Джебраил видя един човек зад затворените си очи: не Фаиз, а друг поет, отдавна минал своя връх, един немощен човек. — Да, името му беше Баал. Какво правеше тук? Какво имаше да каже за себе си? — Защото сигурно се опитваше да каже нещо; говорът му, неясен и изяждащ думите, правеше разбирането трудно… На всяка нова идея, Махунд, се задават два въпроса. Първият се задава, ако е слаба: КАКВА ИДЕЯ СИ ТИ? Дали си от този вид, който прави компромиси, сделки, пригажда себе си към обществото, цели да намери ниша, да оцелее; или си проклета, нетърпима, подкрепяна от шомпъл глупашка идея, която по-скоро ще се пречупи, отколкото да се люлее на бриза? — Видът, който почти сигурно, деветдесет и девет на сто, ще бъде размазан на парчета, но на стотния път ще промени света.
— Какъв е вторият въпрос? — попита на глас Джебраил.
— Първо отговори на първия.
Отваряйки очи на разсъмване, Джебраил откри Реха; вече неспособна да пее, замлъкнала от очаквания и несигурност. Той й го стовари направо.
— Това е номер. Няма бог освен Бог. Ти не си нито Съществото, нито неговият неприятел, а само някаква задоволяваща всеки мяукаща мъгла. Никакви компромиси; няма да сключвам сделки с мъгли.
В същия миг видя смарагдите и брокатите да падат от тялото й, последвани от плътта, докато не остана само скелетът, след което и той се изрони и изчезна; най-накрая се чу един плачевен, пронизителен писък, сякаш онова, което беше останало от Реха, излиташе с победена ярост в слънцето.
И не се върна: с изключение на — или почти — края.
Убеден, че е издържал една проверка, Джебраил осъзна, че от него беше паднала голяма тежест; неговият дух стана по-лек на секундата и докато слънцето се издигна на небето, той беше буквално не на себе си от радост. Сега можеше да започне истински: тиранията на неговите врагове, на Реха и Алилуя Коун и всички жени, които желаеха да го вържат с веригите на страсти и песни, беше разрушена за добро; сега можеше да почувства как светлината струи отново от невидимата точка точно зад главата му; теглото му също започна да намалява. — Да, той губеше последните следи от своята човешка природа, дарбата да лети му беше възстановена, когато стана ефирен, изтъкан от озарен въздух. — В същата тази минута той можеше просто да стъпи на този потъмнял парапет и да се извиси далеч над старата сива река; или да скочи от някой от мостовете и никога повече да не докосне земя. Така: беше време да покаже на града една велика гледка, защото когато забележи архангел Джебраил, стоящ в цялото си величие на западния хоризонт, окъпан в лъчите на издигащото се слънце, тогава със сигурност неговият народ ще бъде крайно изплашен и ще се разкае за своите грехове.
Той започна да уголемява тялото си.
В същото време колко бе учудващо, че от всички шофьори, извиращи покрай дигата — в края на краищата беше пиков час, — никой не хвърляше дори поглед към него, нито го признаваше! Всъщност това беше народ, който беше забравил как да вижда. И тъй като връзката между хората и ангелите е двусмислена — в която ангелите, малаика239, са и двете: контрольори на природата и посредници между Божеството и човешката раса; но в същото време, както ясно излага Коранът, ние казахме на ангелите: покорете се на Адам240, целта беше да се символизира способността на човека да господства чрез знания над силите на природата, които ангелите представляваха — наистина пренебрегнатият и разярен малак Джебраил не можеше да направи кой знае какво. Архангелите могат да говорят единствено ако хората изберат да ги слушат. Каква компания! Не беше ли предупредил той Свръхсъществото още в самото начало за този екип от криминални и злодеи? „Да не би Ти да поставиш някой, който да всее раздор там и да пролее кръв?“241, беше попитал той и Съществото, както обикновено, отговори само, че той знае най-добре. Е, ето ги тук, господарите на земята, консервирани като риба тон на колела и слепи като прилепи, главите им пълни с пакости, а вестниците им — с кръв.
Това наистина беше невероятно. Тук се появяваше едно небесно същество, цялото в сияние, блясък и доброта, по-голямо от Биг-Бен, способно като колоса да прекрачи Темза, а тези малки мравки оставаха потопени в шофьорските радиостанции и караници с колеги шофьори.
— Аз съм Гавриил! — изкрещя той с глас, който разклати всяка сграда по брега на реката: никой не забеляза. Нито един човек не изскочи тичешком от тези тресящи се здания, за да избяга от земетресението. Слепи, глухи и заспали.
Реши да приложи сила по този въпрос.
Потокът на трафика течеше покрай него. Той пое дълбоко дъх, вдигна един гигантски крак и се изстъпи, за да се изправи срещу колите.
Джебраил Фаришта беше върнат пред входните стъпала на Али, лошо контузен, с множество ожулвания по ръцете и лицето и разтърсен обратно в нормалността от един дребен сияещ джентълмен с напреднало заекване, който с известни затруднения се представи като филмовия продуцент С. С. Сисодия, „известен като «Дай-уиуиски», неравнодушен татенце съм към гълтоците, мадам, и моля ниско виз-визвизитка да ви дам.“ (Когато се опознаха по-добре, Сисодия хвърляше Али в гърчове от смях, като навиваше десния си крачол, разголваше коляно и произнасяше, поставил огромните кинаджийски очила на коляното си: „Авто по-попортрет.“ — Той беше твърде далекоглед: „Нямам нужда от помощ, за да гледам фиилми, но истинският живот се доближава твърде ббблиизо.“) Наетата от Сисодия лимузина беше ударила Джебраил, за щастие произшествие при ниска скорост заради транспортното задръстване; актьорът се намери върху предния капак, произнасяйки най-старата реплика в киното: Къде съм? И Сисодия, виждайки легендарните черти на изчезналия полубог, беше изкушен да отговори: Ооотново там, кккъдето ттти е мясстото: нна еккрана.
— Не, няма счупени кости — каза Сисодия на Али. — Чччудо. Той изззлезе ттточно пппред кколата.
Значи се върна — поздрави Али безмълвно Джебраил. — Изглежда, винаги кацаш тук, след като паднеш.
— Значи скоч и сосода — филмовият продуцент се обърна към въпроса за неговите предпочитания. — По хххумо-ристични причини. Мойта пред-предпредпочитана отрова.
— Много мило от ваша страна да върнете Джебраил вкъщи — със закъснение се върна Али към същността. — Трябва да ни позволите да ви предложим питие.
— Разбира се! Разбира се! — Сисодия фактически плесна с ръце. — За мен, за цяцялото хихинди кино днес е изизключителен ден.
— Вероятно не си чувала историята за параноичния шизофреник, който, вярвайки, че е император Наполеон Бонапарт, се съгласил да се подложи на тест с детектора на лъжата? — Алиша Коен, ядяща гладно gefilte риба, размаха една от Блумсовите вилици под носа на дъщеря си. — Въпросът, който му задали, бил: ти Наполеон ли си? И отговорът му, усмихвайки се лукаво: Не. Значи, гледат те машината, която посочва с всичката проницателност на съвременната наука, че лудият лъже.
Отново Блейк, помисли си Али. Тогава попитах: дали силното убеждение, че едно нещо е такова, го прави такова? Той — т.е. Исайя — отговори. Всички поети вярват, че го прави. Във вековете на въображението това твърдо убеждение преместваше планини; но мнозина не са способни на силно убеждение в каквото и да е.
— Слушаш ли ме, момиче? Говоря сериозно. Този джентълмен, когото имаш в кревата си: той не се
