Той спря да тича, но остави една софа на предпазливостта помежду им.
— Моля, разбери, че това е нев-нев-нев… — изплака той, заекването осакатяваше неговия език заради силното му желание. — Може ли лунлунлуната да се оттегли? Също, извинявай, но там са неговите седем под-под. Подписа. Обвързал се е изцяло. Освен ако ти не решиш да го повериш на един папапа. — Той се отказа, потейки се обилно.
— Какво?
— Пагал хана. Приют. Това е другият нннначин.
Али вдигна една тежка медна мастилница с формата на Еверест и се приготви да я хвърли.
— Ти наистина си подлец — започна тя, но в този миг Джебраил застана на вратата, все още твърде блед, костелив и с хлътнали очи.
— Алилуя — каза той. — Мисля си, че може би искам това. Може би трябва да се върна обратно на работа.
— Джебраил сахиб! Не мога да ви кажа колко се радвам. Една звезда е родена наново.
Били Батута беше изненада: вече не бе онази акула от хайлайфните колонки с гел в косата и пръстени по ръцете, а облечен незабележимо в блейзър с медни копчета и джинси и вместо дръзката надутост, която Али очакваше, у него имаше една почти привлекателна подчертана сдържаност. Беше си пуснал спретната козя брадичка, която му придаваше поразителна прилика с Христовия образ от туринската плащаница. Поздравявайки тримата с добре дошли (Сисодия ги беше взел с лимузината си и шофьорът Найджъл, едно конте от Санта Лучия, прекара пътуването, разказвайки на Джебраил колко много други пешеходци са били спасени благодарение на неговите светкавични рефлекси от сериозни наранявания или смърт, придружавайки тези спомени с разговори по автотелефона, в които се обсъждаха тайнствени сделки за учудващи суми), Били топло стисна ръка на Али, след това се спусна към Джебраил и го прегърна с чиста заразителна радост. Неговата другарка Мими Мамулян беше много по-малко радостна.
— Всичко е уредено — обяви тя. — Плодове, млади актриси, папараци, токшоута, слухове, леки намеци за скандал: всичко, което една световна личност изисква. Цветя, лична охрана, договори за не знам колко милиона. Чувствайте се като у дома си.
Това беше общият смисъл, помисли Али. Нейната първоначална съпротива срещу целия план беше преодоляна от личния интерес на Джебраил, което от своя страна веднага накара неговите лекари да се съгласят с това, предполагайки, че връщането му в позната среда — един вид отиване вкъщи — може да бъде от полза. А кражбата на Сисодия на сънуваните истории, които беше чул край леглото на Джебраил, можеше да се разглежда като щастливо попадение, защото щом тези истории очевидно бяха разположени в изкуствения, измислен свят на киното, щеше да бъде по-лесно за него да гледа на тях като на плод на въображението. Като последица берлинската стена между сън и действителност можеше да бъде много по- бързо съградена наново. Подтекстът беше, че си заслужава да се опита.
Нещата (бидейки неща) не се случиха съвсем по план. Али се усети, че негодува от степента, до която Сисодия, Батута и Мими влязоха в живота на Джебраил, поемайки неговия гардероб, дневното му разписание и изнасяйки го от Алиния апартамент, заявявайки, че времето, за една „постоянна връзка“ още не е назряло заради „имиджа“. След разточителството на „Риц“ на звездата бяха дадени три стаи в приличния на пещера с дизайнерски шик апартамент на Сисодия в стар жилищен блок близо до Гросвенър Скуеър, целия в арт’деко-мраморни подове и размити рисунки по стените. Пасивното приемане на тези промени от Джебраил беше най-дразнещото от всичко за Али и тя започна да разбира величината на предприетата от него стъпка, когато беше оставил зад себе си това, което явно му беше втора природа, и дойде да я преследва. Сега, когато потъваше обратно в тази вселена от въоръжени телохранители и кикотещи се домашни прислужнички с табли със закуска, щеше ли да я захвърли така драматично, както беше влязъл в живота й? Беше ли помогнала и тя да бъде проектирано едно преселване обратно, което щеше да я остави надрусана и на сухо? Джебраил надничаше от вестници, списания, телевизионни предавания под ръка с много различни жени, хилейки се глуповато. Тя мразеше това, но той не искаше да забележи.
— За какво се тревожиш? — отминаваше я той, докато се отпускаше на кожен диван с размерите на малък бус. — Това са само фотографски мотиви, бизнес, това е всичко.
Най-лошото от всичко: той стана ревнив. Когато се освободи от силните лекарства и когато неговата работа (както и нейната) им налагаха раздели, беше обхванат наново от тази неоправдана и неконтролируема подозрителност, която ускори смешната караница за Брунеловите рисунки. Когато и да се срещнеха, той я прекарваше през месомелачката, разпитвайки я за всяка минута: къде е била, кого е видяла, какво е правила, подхлъзнала ли го е? Тя усещаше, че се задушава. Неговото психическо заболяване, новите влияния в живота му и сега тези нощни мъчения трета степен: сякаш истинският й живот, този, който тя искаше, онзи, на който държеше и се бореше за него, беше погребван все по-дълбоко и по-дълбоко под тази лавина от несправедливост. А това, от което аз се нуждая, чувстваше желание тя да заплаче, кога ще мога аз да определям условията?
Докарана до самия ръб на самообладанието, тя поиска като последно средство съвет от майка си. В стария кабинет на баща й в къщата на Москоу Роуд — който Алиша беше запазила точно както Ото го харесваше, като изключим това, че сега пердетата бяха дръпнати, за да пуснат светлината, която Англия можеше да предложи, и имаше вази за цветя на стратегически точки — като начало Алиша не предложи нищо повече от умора от света.
— Така женските планове за живота се разрушават от мъжките — каза тя не без любезност. — Така че добре дошла в своя пол. Виждам, че за теб е странно да загубиш контрол. — И Али призна: искаше да го напусне, но открила, че не може. Не само заради чувството за вина, че изоставя сериозно болен човек, също така заради „силно увлечение“, заради думата, която все още изсушаваше езика й, когато се опитваше да я каже. — Искаш неговото дете — напипа Алиша. В началото Али избухна: „Искам моето дете“, но после внезапно утихна и издухвайки носа си, кимна безмълвно, на ръба на сълзите.
— Това, което искаш, е главният ти изпит — утеши я Алиша. От колко време не са били така в обятията си? Твърде дълго. И може би за последен път… Алиша прегърна дъщеря си и каза: — Избърши сълзите си. Сега идва добрата новина. Твоята връзка може да е объркана, но старата ти майка е в по-добра форма.
Имало един американски университетски професор, някой си Бониек, голяма работа в генното инженерство.
— Сега, скъпа, не започвай, защото нищо не знаеш, не всичко е Франкенщайн и козовци246, има много полезни приложения — каза с явна тревога Алиша и Али, преодолявайки своята изненада и рамкирано в червено нещастие, избухна в конвулсивни, освобождаващи ридания от смях, към които майка й се присъедини.
— На твоята възраст — плачеше Али, — трябва да те е срам.
— Е, не ме е — отвърна бъдещата мисис Бониек. — Професор, и то в Станфорд, Калифорния, така че води и слънцето. Възнамерявам да прекарвам много часове, работейки върху тена си.
Когато откри (един доклад, случайно намерен в чекмеджето на едно писалище в палацото на Сисодия), че Джебраил е започнал да я следи, Али най-накрая избяга. Тя надраска бележка: Това ме убива — пъхна я в доклада, който постави на писалището, и си тръгна, без да се сбогува. Джебраил въобще не й позвъни. През тези дни той репетираше своето появяване пред публика в най-новата и успешна серия от шоута с песни и танци, изпълнявани от индийски филмови звезди и поставени от една от трупите на Били Батута в Ърлс Коурт. Той трябваше да бъде необявеният-смайващ-връх-на-програмата и от седмици репетираше танцови стъпки с балета: също така се запознаваше отново с изкуството да пее на плейбек. Грижливо бяха
