нуждае от нощното ти ухажване — извинявай, но ще говоря направо, виждайки, че трябва, — а, да бъдем откровени, от стая меки стени в психиатрията.
— Ти би направила това, нали — отвърна на удара Али.
— Би захвърлила ключа. Може би дори би го включила в мрежата. Да изгориш дяволите в мозъка му: странно как нашите предразсъдъци никога не се променят.
— Хмм — преживяше казаното Алиша, приемайки своето най-неопределено и невинно изражение, за да разяри дъщеря си. — Какво ще навреди? Да, може би нисък волтаж, малка доза електричество…
— Това, от което има нужда, е онова, което получава, майко. Подходящо медицинско наблюдение, пълна почивка и нещо, което ти може би си забравила. — Тя внезапно пресъхна, с език, вързан на възел и със съвсем различен нисък глас, втренчена в недокоснатата си салата, изкара последната дума: — Любов.
— Ах, силата на любовта — Алиша потупа ръката (веднага издърпана) на дъщеря си. — Не, не е нещо, което съм забравила, Алилуя. Това е нещо, което ти за пръв път в красивия си живот започваш да учиш. И кого си избираш?
— Тя се върна към атаката си. — Един, който не знае на кой свят е! На който му хлопа дъската! С бръмбари-в-тиквата! Имам предвид, ангели, скъпа. Никога не съм чувала нещо подобно. Мъжете винаги претендират за специални привилегии, но този ги бие всичките.
— Майко… — започна Али, но настроението на Алиша отново се промени и този път, когато проговори, Али не слушаше думите, а болката, която и двете разкриваха и прикриваха, болката на жена, на която историята се е случила по най-жесток начин, която вече е изгубила съпруг и видяла една дъщеря да я предхожда там, за където тя веднъж с незабравим черен хумор спомена (трябва по някаква случайност да е чела спортната страница, за да попадне на израза) като за ранна баня.
— Али, детето ми — каза Алиша Коен, — ще трябва добре да се грижим за теб.
Една от причините Али да забележи паническия ужас по лицето на майка си беше скорошното сблъскване със същото съчетание върху чертите на Джебраил Фаришта. След като Сисодия го върна на грижите й, стана ясно, че Джебраил е бил разтърсен до мозъка на костите си и имаше израз на преследван, уплашен човек с разширени очи, който напълно прониза сърцето й. Той прие факта за психическото си заболяване със смелост, отказвайки да го омаловажава или да го нарича с лъжливо име, но осъзнаването му разбираемо го беше сплашило. Вече не беше (поне засега) кипящият вулгарник, към когото бе изпитала „голямото си увлечение“ и в това ново ранимо превъплъщение той стана за нея по-обичан от всякога. Тя беше обладана от решителност да го върне обратно към нормалността, да издържи, да изчака бурята, да завладее върха. А той беше за момента най-лесният и най-покорният пациент, малко унесен от силните лекарства, давани му от специалистите на болницата „Мозли“, спеше дълги часове и когато беше буден, примирено се подчиняваше на всичките й желания, без недоволно мърморене. В будните си моменти той попълваше за нея празнините в подробностите за болестта си: странните серии от сънища и преди това почти смъртоносното пълно рухване в Индия.
— Вече не се страхувам от спането — каза й той. — Защото онова, което сега се случи в будните ми часове, е много по-лошо. — Неговият най-голям страх й напомни ужаса на Чарлс II след неговата реставрация, „че отново ще бъде пратен да странства“: „Бих дал всичко, за да зная, че повече няма да се случи“, каза й той, кротък като агне.
Живее този, който обича болката си?
— Няма да се случи — успокои го тя. — Получаваш най-добрата помощ, която съществува. Той я разпитваше за пари и след като тя се опита да отклони въпроса, настоя да вземе парите за лекарските хонорари от малкото богатство в неговия колан за пари. Духът му си оставаше потиснат.
— Няма значение какво казваш — промърмори той в отговор на нейния весел оптимизъм, — лечението действа. Джебраил изглеждайте по-спокоен, повече владеещ се; серийните сънища все още бяха тук — той все още произнасяше нощно време стихове на арабски, език, който не знаеше: тилк ал-гхараник ал’ула Ва инна шафа’ата-хунна ла-туртая, което се оказа, че значи (събудена от неговия говор насън, Али го записа фонетично и отиде с парчето хартия в джамията в Брикхол, където нейната рецитация накара косата на един молла да се изправи под тюрбана му): „Това са въодушевени жени, чието застъпничество трябва да се желае“ — но той изглеждаше способен да мисли за тези нощни шоута като за нещо отделно от него, което породи в Али и лекарите от „Мозли“ усещането, че Джебраил бавно възстановява границите между сънищата и действителността и е на път да се възстанови; докато всъщност, както се оказа, това разделяне беше същият феномен като разделянето на неговото аз на две същества, едното от които героично се опитваше да потисне, но което също така, като го определяше за отделно от неговото аз, опазвайте, хранеше и тайно правеше силно.
Колкото до Али, тя изгуби за момента бодливото погрешно усещане, че е заседнала в невярна среда, в чужд разказ, грижейки се Джебраил, инвестирайки в неговия мозък, както го определи пред себе си, борейки се да го спаси, така че да могат да започнат наново голямата вълнуваща битка на любовта им — защото те вероятно щяха да се карат през целия път до гроба, размишляваше тя с търпимост, ще станат двама стари чудаци, пляскайки се слабо с навити вестници, докато седят на вечерната веранда на техния живот, — тя се чувствайте всеки ден по-свързана с него; вкоренена, така да се каже, в неговата земя. Беше минало известно време, откакто Морис Уилсън седеше между капаците на комините, зовейки я към нейната смърт.
Мистър „Уиски“ Сисодия, това сияещо и пълно с очарование очилато коляно, стана редовен посетител — три или четири посещения седмично — по време на възстановяването на Джебраил, неизменно пристигайки с кутии, пълни с лакомства. Джебраил буквално беше постил до смърт през време на „ангелския си период“ и лекарското заключение беше, че гладуването е допринесло в немалка степен за неговите халюцинации.
— Така, сега ще го угояваме — плесна с ръце Сисодия и щом стомахът на инвалида беше готов за това, „Уиски“ започна да го отрупва с деликатеси: китайска пилешка супа със сладка царевица, бомбайски тиганици от нудли от лещено брашно с ризон от новия елегантен, но неудачно наименован „Пагал хана“, чиято „Луда храна“ (но това можеше да се преведе и като лудница) беше станала достатъчно популярна, особено сред групата на по-младите британски азиатци, за да съперничи на отдавнашното превъзходство на кафене „Шаандаар“, от което Сисодия, не желаейки да показва непристойно пристрастие, също взимаше храна — бонбони, самоса, банички с пиле — за все по-лакомия Джебраил. Той донасяше и блюда, приготвени от собствените му ръце, къри с риба, раита,242, сивайян243, хир244 и раздаваше заедно с храната поименни отчети за вечери със знаменитости: как Павароти е харесал ласито245 на „Уиски“ и о, бедният Джеймс Мейсън направо се поклонил на неговите пикантни скариди. Ванеса, Амитаб, Дъстин, Шридеви, Кристофър Рийв — всички бяха призовани.
— Една сусуперзвезда трятрябва да знае вкувкусовете на равравните нему.
Сам Сисодия беше нещо като легенда, научи Али от Джебраил. Най-хлъзгавият човек в бизнеса, известен със златния си език, той беше направил една поредица от „качествени“ филми с микроскопични бюджети, продължавайки да работи вече двадесет години на чисто обаяние и безспирна предприемчивост. На хората в проектите на Сисодия се плащаше с най-големи трудности, но някак си те не успяваха да имат нещо против. Веднъж беше потушил бунт на състава заради плащането естествено, откарвайки целия екип на голям пикник в един от най-баснословните дворци на махараджи в Индия, място обикновено затворено за всички, освен за високородения елит: гуаилорци, джайпурци и кашмирци. Никой никога не разбра как го уреди, но повечето членове на този екип подписаха за работа в други авантюри на Сисодия, а въпросът за плащането бе заровен под величието на подобни жестове.
— И когато е нужен, винаги е тук — добави Джебраил. — Когато Чарулата, една прекрасна актриса и танцьорка, която често използваше, трябваше да лекува рак, изведнъж неплащани от години хонорари се материализираха за една нощ.
През тези дни, благодарение на поредица изненадващи касови хитове, основаващи се на стари приказки, извлечени от сборника „Ката-Сарит-Сагар“ — „Океанът и реките от приказки“, по-дълги от
