беше размишлявал Джек. — Единственото нещо, от което един аниматор наистина се нуждае. Какъв художник би бил Дисни, ако нямаше сърце. Това беше неговата съдбоносна пукнатина.“ Брунел имаше малко анимационно студио, кръстено „Скеъркро продъкшънс“ на името на героя в „Магьосника от Оз“.
Третата рамка съдържаше последната рисунка от един от филмите на големия японски аниматор Иоиджи Кури, чието неповторимо цинично творчество съвършено отразяваше несантименталното мнение на Брунел за анимационното изкуство. В този филм един човек пада от небостъргач; една пожарна долетява и застава под падащия мъж. Покривът й се плъзга назад, позволявайки на едно грамадно стоманено острие да се появи и в кадъра на Али човекът долита с главата напред и шипът се забива в главата му.
— Отвратно — произнесе Джебраил Фаришта.
Тези щедри подаръци не успяха да добият резултат, Брунел беше принуден да излезе от прикритието си и да се появи лично. Една вечер той се представи в апартамента на Али без предупреждение и вече в значителна степен подвластен на алкохола, и извади бутилка тъмен ром от очуканото си куфарче. В три часа на следващата сутрин той беше изпил рома, но не показваше признаци, че си тръгва. Али, отивайки показно до банята да си измие зъбите, се върна и откри аниматора чисто гол в центъра на килима в нейната гостна, разкривайки едно изненадващо добре сложено тяло, покрито с необикновено количество гъсти сиви косми. Когато я видя, той протегна ръце и изкрещя:
— Вземи ме! Прави каквото искаш!
Любезно колкото можеше, тя го накара да се облече и внимателно изкара него и куфарчето му навън. Той никога не се върна.
Али разказа историята на Джебраил по открит и весел начин, който подсказваше, че е напълно неподготвена за бурята, която ще предизвика. Обаче е възможно (през последните дни нещата между тях бяха доста обтегнати) нейният невинен вид е бил малко неискрен, и тя почти да се е надявала той да почне с лошото държане, така че за това, което би последвало, да бъде виновен той, а не тя… във всеки случай Джебраил избухна до небето, обвинявайки Али, че е подправила края на разказа, намеквайки, че бедният Брунел все още чака край телефона и че тя има намерение да му звънне в мига, когато той, Фаришта й обърне гръб.
Бълнувания, накратко ревност към миналото, най-лошата от всички видове. Когато го обзе това ужасно чувство, той се усети да съчинява цяла поредица нейни любовници, въобразявайки си, че чакат зад всеки ъгъл. Тя използвала историята с Брунел, за да го подиграе, изкрещя той, това беше предумишлена и жестока заплаха.
— Ти искаш мъжете на колене — изпищя той, отдавна изгубил всяка частица самообладание. — Аз не коленича.
— Това беше — каза тя. — Вън.
Яростта му се удвои. Загръщайки се здраво с тогата, той закрачи към спалнята, за да се облече, слагайки си единствените дрехи, които притежаваше, включително палтото на алени райета и меката сива шапка на дон Енрике Даймънд; Али стоеше при външната врата и гледаше.
— Не си мисли, че ще се върна — крясна той, знаейки, че яростта му е предостатъчна, за да го изкара из вратата, чакайки я да започне да го успокоява, да говори кротко, да му остави начин да остане. Но тя вдигна рамене и се отдалечи и тогава, точно в момента на най-голямата му ярост, земните граници се разрушиха, той чу шум като от пукването на язовирна стена и привиденията от света на сънищата наводниха през пробива света на всекидневното, Джебраил Фаришта видя Бог.
За Исайя на Блейк Бог е просто иманентност, едно невеществено възмущение, но видението на Джебраил на Върховното същество не беше ни най-малко толкова абстрактно. Той видя мъж, седнал на леглото, на горе-долу същата възраст като него, среден на ръст, с доста едро телосложение, с прошарена брада, късо подрязана и по линията на челюстта. Това, което най-много го порази, беше, че привидението започваше да оплешивява, изглежда страдаше от пърхут и носеше очила. Това не беше Всемогъщият, който той очакваше.
— Кой сте вие? — попита той с интерес. (Алилуя Коун, която се беше спряла, чувайки го да започва да говори на себе си, и сега го наблюдаваше с израз на искрена паника, не го интересуваше.)
— Оопарвала — отговори привидението. — Човекът от Горе.
— Откъде знаеш, че не си Другият — попита лукаво Джебраил, — Неечайвала, Човекът от Долу?
Дързък въпрос, предизвикал сприхав отговор. Това божество можеше да изглежда като късоглед писар, но със сигурност умееше да пуска в действие традиционния апарат на божествената ярост. Отвън през прозореца се струпаха облаци; вятър и гръмотевици разтърсиха стаята. Дървета паднаха в полето.
— Губим търпение с теб, Джебраил Фаришта. Ти се съмняваше в Нас достатъчно дълго. — Джебраил обеси глава, поразен от Божията ярост. — Ние не сме задължени да ти обясняваме нашата природа — продължи хокането. — Дали Ние ще бъдем многоформатни, множествени, представляващи съюз чрез хибридизация на такива противополжности като Оопар и Неечай, или дали Ние ще бъдем чисти, непреклонни, крайни, няма да бъде решено тук. — На разбърканото легло, на което неговият Посетител беше разположил Своя задник (който, сега забеляза Джебраил, леко светеше подобно на остатъка от Личността), беше дарен силно неодобрителен поглед. — Същността е, че повече няма да има колебание. Ти искаше ясни знаци за нашето съществуване? Ние изпратихме Откровения, за да изпълним сънищата ти, в които не само Нашата природа, но и твоята също беше изяснена. Но ти се бореше срещу това, съпротивлявайки се срещу самия сън, в който Ние те пробуждахме. Твоят страх от истината най-накрая Ни накара да разкрием Себе си, въпреки някои лични неудобства, в жилището на тази жена в напреднал час на нощта. Сега е време за съзидание. Нима те отскубнахме от небесата, за да можеш да се смееш и дърлиш с някаква (без съмнение забележителна) блондинка с плоски стъпала? Има работа да се върши.
— Аз съм готов — покорно каза Джебраил. — Така и така си тръгвах.
— Виж — казваше Али Коун, — Джебраил, по дяволите, караницата няма значение. Слушай: обичам те.
Сега бяха само двамата в апартамента.
— Трябва да вървя — каза Джебраил кротко. Тя увисна на ръката му.
— Наистина не мисля, че все още си добре. Той защити достойнството си.
— Нареждайки ми да напусна, ти повече нямаш юрисдикция върху, ъъ, здравето ми.
После избяга. Алилуя, опитвайки се да го последва, беше сполетяна от толкова пронизващи болки в двата си крака, че падна плачеща на пода, нямайки друг избор: подобно на актриса в масала филм227; или като Реха Мерчант в деня, в който Джебраил излезе от тях за последен път. Някак си подобна на героиня от един вид истории, към който никога не си беше представяла, че принадлежи.
Метеорологичните смущения, предизвикани от Божия яд срещу неговия служител, бяха дали път на една ясна благоуханна нощ, председателствана от кремава луна. Само повалените дървета останаха да свидетелстват за мощта на сега заминалото си Същество. Джебраил с нахлупено на главата си бомбе, с пояс с пари, стегнат около кръста му, и ръце дълбоко в джобовете на габардина, където дясната ръка чувстваше формата на книга с меки корици, благодареше безмълвно за бягството си. Сега вече сигурен в своя архангелски статут, той прогони от мислите си цялото разкаяние за времето на своите съмнения, заменяйки го с ново решение: да върне на този метрополис на безверието, на тези съвременни „ад или тамуд“228 познанието на Бога, да излее върху него благословията на Рецитацията, свещената Дума. Той почувства старото му аз да пада от него и го пропъди с вдигане на рамене, но избра засега да запази човешката си обвивка. Сега не беше време да расте, докато изпълни небето от хоризонт до хоризонт — въпреки че и това със сигурност щеше да се случи скоро.
Градските улици се виеха около него, гърчейки се като змии. Лондон отново беше станал непостоянен, разкривайки своята истинска своенравна, измъчена природа, своето страдание на град, изгубил усещането за себе си и съответно затънал в безплодието на своето егоистично, ядно настояще от маски и пародии, задушено и усукано от непоносимото, неотхвърлено бреме на миналото, втренчен в мрака на обеднялото си бъдеще. Той се скиташе по улиците му през тази нощ и на следващия ден, и на следващата нощ, и така, докато тъмнината и светлината престанаха да имат значение. Сякаш повече не се нуждаеше нито от храна,
