— Само през трупа ми.
Въпреки прагматичната си готовност да навлезе в замърсените води на действителността и да плува, следвайки посоката на течението, тя никога не изгуби усещането, че някакво ужасно нещастие се крие веднага зад ъгъла — едно наследство от бащината и сестрината внезапна смърт. Тази настръхналост я направи внимателен катерач, един „истински процентен тип“, както биха се изразили момчетата, и след като достойни за възхищение приятели умряха на различни планини, нейната предпазливост нарасна. Извън планинарството понякога това й придаваше един напрегнат поглед, една нервност; тя придоби вида на силно защитена крепост, подготвяща се за неизбежно нападение. Това засили мнението за нея, че е айсберг, а не жена; хората се държаха на разстояние и за да може да се държи, както й харесва, прие самотата като цена на уединението. — Но имаше и повече противоречия, защото в края на краищата тя едва наскоро беше захвърлила предпазливостта, когато реши да осъществи последната си атака срещу Еверест без кислород.
„Освен всички останали изводи — увери я агенцията в поздравителното си писмо, — това ви очовечава, показва, че притежавате жилката на какво-по-дяволите и това е едно положително ново измерение.“ Те работеха по това. Междувременнно, помисли си Али, усмихвайки се окуражително на Джебраил, докато той се плъзгаше надолу към по-ниските й дълбини, ето те сега теб. Почти напълно непознат, а дойде и направо се настани. Боже, та аз дори те пренесох през прага, сякаш това няма значение. Не мога да те обвиня, ако предпочетеш асансьора.
Той не беше къщовник. Свикнал с прислужници, оставяше дрехи, трохи, използвани пликчета чай, където се случеше. Още по-лошо: той ги захвърляше, по-точно оставяше да паднат на места, откъдето трябваше да бъдат вдигани; съвършено, напълно несъзнаващ какво прави, той продължаваше да доказва на себе си, че той, бедното момче от улиците, повече няма нужда да почиства след себе си. Това не беше единственото, което я подлудяваше. Когато наливаше вино в чашите, той изпиваше своето бързо и когато тя не гледаше, сграбчваше нейната, омиротворявайки я с едно анегелоподобно и свръхневинно лице: „Има достатъчно, нали?“ Неговото лошо държане вкъщи. Обичаше да пърди. Той се оплакваше — наистина оплакваше, след като тя буквално го беше изкопала от снега! — от теснотията на помещенията. „Всеки път, когато направя две крачки, лицето ми се удря в стената.“ Беше груб към звънящите по телефона, наистина груб, без да го е грижа да разбере кои са те: механично, по начина, по който се държаха филмовите звезди в Бомбай, когато по някаква случайност нямаше лакей на разположение да ги предпази от натрапване. След като Алиша изживя подобен залп от сквернословни ругатни, тя каза (когато най-накрая дъщеря й дойде на телефона):
— Извини ме, че го споменавам, скъпа, но твоят приятел по мое мнение е клиничен случай.
— Случай ли каза, мамо?
Това предизвика най-внушителният й глас. Тя все още беше способна на величие, имаше дарба за него, въпреки пост-Отовото й решение да се маскира на лоша лейди.
— Сандък224 — обяви Алиша, взимайки под внимание факта, че Джебраил беше внос от Индия, — за кашу и фъстъци.
Али не започна да спори с майка си, защото никак не беше сигурна, че ще продължи да живее с Джебраил, дори да беше прекосил Земята, дори да бе паднал от небето. Дългосрочната прогноза беше трудна; дори средносрочната изглеждаше мъглява. В момента тя се съсредоточаваше върху опита да опознае този мъж, който току-що беше приел, незабавно, че той е голямата любов на живота й, без сянка от съмнение, което означаваше, че или е прав, или си е загубил ума. Имаше достатъчно сложни моменти. Тя не знаеше какво знае той, какво може да приеме за даденост: веднъж опита, споменавайки Набоковия обречен шахматист Лужин, който започнал да чувства, че в живота, както и в шаха, съществуват определени комбинации, които неизбежно ще се появят, за да го победят, като средство да обясни по аналогия нейното собствено (всъщност донякъде различно) усещане за предстоящо бедствие (което нямаше нищо общо с повтарящи се образци, а с неизбежността на непредвидимото), но той вторачи в нея обиден поглед, който й каза, че никога не е чувал писателя, камо ли Защитата на Лужин. И обратното, той я изненада, задавайки й напълно неочаквано въпроса: „Защо Пикабия?“. Добавяйки, че е чудно, нали, защо Ото Коен, ветеран от лагерите на терора, си е паднал по цялата тази неофашистка любов към машинариите, животинската сила и възхвалата на варварството. — Всеки, който изобщо е прекарал известно време с машини — добави той, — а, бейби, това сме всички ние, знае преди всичко, че има само едно сигурно нещо относно тях, независимо дали е компютър или велосипед. Те грешат.
Откъде разбра, започна тя и заекна, защото не хареса покровителствения тон, който възприе, но той отговори без суета. Първия път, когато чул за Маринети, каза той, го изтълкувал криво и помислил, че футуризмът е нещо свързано с кукли.
— Марионетки, катхпутли225, по това време се бях запалил да използвам съвременни куклени техники в един филм, може би за да изобразя демони или други свръхестествени същества. Затова взех една книга.
Взех една книга: изразът на Джебраил, самоукия, се заби като инжекция. За момиче от дом, който почиташе книгите — баща им ги караше да целуват всеки том, който случайно беше паднал на пода — и което в отговор се отнасяше към тях зле, изтръгвайки страници, които желаеше или не харесваше, дращейки заврънтулки по тях, за да им покаже кой е господарят, Джебраиловият начин на непочтителност, не обиден, приемайки книгите за това, което предлагат, без да чувства нуждата да коленичи или унищожава, беше нещо ново; и доставящо удоволствие, съгласи се тя. Али се учеше от него. Той обаче изглеждаше глух за всяка мъдрост, която тя би желала да предаде, например за точното място, където се оставят мръсните чорапи. Когато тя се опита да му внуши „той да поеме дела си“, Фаришта изпадна в трудна за разбиране обидена сръдня, очаквайки да бъде приласкай обратно към доброто настроение. Което, откри тя с отвращение, поне за момента бе склонна да направи.
Най-лошото нещо при него, заключи тя колебливо, беше неговата дарба да се мисли за пренебрегван, подценяван, нападан. Стана почти невъзможно да му се спомене каквото и да било, независимо колко разумно, колко внимателно бе поднесено. „Давай, давай, яж ми кокалите“, извикваше той и се оттегляше в палатката на наранената си гордост. А най-прелъстителното в него беше, че знаеше инстинктивно какво иска тя, как, ако предпочете, може да стане пълномощник на тайното й сърце. В резултат техният секс беше буквално електрически. Тази първа малка искра по случай първата им целувка не беше единствената по рода си. Това продължи да се случва и понякога, докато правеха любов, тя беше убедена, че може да чува навсякъде около тях пукота на електричеството; понякога чувстваше косата си изправена.
— Това ми напомня за електрическия вибратор в кабинета на баща ми — каза тя на, Джебраил и те се засмяха. — Аз ли съм любовта на живота ти? — попита тя бързо и той отговори също толкова бързо:
— Разбира се.
По-рано му беше признала, че слуховете за нейната недостъпност, дори фригидност, имат някакво основание.
— След като Йел умря, аз възприех и тази нейна черта. — Вече нямаше нужда да запраща любовници в лицето на сестра си. — Плюс това наистина вече не ми доставяше удоволствие. По онова време повечето бяха революционни социалисти, които се задоволяваха с мен, докато мечтаеха за героичните жени, видени по време на триседмичните им пътувания до Куба. Но никога не бяха ги докосвали, разбира се; умората от битките и идеологическата чистота ги плашеха до смърт. Прибираха се вкъщи, тананикайки „Гуантанамера“, и ми позвъняваха. — Тя предпочела да се измъкне. — Помислих си, нека най-добрите мозъци на моето поколение социологизират за властта върху тялото на друга бедна жена, без мен. — Тя започнала да изкачва планини, както имаше навика да казва, когато започна — защото знаех, че никога няма да ме последват там. Но след това си помислих, глупости. Не го направих заради тях, направих го заради себе си.
Всяка вечер тичаше боса на пръстите си по един час нагоре и надолу по стълбите към улицата в името на ниските сводове. След това се сгромолясваше върху купчина възглавници с вбесен вид, а той пърхаше безпомощно около нея, което обикновено завършваше с това, че й наливаше концентрат, най-често ирландско уиски. Тя беше започнала да пие доста, откакто истината на проблема с нейните крака проникна в съзнанието й. („За Бога, мълчи си за краката — й каза по телефона глас от агенцията за връзки с обществеността. — Ако го открият, finito, завеса, sayonara, отивай си вкъщи, лека нощ.“)
