— Така ли! — настръхнал гладният старец. — Дай ми да го оправя аз този твърдоглавец!
Грабнал златното яйце от ръцете на бабата, замахнал и го блъснал с все сила в камъните на огнището. Но яйцето пак рекло „зъннн!“ и си останало отново цяло-целеничко. А масълцето в тиганчето пращяло ли, пращяло.
Разярил се още повече дядо Горун, изтичал до дръвника на двора, върнал се с брадвата в ръце и изревал грозно над златното яйце:
— Ей сегичка ще те видим няма ли да се счупиш, твърдоглавецо!… О-ох, такива работи на дядо ти Горун не минават!
Веднага след туй налютеният старец стоварил със страшна сила тежката брадва върху упоритото яйце. Ала пак се случило същото: яйцето рекло отново само „зъннн!“ и си останало както преди здраво- здравеничко. Така изминал час, минали два часа, през което време дядо Горун не преставал да сипе без отдих удар подир удар върху златното яйце, но то все нехаело и нехаело, сякаш сърдитият дядо не го блъскал с брадвата, а го галел нежно с ръце. Накрая капналият от умора и глад старец го грабнал и захвърлил през прозореца на двора, като въздъхнал тежко:
— Не мога повече, отказвам се да ям златно пържено яйце…
Същия миг бабината Кротушина качулата кокошчица изхвръкнала от полога и гергьовското пладне начаса екнало от бодрото й куд-кудякане:
Баба Кротуша се досетила какво е станало и изхвръкнала като момиченце на двора. А когато се върнала при дядото, в ръцете й се белеело едно още топличко бяло яйчице… Без да се бави, тя чукнала яйцето, бялата му черупка мигом се пукнала и бабата го изсипала в топлия тиган върху сърдитото масълце, което тозчас запращяло доволно, щастливо.
— Хайде, заповядай на гергьовска гощавка, дядо! — подвикнала усмихнатата до уши баба Кротуша на дядо Горун веднага щом сложила на софрата изпърженото яйце до ръжената погача и двете глави лук.
Дядо Горун се примъкнал до натъкмената софра, мрачен и нахмурен като градоносен облак. Но още след първия залък тутакси забравил горчилката от поражението си в битката със златното яйце и започнал да лапа тъй сладко, както не бил ял кой знае от колко години. През това време баба Кротуша го гледала с умилени очи и час по час го подканяла:
— Хрусни си и от лучеца, дядо, той прави пърженото яйце три пъти по-благо!… Да ти чупна ли още едно крайшниче от погачката, с яйчицето тя се услажда, като че ли е намазана е медец!
Едва когато дядото полял сладкия си обед с пълна кратунка студена кладенчова водица, бабата му подхвърлила хитро:
— Е, дядо, видя ли, че щом е за ядене, по-сладко яйчице от бялото яйце няма — златното блести, ала не засища!
Дядо Горун избърсал оросените си мустаци и за първи път, откакто бил женен за баба Кротуша, се съгласил с нея:
— Права си, бабо… Затуй утре ще намеря златното яйце, ще го продам на пазара и ще купя на твоята качулатка герданче от сини мъниста, та да ни снася все такива яйчица, като това, с което днес подсладихме и ние като вси люде гергьовската си трапеза!…
В същото време на двора, сякаш слушала дядовата Горунова похвала, кокошчицата на баба Кротуша продължавала да кудкудяка тъй звънко, тъй щастливо, че цялото село кънтяло:
Сиромах Анго, чорбаджи Алчо и мечките
Някога в село Гладни дол живял беден човечец. Наричали го Сиромах Анго, защото беднякът си нямал нищо друго освен една схлупена къщурка и една камениста нивичка от десетина бразди. Нивичката му била лепната като сива кръпка в подножието на голяма планина, която се извисявала стръмно току над селото. И щом започвали да валят поройните пролетни дъждове, от дълбоките дерета на планината слитали мътни пороища, та отвличали всичко, посято с мъка от бедния човек. Така се редували година след година, в които Сиромаха не могъл да събере от нивичката си повече от две-три крини житце… Затуй пък в средата на този пущинак растяло едно голямо крушово дърво. Всяка пролет това дърво се покривало с дъхави цветове. Лете натежавало от плод. И в началото на всяка есен Сиромах Анго откарвал у дома си цяла кола круши — жълти като кехлибар, сладки като медовина.
Веднъж — като отишъл да огледа крушата си. Сиромаха легнал под нея. Напекло го знойното слънце на ранната есен, унесло го сладкото жужукане на работливите пчелици и той неусетно задрямал. Но по едно време в присъница чул тежки стъпки и отворил очи. Същия миг сърцето му слязло в петите от страх — видял точно срещу него да крачат две големи мечки.
Рипнал Анго, наканил се да бяга. Ала преди да обърне гръб към мечките, едната от тях го спряла с кротък човешки глас:
— Не бой се, човече, нищо лошо няма да ти сторим!… Ние искаме само да ни позволиш от време на време да идваме в нивата ти и да си по-хапваме от нападалите по земята круши, че много обичаме круши медарки… Все ще дойде ден сетне и ние с нещо да ти се отплатим!
При тия кротки думи сърцето на бедняка се върнало на мястото си и той се провикнал великодушно:
— Щом работата е само до крушите, яжте от моите медарки, колкото ви душа иска — с това, дето ще изядете, Сиромах Анго богат няма да стане… Колкото пък до отплатата и дума да не става — нищо не ща!
Двете мечки отишли под крушата. Хапнали си от нападалите зрели плодове, наситили се. След туй мирно и кротко се изгубили пък в планината. И от тоя ден двете горски баби взели често-често да навестяват сиромашката нивичка, за да си похапват круши медарки…
Един ден (било вече време да се обере крушата!) Сиромах Анго отишъл пак на нивичката си и там изведнъж му текнало:
„Я чакай да се престоря на умрял, та да видя тези рунтави приятелки, дето цяло лято делиха с мене крушите ми, дали поне ще ме пожалят!…“
И така направил.
Като наближило време да пристигнат мечките, беднякът легнал под дървото. Опружил крака, изпънал ръце — само да го погледнеш, веднага ще си кажеш: умрял е горкият човечец, избавил се е от сиромашията!…
Мечките не се забавили. И както правели всякога, откакто били узрели крушите, щом влезли в нивата, начаса се заклатушкали право към натежалото от плод дърво. Но като зърнали неподвижния Анго, тутакси се спрели. Сетне се престрашили, доближили до престорения мъртвец. Побутнали го оттук, помръднали го оттам и като се убедили, че Сиромаха нито мърда, нито шава, едната мечка въздъхнала тежко:
— Мъртъв е горкичкият — не дочака да му се отплатим за щедростта!
— Може и сега да му се отблагодарим, сестро — рекла след нея другата мечка. — Хайде да го отнесем в
