нито от почивка, а само непрекъснато да се движи из този измъчван метрополис, чиято тъкан сега беше напълно преобразена — къщите в богатите квартали бяха построени от кристализиран страх, правителствените сгради частично от пустославие и отчасти от презрение, а жилищата на бедните от объркване и предметни сънища. Когато погледнете през ангелски очи, виждате същини вместо повърхности, виждате душата да се изприщва от упадък, а кожите на хората по улиците с мехури, виждате щедростта на определени личности да почива на раменете им под формата на птици. Докато се скиташе из преобразения град, той виждаше дяволчета с крила на прилеп да седят по ъглите на здания, направени от измами, и съзираше зли духове да се процеждат като червеи през счупените керемиди на мъжките обществени тоалетни. Подобно на германския монах от тринадесети век Рихалмий, който щом затвореше очи, веднага виждаше облаци дребни демони, заобикалящи всеки мъж и жена на земята, танцуващи като прашинки в слънчевата светлина, сега Джебраил с отворени очи, както на лунна, така и на слънчева светлина откриваше навсякъде присъствието на своя неприятел, неговия — да върнем на старата дума първоначалното й значение — шейтан.
Много преди Потопа, спомни си той — сега, когато беше поел наново ролята на архангел, пълният обем архангелска памет и мъдрост явно му бяха възстановявани малко по малко — известен брой ангели (имената Семяза и Азазел му хрумнаха първи) бяха изхвърлени от Небето, защото изпитваха похот към дъщерите човешки, които, когато му дойде времето, родиха зла раса от гиганти. Той започна да разбира степента на опасност, от която е бил спасен, когато се откъсна от близостта с Алилуя Коен. О, най-лъжливо между съществата! О, принцесо на въздушните сили! — Когато Пророкът, да бъде благословено името му, за пръв път получил вахи, Откровението, не беше ли се уплашил за своя разсъдък? — И кой му беше предложил успокоителната сигурност, от която се нуждаеше? — Хатиджа, неговата жена. Тя беше тази, която го убеди, че не е някакъв бълнуващ луд, а Вестителят на Бога. — А какво беше направила Алилуя за него? Ти не си на себе си. Не мисля, че все още си добре. — О, носителко на нещастия, предизвикателко на спорове, на жал в сърцето! Сирена, изкусителка, враг в човешки облик! Това подобно на сняг тяло със светли, светли коси: как го беше използвала, за да замъгли душата му, и колко трудно му беше със слабата си плът да се съпротивлява… впримчен от нея в мрежата на една любов толкова всеобхватна, като че извън възприемане, той беше стигнал до ръба на крайното Падение. След това колко благодеятелно беше Свръхсъществото към него! — Сега видя, че изборът е прост: пъклената любов на човешките дъщери или небесното обожание на Бог. Той беше приел за възможно да избере последното; точно навреме.
Джебраил извади от десния джоб на палтото си книгата, която беше там от заминаването му от Роузиния дом преди хилядолетие: книгата за града, който беше дошъл да спаси, истинския Лондон, столицата на Вилает, за негова полза изложен в изчерпателни подробности, целият от край до край. Той щеше да спаси този град: географска област Лондон, от А до Я.
На един уличен ъгъл в една част на града, някога известна с обитателите си артисти, радикали и мъже, търсещи проститутки, а сега предадена на рекламни служители и дребни филмови продуценти, на архангел Джебраил му се случи да срещне една изгубена душа. Беше млада, мъжка и крайно красива, с поразителен орлов нос и длъжка черна загладена с брилянтин коса, разделена по средата; зъбите й бяха направени от злато. Изгубената душа стоеше на самия ръб на тротоара с гръб към улицата, леко наклонена напред под малък ъгъл, и стискаше в дясната си ръка нещо, на което очевидно много държеше. Нейното поведение беше удивително: първо се втренчваше яростно в нещото в ръката си и след това се оглеждаше наоколо, мяташе главата си отдясно наляво, изучавайки с дълбока съсредоточеност лицата на минувачите. Нежелаейки да се приближи прибързано, при първото минаване Джебраил видя, че обектът, който изгубената душа стиска, е малка паспортна снимка. При второто си минаване той направо отиде при непознатия и предложи помощта си. Другият го изгледа подозрително, след това пъхна снимката под носа му.
— Този човек — каза той, ръгайки дълъг показалец в снимката. — Познаваш ли този човек?
Когато Джебраил видя на фотографията вторачен млад мъж с крайна красота, с поразителен орлов нос и длъжка черна загладена с брилянтин коса с път по средата, той разбра, че инстинктите му са били верни, че стоящият тук на оживения уличен ъгъл, наблюдавайки тълпата, в случай че се види сам да преминава, беше Душа в търсене на своето изгубено тяло, едно привидение, отчаяно нуждаещо се от изгубената си физическа обвивка — защото на архангелите е известно, че душата или ка не може да съществува (след като сребърната нишка от светлина, свързваща я с тялото, е прерязана) повече от един ден и една нощ.
— Мога да ти помогна — обеща той и младият човек погледна към него с диво неверие. Джебраил се наклони напред, сграбчи лицето на ка между ръцете си и го целуна решително по устата, защото душата, целуната от архангел, веднага си възстановява усета за посока и се връща на истинския и праведен път. — Обаче изгубената душа имаше най-изненадващата реакция към облагодетелстването с архангелска целувка.
— Педал — извика той, — може да съм отчаян, приятел, но не толкова — след което, показвайки една плътност, крайно необичайна за безтелесна душа, стовари на Архангела на Бога един кънтящ удар върху носа със същия юмрук, в който стискаше снимката; с объркващи и кървави последствия.
Когато погледът му се проясни, изгубената душа беше изчезнала, но тук беше Реха Мерчант, носеща се на своя килим на няколко фута от земята, подигравайки се на неговото поражение.
— Не много блестящо начало — изсумтя тя. — Архангел, виж ми окото. Джебраил джанаб,229 ти си си изгубил ума, от мен да го знаеш. Изиграл си твърде много крилати типове за собственото си добруване. Не бих се доверявала и на това твое божество, ако бях на твое място — добави тя с един по-заговорнически тон, въпреки че Джебраил подозираше, че намеренията й оставаха подигравателни. — Той самият го намекна, скалъпвайки отговора на твоя Оопар-Неечай-въпрос, както ти го направи. Този идея за разделяне на функциите, светлина срещу мрак, добро срещу зло, може би е достатъчно недвусмислена в исляма: — О, деца на Адама! Не се оставяйте да ви изкуси Сатаната, така както той изгони вашите деди от градината, като смъкна от тях одеждите им, за да им покаже техния срам — но върни се малко назад и ще видиш, че е твърде скорошна фабрикация. Амос, осми век пр. Хр., пита: „Става ли в града злополука, която да не е допуснал Господ?“ Също така Яхве, цитиран от deutero Исаия230 двеста години по-късно, отбелязва: „Аз изработвам светлината и създавам тъмнината; аз правя мира и създавам зло; Аз, Господ, правя тези неща.“ Не преди Книга Царства, само четвърти век сл. Хр., думата шейтан се употребява в значение на същество, а не само като свойство на Бог.
Тази реч беше от вида, на който „истинската“ Реха просто би била неспособна, тъй като идваше от една политеистична традиция и никога не беше проявявала и най-бледия интерес към сравнителната религия и най-малко към апокрифите. Но тази Реха, която го преследваше, откакто падна от „Бостан“, не беше, Джебраил знаеше това, последователно истинска в никакъв обективен, психологически или телесен смисъл. — Тогава какво беше тя? Щеше да е лесно да си я представи като нещо с подобно на неговото устройство — неговия собствен съучастник-неприятел, неговия вътрешен демон. Това беше причината за лекотата й с arcanus231. — Но как той самият е стигнал до подобни знания? Наистина ли ги е притежавал в отминали дни и след това ги е изгубил, както сега му съобщаваше паметта му? (Той имаше натрапчивата представа за неточност в тази част, но когато се опитваше да съсредоточи мислите си върху своето „тъмно столетие“, което ще рече времето, през което необяснимо е стигнал до безверие в своето ангелство, беше изправен пред дебела пелена от облаци, през която колкото и да надничаше и примигваше, де можеше да различи нещо повече от сенки.) — Или може би материалът, който сега изпълваше мислите му, ехото от това например как неговите ангели-помощници Итуриел и Зефон бяха открили неприятеля да клечи като крастава жаба край ухото на Ева в Райската градина, използвайки своите хитрини, „за да достигне органите на нейната фантазия и с тях да съчини илюзии, изброявани от него, видения и сънища“, е бил всъщност посаден в главата му от същото съмнително Същество, това Горе-долу нещо, което се изправи срещу него в будоара на Алилуя и го събуди от дългия му сън наяве? Тогава може би Реха също е пратеник на този Бог, един външен, божествен противник, а не вътрешна, родена от вина сянка; пратен да се бори с него и да го направи отново цял.
