капана в крака си, белезите от дряновите сопи по натъртената си гърбина, раните от кучешките зъби и защрапал още веднъж бързо-бързо — сега към пчелина на третия хълм.
Щом наближил кошерите, Готованко отдалече дочул безгрижното бръмкане и жужукане на трудолюбивите крилати работгички:
— Бръмммм! … Жжуужж!… Бръмм!… Жжжуужжж!…
И както при агнетата, така и сега при пчелите, му се сторило, че те него викат, него канят: „Бържжжже!… Бържжжже!… Бържжжже!“
Затуй подскочил от радост като яре и се провикнал с пълен глас:
— Ей сега!… Ей сега ще дойда!
Сетне с два-три скока се намерил при първия, най-близкия кошер.
Като не подозирали нищо от намеренията му, пчеличките продължили да вършат безгрижно работата си. Кацали от цвят на цвят. Влизали претоварени с нектар и прашец в кошерите. Излизали оттам разтворени и пак мигом литвали към други цветя е още по-звънко бръмкане, с още по-весело жужукане.
Красота — да легнеш сред кошерите, па да не станеш! Над тебе слънце и песен, около тебе — аромат и цветя! Ееееех, Готованко; еееех, Мамино шекерче, намери си най-после късмета и ти, братко!
Но когато момъкът отхлупил капака на един от кошерите и измъкнал отвътре най-пълната пита, тази мирна картина изведнъж се променила… Най-напред кротките пчелички забръмчали страшно. Сетне се събрали на купчина като градоносен облак и с яростно жужукане връхлетели върху похитителя на мирния им труд.
Налепили се по косматите му крадливи ръце, накацали по лицето и гърдите му, забили като по команда навсъде по него острите си люти жила…
— Оле-лееее!… Помоооощ! — ревнал на-часа Готованко и изпуснал питата.
Ала вместо помощ за него от съседните кошери излетели нови облаци разярени пчели в помощ на пчелите от нападнатия кошер. И Готованко разбрал, че трябва сам да си помогне — плюл си на петите и вдигнал пушилка право към реката, където се бухнал в най-дълбокия вир…
Било вече по здрач, когато Готованко, отекъл като мехур от лютите жила на пчелите, се престрашил, излязъл от реката и закретал унило към воденичаря.
— Е, момко, личи си, че славно си похапнал от медеца!… — посрещнал го в здрачината воденичарят. — Два пъти по-дебел си станал!
— Мани, мани, воденичарко, не ми трябва ни меда, ни жилото на пчелите! — изпъшкал страдалецът. — Докато съм жив, няма вече да се сетя за мед!
— Защо, бре момко?
— Че я виж на какво ме направиха жилата на пчелите!…
Едва сега воденичарят се вгледал по-добре в момъка, видял подпухналото му лице, зърнал отеклите му ръце, разбрал какво е станало и прихнал:
— Що да ти правя, братко!… Такава е тя лесната храна — за нея или в капан ще те хванат, или със сопи ще те наложат, или кучетата ще те изпохапят, или с жилата си пчели ще те нажилят!…
След туй, като помислил малко, воденичарят изведнъж предложил:
— Я остани, момко, при мене — помощник да ми бъдеш! Ще видиш, че ако си гледаш добре работата, нито със сопи ще те налагат, нито кучета ще те хапят, нито пчели ще те жилят, а всякога сит ще бъдеш… Хайде, като за начало иди насечи дръвца за огнището, че да си направим качамак за вечеря!
Готованко нищо не казал. Само навел глава и тръгнал послушно към дръвника, дето под току-що изгрялата луна блестяла брадвата…
Бабината Кротушина кокошчица
На Сашко Хр. Ганов
Една пролет — малко преди Гергьовден — баба Кротуша се замислила:
„Идва голям празник — с какво ли да на-гостя тоя ден моя старец? Хората тогава ще поставят на софрите си кой печено агънце, кой изпържена в масълце кокошчица, ние само със сухи корички хляб ли да минем? Не бива, трябва да сторя нещо, за да зарадвам стопанина си!“
Мислила така, колкото мислила, накрая решила:
— Ще взема вретеното и кълбенцето с изпредената прежда, ще продам всичко на пазара в града, със спечелените пари ще купя една качулата кокошчица, която ще ни снесе за празника едно прясно яйчице и с него ще подсладим и ние както всички люде сухите си залци!…
Речено-сторено.
Грабнала на другата заран баба Кротуша вретенцето и кълбенцето, па закуцукала още в тъмно към града — чак на пазарището се спряла. Там продала стоката си за няколко гроша и с тях купила една ярчица. Чудо кокошчица била — очите й като сини мъниста, перушината й като коприна, а на главата качулката й стояла като същинска корона.
Запреплитала баба Кротуша старите си крака с ярчицата към село и през цялия път си хортувала:
— Ех, остана дядото без нови чорапи за зимата, но затуй пък ще го зарадвам с тази хубавица!… Още утре ще й направим двамата с него курник, аз ще й наглася там полог и всеки ден ще започна да вадя от полога по едно беличко, пресничко яйчице. А има ли у дома яйчица — сбогом, гладорийо!
Така — весела и щастлива — баба Кротуша не усетила кога стигнала с ярчицата при своя старец. Ала още зърнал-незърнал както трябва кокошката в ръцете й, дядо Горун начаса попарил радостта на старицата:
— Браво, бабо, браво, хубаво си сторила, дето си купила кокошка за празника!… Утре рано-рано ще й тегля ножа и на Гергьовден двамата с тебе ще се нагостим и с кокоша чорбица, и с печенко… Болярско ядене!
Щом чула думите му, баба Кротуша тозчас се хванала за главата:
— Ти чуваш ли се какво приказваш, бре старо! — изплакала тя. — Ще излапаме кокошката за един ден, а после камъни ли ще ядем?
— А ти какво искаш да правим с твоята хубавица? — озъбил й се на свой ред дядо Горун. — Да я държим за украшение ли? Не, само тая работа няма да я бъде, сполай ти за такава чест!
И сърдитият старец зачукал с бастунчето си към улицата. Но бабата го настигнала, спряла го, па започнала сладко-сладко да нарежда:
— Не гълчи тъй, дядо!… Ярчицата ще ни снася всеки ден по едно яйчице и аз всеки ден ще ти натъкмявам богата трапеза — ту варено яйце, ту яйце на очи с масълце, ту бъркано яйчице, ту яйчице, запържеио с пресен лучец!… Малко ли е това?
Дядо Горун я слушал, сърцето му потрепвало от сладост при споменаването на всяко ядене, което сладкодумната баба Кротуша изричала. Ала нали си бил малко чепат, накрая пак отсякъл:
— Нищо не признавам — ако твоята хубавица не снесе до утре заран едно златно яйце, веднага ще й тегля ножа, че аз обичам само златни пържени яйца!… Толкоз!
Не щеш ли, кокошчицата на другия ден взела, че наистина снесла едно златно яйце. И така отървала ножа…
Дошъл Гергьовден. Навсъде из селото замирисало на печени агнета, на богати трапези. Запретнала ръкави и баба Кротуша да натъкми сладка софра за своя старец… Наклала огън, сложила тиганчето на огъня. Сетне взела снесеното от качулатката яйце и — златно-незлатно! — чукнала го върху камъните на огнището, за да го счупи и излее в тиганчето. Но златното яйце рекло само „зъннн!“ и си останало здраво- здравеничко. Чукнала го втори път по-силно, пак същото — яйцето си стояло все цяло-целеничко. А в туй време масълцето в тиганчето на огъня пращяло, сърдело се, че още му не дават да изпържи златното яйце.
Баба Кротуша се объркала. Повъртяла се, повъртяла, па като видяла, че сама и до вечерта няма да надвие на упоритото яйце, повикала на помощ дядо Горун:
— Помогни ми да счупя яйцето, дядо, че обед наближава, масълцето в тиганчето отколе пращи, ще прегори, а проклетото златно яйце не ще и не ще да се счупи!…
