Пфу!
Изплю се Джебраил: скочи, сякаш задвижен от изхрачения секрет; пожела на Чамча — както беше вече разказано — здраве, дълъг живот и щастие; и започна да отупва снега от просмуканите пурпурни ръкави.
— Боже, яр — извика той, подскачайки от крак на крак, — не е за чудене, че на тези хора им израстват проклети сърца от лед.
В същия момент чистата наслада от това да бъдеш: заобиколен от такова количество сняг почти съкруши началния му цинизъм — защото той беше човек от тропиците — и заради това започна да подскача, намръщен и мокър, правейки снежни топки и хвърляйки ги по своя проснат другар, представяйки си снежен човек и пеейки дива неочаквана интерпретация на коледната песен „Джингъл Белс“. Първият намек за светлина се мержелееше на небето и на този приятен морски бряг танцуваше Луцифер105, утринната звезда.
Неговият дъх, това трябва да се спомене, по един или друг начин беше напълно престанал да мирише…
— Хайде, бейби — изкрещя непобедимият Джебраил, в чието поведение читателят може, не без основание, да долови делириумните, разстройващи последици от скорошното му падане. — Стани и изгрей! Нека вземем това място с щурм. — Обърна гръб към океана, заличавайки лошите спомени, за да направи място за следващите неща, както винаги страстно обичащ новотата, той би забил (ако имаше такова) знаме, за да предяви права от името на кой знае кого за тази бяла страна, новооткритата му земя. — Спуно — помоли той, — обърни се, баба, или си проклет мъртвец? — Произнасянето на това върна на говорещия (или поне го тласна към) здравия разум. Той се наведе над проснатите форми на другия, но не посмя да го докосне. — Не сега, стари приятелю — настоя той. — Не когато сме стигнали толкова далече.
Саладин: не беше мъртъв, но плачеше. Сълзите от шока замръзваха на лицето му. Цялото му тяло бе затворено във фина ледена обвивка, гладка като стъкло, подобна на лош: сън, станал действителност. В болестното си полусъзнание, причинено от ниската му телесна температура, той беше обхванат от кошмарния страх да не се счупи, да не види кръвта си да забълбука от ледените пукнатини, от отделянето на плътта му с парчетата. Той беше пълен с въпроси, наистина ли, искам да кажа, с твоите ръце махахме, след това водите, нямаш намерение да ми казваш, че те наистина, като във филмите, когато Чарлтън Хестън106 протегна жезъла си, така че бихме могли по дъното на океана, никога не се е случвало, не би могло, но ако не, тогава как, или по някакъв начин под водата, съпровождани от морски сирени, океанът преминаващ през нас, сякаш сме риби или призраци, това ли е истината, да или не, аз трябва да… но когато очите му се отвориха, въпросите придобиха неяснотата на сънища, така че повече не можеше да ги сграбчва, опашките им пробляснаха пред него и изчезнаха като подводни перки. Той гледаше нагоре към небето и забеляза, че беше с напълно сбъркан цвят, кърваво оранжево, напръскано със зелено, а снегът беше син като мастило. Премигна силно, но цветовете отказаха да се променят, раждайки представата, че е паднал от небето в нещо погрешно, някакво друго място, не Англия или може би не-Англия, някаква подправена област, гнила паланка, променено състояние. Може би, той се замисли за кратко: ада? Не, не, увери се сам, когато го заплаши безсъзнание, не може да бъде това, не още, все още не си мъртъв, но умираш.
Добре тогава: транзитна зала.
Започна да трепери, трептенето стана толкова силно, че му се стори, че може да се счупи от напрежението подобно на, подобно на самолет.
След това нищо не съществуваше. Той беше в една празнина и ако оцелееше, би трябвало да изгради всичко от нулата, да изобрети земята под краката си, преди да може да направи крачка, само че сега нямаше нужда да се тревожи за подобни неща, защото пред него беше неизбежното, високата костелива фигура на Смъртта, със сламена шапка с широка периферия, с черна пелерина, пляскаща на бриза. Смъртта, облягайки се на бастун със сребърна дръжка, носеща маслено зелени ботуши „Уелингтън“.
— Какво си мислите, че правите тук? — поиска да знае Смъртта. — Това е частна собственост. Има табела — каза женски глас, който беше малко треперещ и повече от малко уплашен.
Няколко мига по-късно Смъртта се наведе над него — да ме целуне, тихо се паникьоса той. За да изсмуче дъха от тялото ми. Той направи слаби безполезни протестни движения.
— Добре, той е жив — каза Смъртта на — кой беше? — Джебраил. — Но, драги. Дъхът му — като на шимпанзе. Кога за последен път си е мил зъбите?
Дъхът на един човек беше освежен, докато на друг, от еднаква, но противоположна мистерия, беше вкиселен. Какво са очаквали? Да паднеш ей така от небето: нима са си представяли, че няма да има странични ефекти? Висши Сили са проявили интерес, трябва да им е било ясно и на двамата, и подобни Сили (аз естествено говоря за себе си) имат злонамерено, почти необуздано отношение към премятащи се мушици. И още нещо, нека бъдем наясно: големите падения променят хората. От облака на пепел, надолу по комина, може да се каже, от райска светлина в адски огън… та, казвах, от стреса на дългото гмурване трябва да се очакват мутации, не всички от тях случайни. Неестествен подбор. Невисока цена, платена за оцеляването, за да бъдеш роден наново, за да станеш нов, и при това на тяхната възраст.
Какво? Да изброя промените?
Свеж дъх/лош дъх.
И както си стоеше с гръб към зората, на Роуза Даймънд й се стори, че различава около главата на Джебраил Фаришта блед, но отчетливо златист блясък.
И тези издутини на слепоочията на Чамча под неговото мокро, но все-още-на-мястото-си бомбе?
И, и, и.
Когато спря поглед на чудноватата, сатироподобна фигура на Джебраил Фаришта, наперен и дионисиевско-жизнен в снега, Роуза Даймънд не си помисли, да кажем, за ангели. Виждайки го от прозореца си през замъгленото от солта стъкло и със замъглени от възрастта очи, тя почувства сърцето си да ритва два пъти толкова болезнено, че се уплаши да не би да спре; защото й се струваше, че в тази неясна форма различава въплъщението на най-скритото желание на душата си. Тя забрави нормандските нашественици, като да не са били, и се пребори с наклон от предателски камъчета, твърде бързо за безопасността на нейните почти деветдесетгодишни крайници, така че можеше да се престори, че се кара на невъзможния странник за преминаване през нейната земя.
Обикновено тя беше неумолима в защитата на своята любима част от брега и когато през лятото неделни туристи блуждаеха по високата линия на прилива, тя се спускаше срещу тях като вълк в кошара по нейното описание, да обясни и изиска: — Това е моята градина, не виждате ли. — И ако те станеха безсрамни — я зарежи това, дърта краво, това е мокрият плаж, — тя се връщаше вкъщи, за да изнесе дълъг зелен градински маркуч и да го насочи безмилостно срещу техните тартанови одеяла и пластмасови бухалки за крикет и туби с лосион срещу слънчев загар, тя смачкваше пясъчните замъци на децата им и наквасваше сандвичите им с кренвирши от дроб, усмихвайки се сладко през това време: — Нали нямате нищо против да си полея моравата?… О, тя беше Една, известна в селото, не можеха да я заключат в някой дом за стари хора, изпрати цялото си семейство да си стяга багажа, когато посмяха да го подскажат; никога повече не пристъпвайте моя праг, каза им тя, отряза ги всичките без нито едно пени. Сега съвсем сама, без нито един гост от седмица на седмица, нито дори Дора Шъфълботъм, която идваше и работеше за нея през всичките тези години, Дора почина миналия септември, нека почива, все още е чудо как на нейните години; старата скумрия се справя с всички тези стълби, тя може да си е малко пчеличка, но трябва да й отдадем дължимото, мнозина биха се чалнали, ако са толкова сами.
За Джебраил нямаше нито градински маркуч, нито раздвоеният край на езика й. Роуза мълвеше символични думи на укор, стискаше ноздрите си, докато проучваше падналия й отскоро сернист Саладин
