна. Жената се е омъжила за най-добрия приятел на съпруга. Връщащият се съпруг стига до вратата и влиза, без да очаква нищо. Виждайки жена си и приятеля си да седят заедно, той не успява да разбере, че те са женени. Благодари на приятеля си, че е утешавал жена му, но сега си е вкъщи и всичко е наред. Женената двойка не знае как да му каже истината; най-накрая един слуга разкрива тайната. Съпругът, чието дълго отсъствие явно се дължи на пристъп на амнезия, реагира на новината за брака, обявявайки, че той сигурно също се е оженил повторно в някой момент от дългото си отсъствие, обаче сега, когато паметта за миналия му живот се е върнала, той е забравил какво се е случило през годините на неговото изчезване. Той отива в полицията да поиска да открият новата му жена, въпреки че не може да си спомни нищо за нея, нито очите, нито простия факт на нейното съществуване.
Завесата пада.
Саладин Чамча, сам, в непозната раирана червено-бяла пижама, легна с лице надолу и заплака.
— Проклети да са всички индийци — изплака той в заглушаващите завивки, докато юмруците му боксираха калъфките за възглавници с волани от „Хародс“ в Буенос Айрес толкова яростно, че петдесетгодишната тъкан се накъса на парцалчета. — По дяволите. Вулгарността на това, педалската, педалската неделикатност. По дяволите. Това копеле, тези копелета, тяхната липса на копелдашки вкус.
В този момент пристигна полицията, за да го арестува.
През нощта, в която беше прибрала двамата мъже от плажа, Роуза Даймънд отново стоеше пред нощния прозорец на старческото си безсъние, наблюдавайки стария деветстотингодишен океан. Миризливият спеше непрекъснато, откакто го бяха сложили да легне с грейки, пълни с гореща вода плътно около тялото му, най-доброто за него, нека си възвърне силите. Беше ги настанила на горния етаж, Чамча в свободната стая, Джебраил в стария кабинет на покойния й съпруг, и докато наблюдаваше бляскавата равност на океана, тя го чуваше да се движи посред орнитоложките щампи и свирките за примамване на птици на покойния Хенри Даймънд; ласата с тежести в края, бичите камшици и въздушните снимки на estancia-та в Лос Аламос, далече и много отдавна, мъжки стъпки в тази стая, колко успокояващо действаха. Фаришта крачеше нагоре-надолу, избягвайки съня по лични причини. А под неговите стъпки Роуза, поглеждайки нагоре към тавана, шепнешком го нарече с дълго неизговаряно име. Мартин, каза тя. Фамилното му име бе същото като на най-смъртоносната змия в страната му, пепелянката. Vibora de la Cruz108.
Изведнъж съзря движещи се по брега очертания, сякаш забраненото име като с магическа пръчка съживи мъртвия. Стига толкова, помисли тя и отиде за оперния си бинокъл. Върна се, за да види брега пълен със сенки, и този път се уплаши, защото докато нормандската флота, когато идваше, плаваше гордо и открито, без да прибягва до увъртания, тези очертания бяха плъзгави, издаващи потискани ругатни и тревожни безгласни джавкания и лай, те изглеждаха безглави, приведени, ръцете и краката им се клатушкаха като на гигантски голи крабове. Маневрирайки странично, тежки ботуши хрущяха върху чакъла. Бяха много. Видя ги да стигат до навеса й за лодки, на който се хилеше избледняващ пират с превръзка на едното око, размахващ къса сабя, и това беше прекалено. Няма да го позволя, реши тя и препъвайки се по стълбите надолу за топли дрехи, взе избраното за нейното отмъщение оръжие: дълга макара с дълъг зелен градински маркуч. От предната си врата тя извика с ясен и чист глас:
