Дори ореолът загасна като изгоряла крушка и аз не знам къде е магазинът. На пейка в малката градинка близо до спирката Джебраил размишляваше върху безплодността на своите досегашни усилия. И откри, че богохулствата отново изплуват: ако дабата имаше погрешни знаци и така попаднеше при погрешен получател, трябваше ли да бъде обвиняван дабавала? Ако специален ефект — летящо килимче или нещо подобно — не работеше и сините контури се виждаха да проблясват на фона зад летящия тип, как да се обвинява актьорът? По същия начин, ако неговото ангелство се оказва недостатъчно, чия грешка, моля, е това? Негова лична или на някой друг Персонаж? — Деца играеха в градината на неговите съмнения сред облаците мушички, храсти от рози и отчаяние. Стъпки на баби, ловци на духове, гоненица. Елоуин дийоуйин, Лондон. Падението на ангелите, размишляваше Джебраил, не е същата манджа като Премятането на мъжа и жената. В случая с човеците е ставало дума за морал. За плода на дървото на познанието на доброто и злото, който не е трябвало да ядат, но изяли. Жената първа и по неин съвет мъжът придобиха verboten етически стандарти, вкусно ароматизирани с ябълка: змията им донесе ценностна система. Давайки им между другите неща възможност да оценяват самото Божество, правейки възможни точно навреме всички тези неудобни въпроси: защо зло? защо страдания? защо смърт? — Божеството не искаше неговите хубави създания да излязат над своята станция. — Деца се кикотеха в лицето му: има нещо странно в квартала. Въоръжени с електрически пушки, те се преструваха, като че ли ще го преследват все едно че е някой обикновен, презрян дух. Махнете се оттам, изкомандва една жена, една спретнато облечена жена, бяла, червенокоса, с широка ивица лунички по средата на лицето; нейният глас беше изпълнен с отвращение. Чухте ли ме! Веднага! — Докато ангелската катастрофа беше единствено въпрос на власт: малко работа за небесната полиция, наказание за бунта, добро и тежко „pour encourager les autres.“ — След това колко неуверено в себе си беше това Божество, кой не би искал най-добрите му създания да различават справедливото от несправедливото; и Кой управляваше чрез страх, настоявайки за безусловното подчинение на дори най-близките му другари, набеждавайки всички дисиденти за Неговите лумнали Сибири, Гулаговите адове на пъкъла… той сам се възпря. Това бяха сатанински мисли, пъхнати в главата му от Иблис-Велзевул-Шейтан. Ако Обектът все още го наказваше за неговото по-раншно отклонение от вярата, това не беше начинът да спечели прошка. Той просто трябва да продължава, докато пречистен почувства пълната си сила възстановена. Изпразвайки съзнанието си, той седеше в спускащата се тъмнина и наблюдаваше как децата (сега на известно разстояние) играят. Хоп-троп в дълбокото синьо небе, кой е там, ако не ти, не защото си мръсен, не защото си чист, и тук, беше сигурен в това, едно от момчетата, един сериозен единадесетгодишен хлапак с огромни очи, се втренчи право в него: майка ми казва, че си кралицата на феите.
Реха Мерчант се материализира, цялата в бижута и труфила.
— Сега бачачас236 измислят груби рими за теб, Ангеле Господен — завалено каза тя. — Дори малката билетопродавачка там долу, и тя не е много впечатлена. Все още се справяш зле, баба, така ми изглежда.
Обаче в този случай духът на самоубийцата Реха Мерчант не беше дошъл само да се подиграва. За негова изненада тя заяви, че множеството му изпитания бяха нейно дело:
— Въобразяваш си, че само твоето Единствено Нещо носи отговорност? — викна тя. — Е, добре, любовнико, нека те направя по-мъдър. — Нейният самоуверен и претенциозен бомбайски английски го прониза с внезапна носталгия по изгубения му град, но тя не го изчака да си възвърне самообладанието. — Спомни си, че умрях от любов по теб, влечуго такова, това ми дава права. Особено да бъда отмъстена заради теб, като напълно объркам живота ти. Мъж, който е причинил скока на любовницата си, трябва да страда; не мислиш ли? Както и да е, такова е правилото. Вече толкова дълго те обръщам с хастара навън; сега просто ми омръзна. Не забравяй колко бях добра в прощаването! Ти също го харесваше, а? Затова дойдох да кажа, че винаги е възможно компромисно решение. Искаш ли да го обсъдим или предпочиташ да продължаваш да се губиш в тази лудост, доказвайки, че не си ангел, а стигнал дъното и свършил скитник, една тъпа шега?
Джебраил попита:
— Какъв компромис?
— Че какво друго? — отговори тя с преобразено държане, с цялата нежност и блясък в очите. — Мой Фаришта, нещо толкова малко.
Ако само бе казал, че я обича…
Ако само можеше да й го казва поне веднъж седмично, когато тя щеше да идва да ляга с него, да й показва тази любов…
Ако в нощ по негов избор можеше да бъде, както по времето на бизнес-отсъствията на мъжа със сачмените лагери…
— Тогава ще прекратя лудостите на града, с които те преследвам; и повече няма да бъдеш обладан от тази странна идея за промяна, за спасяване на града, като нещо забравено в заложна къща; всичко ще бъде спокойно; дори можеш да живееш с твоята бледолика мем и да бъдеш най-великата филмова звезда в света; как може да съм ревнива, Джебраил, като вече съм мъртва, аз не искам да кажа, че съм толкова важна, колкото нея, не, на мен ще ми бъде достатъчна и второстепенна любов, странично блюдо amour; храната в другия багажник. Какво мислиш за това, Джебраил, само две малки думички, какво ще кажеш?
— Дай ми време.
— Дори не моля за нещо ново, нещо, на което да не си се съгласил вече, свършил и отдал се. Да лежиш с призрак не е толкова лошо нещо. Какво ще кажеш за лягането онази нощ в онзи навес за лодки ка старата мисис Даймънд? Доста голямо тамаша,237 не мислиш ли? Искаш ли да го продължим? Слушай: за теб мога да придобия всяка форма, която предпочиташ; едно от предимствата на моето състояние. Желаеш ли я отново, тази мадама от навеса за лодки и каменния век? Фокус-мокус. Искаш огледалния образ на твоята собствена любима катерачка, мъжкараната айсберг? Също аллаказу, аллказам. Кой мислиш, че те чакаше, след като старата жена умря?
През цялата тази нощ той обикаляше градските улици, които оставаха устойчиви, обикновени, сякаш върнати към господството на природните закони; докато Реха — носеща се пред него на килима си, подобно на артистка на сцената точно на височината на главите — му правеше серенада от най-сладките любовни песни, акомпанирайки си на стар хармониум със стени от слонова кост, пеейки всичко от газалите на Фаиз Ахмед Фаиз238 до най-доброто от филмовата музика, като предизвикателната въздушна песен на танцьорката Анаркали в присъствието на великия могол Акбар в класическия филм от петдесетте „Могол-е-Азам“, в която тя обявява и се радва на своята невъзможна и забранена любов към принц Салим: „Пяаар кия то дарна кя?“ — което значи повече или по-малко, защо да се страхуваш от любовта? — и Джебраил, когото тя беше закотвила в градината на неговите съмнения, почувства как музиката закача нишки на сърцето му и го води към нея, защото това, което искаше, беше, точно както тя каза, едно толкова малко нещо, в края на краищата.
Той стигна реката и друга пейка: камили от кована стомана подпираха дървените летви в подножието на Иглата на Клеопатра. Сядайки, той затвори очи. Реха пееше Фаиз:
