През тяхната двадесет и първа нощ заедно, когато тя се беше справила с пет двойни джеймсъна, каза:
— Защо наистина се качих там? Не се смей: за да избягам от доброто и злото.
Той не се засмя.
— По твоя преценка планините над морала ли са? — сериозно попита той.
— Това е, което научих от революцията — продължи тя. — Това нещо: по някое време през двадесети век информацията беше премахната, но просто не мога да кажа кога; придържането към разума е част от информацията, която беше премахната. Оттогава живеем в приказка. Разбра ли ме? Всичко се случва по вълшебство. Ние, приказните, нямаме и най-малката шибана представа какво става. Тогава как да знаем дали е добро, или зло? Ние дори не знаем какво е! Така че онова, което си помислих, беше, или можеш да си разбиеш сърцето, опитвайки се да разбереш всичко, или можеш да се качиш да седнеш на някоя планина, защото това е мястото, където е отишла цялата истина, вярваш или не, тя просто се е вдигнала и избягала от тези градове, където дори материята под краката ни е измислена, лъжа, и се е скрила там горе в редкия въздух, където лъжците не смеят да я последват, защото може да се взривят мозъците им.
Тя заспа и той я пренесе на леглото.
Когато съобщението за неговата смърт стигна до нея, тя се бе измъчвала, изобретявайки го: размишлявайки за, така да се каже, за изгубения си любовник. От повече от пет години той беше първият мъж, с когото беше спала: немалко число в нейния живот. Беше се отвърнала от своята сексуалност, инстинктите й я бяха предупредили, че ако постъпи другояче, може да бъде погълната от нея; това беше и винаги щеше да бъде за нея важен въпрос, един цял тъмен континент за картографиране, и не беше готова да тръгне по този път, да бъде този изследовател, да нанесе тези брегове: вече не или може би още не. Но никога не се беше отърсила от чувството, че е ощетена от пренебрегването на Любовта, на онова, което може да бъде като пълно обсебване от този архетипен, с главна буква джин, копнежа по заличаването на границите на аза, откопчаването, докато не си отворен от адамовата си ябълка до чатала: само думи, защото тя не познаваше предмета. Да предположим, че беше дошъл при мен, можех да го уча стъпка по стъпка, да го изкача до самия връх. Лишена заради слабите си крака от планините, щях да търся планината в него: установявайки базов лагер, измисляйки маршрути, преодолявайки ледени водопади, дълбоки цепнатини в ледника, надвиснали козирки. Щях да атакувам върха и да видя танцуващите ангели. О, но той е мъртъв и на дъното на морето.
След това го намери. И може би той също я беше изобретил малко, изобретил някого, достоен да излетиш от собствения си живот, за да обичаш. Нищо твърде забележително в това. Достатъчно често се случва; и двамата изобретатели продължават, изглаждайки острите си краища, приспособявайки изобретенията си, претопявайки въображението в действителност, учейки се как да бъдат заедно: или не. Това се разбира или не. Но да се предположи, че Джебраил Фаришта и Алилуя Коун може да са станали толкова близки по пътя, е да се направи грешката връзката им да се мисли за обикновена. А тя не беше, нямаше и капка обикновености.
Това беше връзка със сериозни пукнатини.
(„Модерният град — беше поучавал отегченото семейство на масата Ото Коун, възседнал любимото си хоби — «е locus classicus226 на несъвместими действителности. Животи, на които не им е работа да се смесват, седят един до друг в автобуса. Една вселена, примигвайки като заек, е хваната на зебрата на някоя пресечка във фаровете на моторно средство, в което може да бъде намерен един напълно чужд и несъвместим континуум. И докато това е всичко, те преминават в нощта, бутайки се по спирките на метрото, повдигайки шапки по коридорите на някой хотел, не е толкова лошо. Но ако се срещнат! Това са ураний и плутоний, всеки кара другия да се разложи на съставните си части, бум.» — «В интерес на истината, най-мили мой — сухо каза Алиша, — аз самата често се чувствам несъвместима.»“)
Пукнатините в голямото увлечение на Алилуя Коун и Джебраил Фаришта бяха както следва:
— нейният таен страх от скритото й желание, тоест любовта; заради което тя беше изкушена да се отдръпне и дори да удря яростно точно човека, към чиято привързаност най-много се стреми; и колкото по- дълбока бе близостта, толкова по-силно риташе; така че другият, въведен в място на ненакърнено доверие и свалил гарда си, поемаше пълната сила на удара и се чувстваше опустошен; което естествено се случи с Джебраил Фаришта, когато след три седмици на най-екстатично правене на любов, което и двамата някога бяха познали, му беше казано направо и доста рязко, че е по-добре да си намери къде да живее, защото тя, Али, се нуждае от повече простор, отколкото сега има на разположение;
— и неговото самомнително чувство за собственост и ревност, които той самият изобщо не съзнаваше, заради това, че никога преди не беше мислил за жената като за съкровище, което трябва да бъде пазено на всяка цена срещу пиратските орди, които естествено щяха да се опитат да я откраднат; и за което ще бъде казано повече почти веднага;
— и съдбоносната пукнатина, а именно предстоящото на Джебраил Фаришта осъзнаване — или ако искате, ненормалната идея, — че той наистина не е нищо по-малко от архангел в човешка форма и не просто някой архангел, а Архангелът на рецитацията, най-въодушевеният (след като Шейтан беше паднал) от всички други.
Те бяха прекарали времето си в такова усамотение, загърнати в завивките на своите страсти, че неговата дива неконтролируема ревност, която, както предупреждава Яго, „прави на посмешище плътта, от която се храни“, не беше излязла наяве. За пръв път се прояви заради твърде нелеп повод: три рисунки, които Али беше закачила вкупом до входната врата върху кремав фон, рамкирани в старо злато, всички с една и съща бележка, надраскана в долния десен ъгъл на паспартуто: „На А. с надежди от Брунел“. Когато Джебраил забеляза тези посвещения, той поиска обяснение, посочвайки яростно рисунките с пределно изпъната ръка, докато със свободната стискаше увития около него чаршаф (той беше облечен по този неофициален начин, защото беше решил, че е назряло времето да направи пълен преглед на къщата, човек не може да прекара целия си живот на гръб, дори на твоя, каза той); Али се засмя прощаващо.
— Приличаш на Брут, целият убийство и достойнство — подразни го тя. — Картина на почтения човек.
Той я шокира с яростен вик:
— Веднага ми кажи кое е това копеле.
— Не говориш сериозно — каза тя. Джек Брунел работеше като аниматор, беше в края на петдесетте и познаваше баща й. Тя никога не беше изпитвала и най-слаб интерес към него, но той беше започнал да я ухажва по този прищипнато безмълвен начин, пращайки й от време на време тези графични подаръци.
— Защо не ги хвърли в кошчето за боклук? — изрева Джебраил. Али, все още без да разбира напълно величината на неговата ярост, продължи лековато. Задържала е тези картини, защото ги харесва. Първата беше стара карикатура от „Пънч“, в която Леонардо да Винчи стоеше в ателието си, заобиколен от ученици, и хвърляше Мона Лиза като диск за игра напряко на помещението. Запишете си думите ми, се казваше в надписа отдолу, един ден хората ще летят до Падуа в такива като тези. Във втората рамка имаше страница от „Тоф“, британски комикс за момчета от времето на Втората световна война. Беше сметнато за необходимо по времето, когато толкова много деца бяха евакуирани, да бъде създадено изложение в картинки като средство за обяснение на събитията в света на възрастните. Затова тя показваше една от ежеседмичните срещи между отбора на домакините — Тоф (едно ужасно дете с монокъл в итънско сако и раирани панталони) и Бърт с платнено кепе и одрас-кани колене — и страхливия враг Хадолф Хужасния и Хи-гадните (тайфа от главорези, всеки от които имаше по една крайно отвратителна част, например стоманена кука вместо ръка, крака като на граблива птица, зъби, които могат да прегризат ръката ти). Британският отбор неизменно завършваше на върха.
Джебраил пренебрежително хвърли поглед върху рамкирания комикс.
— Тъпи ангрез. Наистина мислите по този начин; това всъщност е била войната за вас.
Али реши да не споменава баща си или да не казва на Джебраил, че един от художниците на „Тоф“, един злостен антинацист от Берлин на име Волф, е бил арестуван и интерниран заедно с всички други германци в Британия и според Брунел колегите му не си помръднали пръста да го спасят. „Безсърдечие —
