Когато приключих разказа си, влакът навлизаше в станция „Сити хол“. Там трябваше да се прехвърлим на наземния транспорт по „Парк роу“ и така да стигнем до Кони айлънд. Никой не коментира случая с Присила и аз започвах да си мисля, че сигурно съм се изложил. Брил ме спаси, като каза на Фройд, че заслужавам да разбера какво мисли Учителя за моята психоанализа.
Фройд се обърна към мен. Направо не ми се вярваше, но очите му блестяха. Заяви, че ако изключим няколко незначителни подробности, психоанализата ми не би могла да бъде по-добра. Нарече я блестяща и ме помоли за разрешение да я цитира в някой от трудовете си. Брил ме потупа по гърба; Ференци се усмихна и ми стисна ръката. Това беше не само най-удовлетворителният миг в професионалното ми развитие, а изобщо в целия ми живот.
Никога не ми беше правило впечатление колко великолепна е станция „Сити хол“ с кристалните си полилеи, стенописите и високите арки. Всички го отбелязаха, а Юнг отново се въздържа и внезапно обяви, че няма да дойде с нас. Не беше направил никакъв коментар нито докато разказвах за случая с Присила, нито след това. А сега изведнъж заяви, че иска да си легне.
— Да си легнеш? — попита Брил. — Снощи си легна в девет.
Докато предната вечер ние се отправихме към леглата доста след полунощ, след като вечеряхме заедно в хотела, Юнг се прибра в стаята си веднага щом пристигнахме, и не излезе повече.
Фройд го попита дали е добре. Той отвърна, че пак го боли главата, и Фройд ме помоли да го върна в хотела. Но Юнг отказа помощта ми и ни увери, че може лесно да се върне по пътя назад. Взе влака в обратна посока, а останалите продължихме нататък.
Когато детектив Джими Литълмор се върна в „Балморал“ в понеделник вечерта, един от портиерите току-що бе застъпил на смяна. Казваше се Кларк, изясни се, че е бил на работа предната нощ. Литълмор го попита дали познава мъртвата г-ца Ривърфорд.
Очевидно до Кларк не бе достигнала заповедта да си държи езика зад зъбите.
— Разбира се, че я помня — отвърна. — Голяма хубавица.
— Говорил ли си с нея? — поинтересува се Литълмор.
— Тя не говореше много, поне не с мене.
— Да си спомняш нещо по-специално за нея?
— Понякога сутрин й отварях вратата — каза Кларк.
— И какво му е по-специалното на това?
— Тръгвам си в шест. Единствените момичета, които можеш да видиш в този час, са работещите, а г-ца Ривърфорд не ми приличаше на работещо момиче, ако ме разбирате какво искам да ви кажа. Излизаше към… не знам, сигурно към пет, пет и половина.
— И къде отиваше? — попита Литълмор.
— Нямам представа.
— Ами снощи? Да си забелязал някого или нещо необичайно?
— Какво имате предвид под необичайно? — попита Кларк.
— Нещо различно, някой, когото не си виждал тук преди.
— Имаше един тип — отвърна Кларк. — Тръгна си около полунощ. Много бързаше. Видя ли го онзи тип, Мак? Не ми хареса, ако ви интересува.
Портиерът, назован Мак, поклати глава.
— Пушиш ли? — попита Литълмор Кларк, който прие почерпката, но прибра цигарата в джоба, тъй като не му бе позволено да пали, докато е на работа. — И защо не ти хареса?
— Просто не ми хареса. Май беше чужденец. — Кларк не успя да обясни подозренията си по-подробно, но беше категоричен, че мъжът не живеел в сградата.
Литълмор записа описанието: черна коса, висок, слаб, добре облечен, високо чело, между 35 и 40- годишен, с очила, с черно куфарче в ръка. Качил се в такси, което го чакало пред „Балморал“, и отпътувал към центъра. Литърмор продължи да разпитва портиерите още десетина минути, но никой не си спомняше чернокосия мъж на Кларк да е влизал в сградата. Но пък може да се е качил незабелязано нагоре с някого от обитателите. Накрая попита къде може да намери камериерките. Посочиха му надолу по стълбите.
В мазето Литълмор стигна до задушна схлупена стая, по стените на която минаваха водопроводни тръби. Вътре няколко камериерки сгъваха чаршафи. Всички знаеха коя е била на служба при г-ца Ривърфорд: Бети Лонгобарди. Шепнешком довериха на детектива, че няма да може да намери Бети в сградата. Не била тук. Тръгнала си рано, без да се сбогува с никого. Не знаеха защо. Бети имала тежък характер, но иначе била много добро момиче. Една от камериерките знаеше къде живее. След като научи каквото му трябваше, Литълмор се накани да си ходи. Чак тогава забеляза китаеца.
В стаята бе влязъл китаец по бяла долна риза и тъмни къси панталони. Носеше кош, препълнен с току- що изпрани чаршафи. След като изсипа коша на масата върху друг куп спално бельо, тръгна да излиза и тогава привлече вниманието на детектива. Литълмор се взря в дебелите прасци и в сандалите му. Нямаше нищо особено интересно, нямаше нищо интересно и в походката му — леко приплъзваше едното стъпало след другото, — но цялостното впечатление беше хипнотизиращо. На пода след отдалечаващия се мъж останаха две мокри непрекъснати следи, в които блестеше тъмночервена кал.
— Хей ти! — извика Литълмор.
Човекът замръзна, както си беше с гръб към детектива и с приведени рамене, но само след миг се впусна в бяг и изчезна зад един ъгъл с коша в ръце. Детективът се втурна след него и зави зад ъгъла точно навреме, за да го види как минава през летящата врата в дъното на коридора. Литълмор се затича, втурна се през същата врата и се озова в просторната и шумна пералня на „Барморал“, където работниците се трудеха върху дъски за гладене и за пране, парни преси и ръчно задвижвани перални машини. Имаше негри и бели, италианци и ирландци, лица от всякакъв вид — но не и китайци. До една дъска за гладене се търкаляше килнат настрани кош и леко се поклащаше, сякаш току-що са го захвърлили. Подът беше подгизнал, не личаха никакви следи. Литълмор побутна нагоре шапката си и поклати глава.
Паркът Грамърси в края на „Лексингтън авеню“ беше единственият частен парк в Ню Йорк. Тук имаха право да влизат само собствениците на къщите, разположени срещу изящната му ограда от ковано желязо. Всеки един от тези домове си вървеше с ключ от портите на парка и достъп до малкото райско кътче, потънало в цветя и зеленина.
Момичето, което излезе от една от богаташките къщи в ранната понеделнишка вечер на 30-и август, винаги бе смятало този ключ за магически предмет в златно и черно, деликатен, но нечуплив. Когато беше дете, прислужницата им, старата г-жа Бигс, й позволяваше да го носи в малката си бяла чантичка, докато пресичаха улицата. Беше прекалено ниска, за да може да го превърти сама, но г-жа Бигс й помагаше. С отварянето на желязната врата пред детето сякаш се отваряше целият свят.
Колкото повече растеше, толкова по-малък й се струваше паркът. Сега, на седемнайсет години, вече можеше, разбира се, да превърти ключа без чужда помощ и го правеше всяка вечер, влизаше и бавно крачеше към своята пейка, на която обичаше да посяда. Днес носеше цял наръч учебници и личния си екземпляр от „Веселата къща“8. Все още обичаше пейката, въпреки че с порастването й паркът се бе превърнал по-скоро в придатък към дома на родителите й, отколкото в убежище, както беше едно време. Майка й и баща й бяха заминали преди пет седмици в провинцията, като оставиха момичето с г-жа Бигс и съпруга й. Зарадва се, че заминават.
Все още беше потискащо горещо, но нейната пейка се намираше в хладната сянка на балдахин от върба и кестен. Книгата лежеше неотворена до нея. Вдругиден започваше септември, месецът, който чакаше от цяла вечност. През следващия уикенд ставаше на 18 години. Три седмици след това щеше да постъпи в колежа „Барнард“. Беше едно от онези момичета, които, въпреки желанието си да водят друг живот, се опитват да отлагат съзряването в млада жена и на тринайсетгодишна възраст, че и на четиринайсет и на петнайсет се гушкат с плюшени играчки, докато съученичките им вече обсъждат жартиери, червила и покани за партита. Като стана на шестнайсет, плюшените играчки най-накрая бяха запратени на горните рафтове на гардероба. На седемнайсет бе стройна, синеока, спираща дъха красавица. Дългата й руса коса бе вързана с панделка на тила.
Камбаните на църквата „Св. Разпятие“ известиха, че е шест часа, и тя видя как г-н и г-жа Бигс излизат
